За простота на изложението датите са дадени по съвременното летоброене, а всички мерки, теглилки, географски названия и титли са осъвременени/»
Боилът Руси седеше на стъпалата,които слизаха от замъка към Дунава. Реката спокойно влачеше бистрите си води към морето. Топлият камък приятно отпускаше уморените му мишци. Беше само по риза. Извадил късия меч от ножницата, той машинално го лъскаше с парче грапава кожа, от което блестящото острие мяташе къси мълнии.
Следобедното слънце на късното лято слизаше вече ниско над левия бряг и разстилаше по къдравата водна повърхност огнена пътека. Отсреща остров Рама тънеше в омара. През пищната зеленина надничаха кулите на замъка на дъщеря му Гюргя.
Деца играеха на брега току под него - пищяха, скачаха в топлата вода, плискаха се, плуваха.
Един стражеви кораб излезе на весла от пристанището, което се намираше в закътания залив, където се вливаше Ломът, и пое нагоре, срещу течението. Вятърът напълни платната и гребците вдигнаха лопатите.
Няколко рибарски лодки бяха застинали посред Дунава.
Широко и тромаво корабче, очевидно търговско,приближаваше пристанището на Гюргя.
Долу, вдясно, подранили посетители се насочваха към кръчмата на Баба Руска.
От кулата високо зад гърба му кратко, и стори му се – тревожно - протръби рог.
Руси бавно вкара меча в ножницата и стана. Лекият ветрец разроши тройния му чумбас. Шпорите му леко издрънчаха.
По пътя от към Жълтия рид се чу все по-засилващо се чат¬кане на копита.
Боилът се насочи към южната врата на крепостта.
След него, безшумно, като сянка, потегли оръженосецът му Борис. Беше среден на ръст. В прости кожени дрехи, без укра¬шения. Гологлав. С меки ботуши.Въоръжен с тежка сабя, аркан, лък и стрели. В походката му се долавяха движенията на рис.
Конят беше едър, охранен.Черната му, лъскава козина, бле¬стеше от пот. От седлото скочи младеж. Някъде около два метра. Въоръжен до зъби. Поздрави боила. Свали чула, навит зад седлото, и наметна коня - стояха в сянката на замъка и ставаше хладно.
Боилът се обърна, без да бърза, и влезе. Млад коняр по¬веде коня към обора.
Минаха по ходници, стълбища.Излязоха на тераса, която гледаше към Дунава.Стражът, надвесен над зъберите, отдаде чест и изчезна.
'У
Безшумно влезе млада жена.Остави на масата стомна с из¬студен кумис и две чаши, и се оттегли.
-Докладвай, Чепа!
Беше годината на Свинята от кръговрата Земя/.21 г. пр.
Х.р./.
Боилът Руси управляваше замъка и селището около него, както и околността, от името на Великия кхан на загиналата вече Велика Хунорска империя.
Работата се състоеше в следното:Още по времето на ве¬ликия Мотун Империята, чиито западни граници достигнаха до р. Дон, беше изпратила експедиционен корпус, който да бъде пред¬на стража при бъдещите войни за завладяване бреговете на Сре¬диземно море.Отредът, който се състоеше не само от бойци, но и от жени, деца и старци, превзе, почти без бой, 3агоре/Транс- силвания/.
Поради редица причини Империята тръгна към залез. Хуно-българите заседнаха зад заснежените вериги на Карпатите и за¬чакаха по-добри дни, Загоре приличаше на остров всред, бурно мо¬ре, кипящо от племена и народи, които се биеха помежду си и, непрекъснато се движеха без никаква видима причина.На всичко отгоре от запад и юг се надигаше зловещата сянка на неясната, все още, римска заплаха.
С южните съседи-даки и гети-българите поддържаха приятел¬ски отношения:търгуваха, женеха се, помагаха си.
Двадесет и пет години, преди описваните събития боилът - Наместник на Велиия Кхан, изпрати отряд, мъже и жени под начал¬ството на боила Руси на-разузнаване на юг.Задачата им беше да следят движението на римляните.
Руси осигури гърба си, като остави хора на острова, който той нарече Рама/по името на индийския герой, който много му бе¬ше допаднал при странствуванията му из Индия/, прескочи Дунава и установи предмостие до устието на река Лом.
По-късно българите издигнаха на Рама замък, който Руси по¬вери на дъщеря си-огнената Гюргя.Гюргя беше истинска спри -
красавица, нещо средно между русалка, самодива и змеица.
На десния бряг, току срещу Рама, вещите в бой и мирен труд хора построиха малка, но здрава каменна крепост и добре защитено пристанище, В равното, затворено от двете реки и околните хълмове, изникнаха хубави къщи всред просторни дворове, потънали в цветя, лозници и плодни дървета.На Жълтия рид бдяха бойците от Златната /Жълтата/ Орда.В североизточната част на равнината имаше голяма могила, на която от памти века живееха гети.Край нея течеше буен поток, който се вливаше в Дунава.Потокът идеше от юг, от хълмове¬те, на които чичото на Руси, Гено, беше разположил стопанството си.Чичото отглеждаше всякакви птици, животни, пчели, зеленчуци и овощки.Но голямата му гордост бяха породистите коне и разкошните лозя, от които той приготвяше великолепно вино и вареше страхотна ракия. Всъщност, той беше главният доставчик на кръчмата на Баба Руска.
А кръчмата на Баба Руска беше нещо много особено.
Не че селището беше много голямо .То даже трудно можеше да се нарече град.Но тук се кръстосваха пътищата от Изток и Запад, от от Север и Юг. То беше една от спирките на Великия Копринен път. Постоянно пристигаха кораби по реката и постоянно потегляха керва¬ни от и към Карпатите и Бяло море.Звучаха гласове на много езици, срещаха се хора с различни облекла и всякакъв цвят на кожата. И в центъра на цялото гъмжило беше Кръчмата и нейната величествена стопанка.
Властта на боила Руси се простираше далеч над стените на замъка по равнините на изток и запад и най-вече на юг, в естествено¬то задземие на градчето-Долината на Ломовете, където Бог беше из¬сипал щедро всички свои дарове, и където действителността беше приказка, а приказките-действителност.
Руси не налагаше властта си на никого.Хората:българи, гети, кробизи-просто я признаваха.Те бяха свободни хора. Руси уважаваше свободата им и я пазеше.А те го почитаха и му се подчиняваха. В малкия rрад-държава на боила Руси цареше благополучие и ред.
Припадна модра вечер.От реката повея хлад.Една по една, на небето блясваха едри звезди.
От към кръчмата на Баба Руска долиташе гълчава.Самата кръч¬ма се състоеше от просторна каменна постройка на един кат и обши¬рен двор, надвесен току над Дунава. Под тежки лозници с нависнали гроздове бяха разположени здрави дървени маси, столове и пейки. Вътре, в дъното на голямата зала, се виждаше необятна печка, в ко
ято денонощно, зиме: и лете, гореше огън. Върху нея димяха, къкреха и вдигаха пара безброй тави, котлета, купи и казани. Около тях важно, с едва доловими движения, шетаха няколко млада мъже и жени, въоръжени с лъжици, черпаци и други странни сечива.
Носеха се ухания на невъобразимо вкусни неща.В залата беше приятно хладно.Всичко блестеше от чистота. Край масите тичаха пърга¬ви момчета и момичета.Поръчките се изпълняваха мигновено.
Кръчмата постепенно се пълнеше с гладни и жадни хора: земедел¬ци, воини, търговци, занаятчии, рибари, рекари, каруцари, хамали. Но тук, в Кръчмата, всички бяха равни.Бяха времена, когато за българите човекът беше Човек, независимо от произхода му, а уважението към него зависеше единствено от неговите лични качества.
Знаменитата кухня на Руска беше предимно местна,но имаше и ястия и питиета от далечни страни. В това горещо време вървеше главно пиво, което корабите донасяха oт северо—запад.
Плащаха с всякакви пари: български стилънси, македонски тетра- драхми, тракийски диоболи, гръцки драхми, персийски дарейки, римски денари. Мед, бронз, сребро, злато...
Няколко яки момчета с бръснати глави и с кожени елечета нехайно се разхождаха из кръчмата. В кръчмата на Баба Руска пияници и скандали не се допускаха...
Група пътуващи музиканти-кробизи, свиреха на цафари нежна ме¬лодия и тихо припяваха.
Някак незабелязано, сякаш се уплътни от светлината на фенери¬те, в залата се появи Баба Руска. Приглушените разговори стихнаха; очите на хората я следваха с възхищение и респект.Руска бе, жена в зряла възраст, висока, стройна, с буйна кестенява коса, мургава.Неотразима хубавица.Най-важно от всичко беше всепроникващият й поглед. Беше облечена в кожен панталон, ботуши- за езда и бяла везана риза.
Стопанката плавно преминаваше между масите, разменяше с посетителите по някоя дума и шега. От цялото и същество лъхаше спокойствие и достойнство.
Цяла вечер тя ту се появяваше всред гостите, ту изчезваше. Отвреме навреме някой мъж току ставаше и излизаше...
Някои от тях изобщо не се връщаха ...
Баба Руска беше сестра близначка на боила Руси. Съпругът й-великанът Кубер-беше началник на Златната орда, която бдеше над сели¬щето от Жълтия рид.Челядта им бе многобройна - всеки беше поел пътя си: воини, рекари, занаятчии..
Боилът Руси вечеря с Чепа.Бяха само двамата и разговорът им продължи до късно.Малко преди полунощ Чепа потегли на юг, а Руси се изкачи на главната кула, и облегнат на зъберите, впери поглед наго
ре по реката.
Измина доста време.Захладя. Боилът сви едрите си рамене и навлече топла вълнена дреха.
На запад една звезда слезе от небето и запълзя по реката. Руси и Борис се спогледаха.Звездата ставаше все по-голяма и по- ярка. Не след дълго зави и изчезна в пристанището. Боилът слезе в кабинета си на третия кат.Едва седнал, и по стълбите се зачуха тежки стъпки. Стражът отвори вратата и в стаята влезе широкоплещест, вече не млад човек.От него лъхаше на вода, на чайки и на нещо неуловимо, по което всеки опитен човек би познал потомстве¬ния рекар.Боилът Бисер Вер/Змеят/ беше началник на речните войски..Неговите кораби шетаха от устието на Дунава до Алпите. Беше плавал по Волга, Инд и Нил, пребродил беше Средиземно море и през океана бе достигнал до Балтийско море. Бисер не обичаше твърде да разказва за приключенията си, но множеството белези от вся¬какви оръжия по цялото му тяло бяха по-красноречиви от всякакви думи.Змеят познаваше-корабното дело и изкуството на войната с най- големи тънкости.Той знаеше голямата река като джоба си, а хората му бяха сърцати, опитни и добре обучени.
Докладът на Бисер Вер беше сбит, но обстоен. Пиха по чаша ви¬но, след което Руси извика началника на крепостта - боила Тарим.
Заповедта беше кратка: Днес, в 9 часа, се свиква Съветът.
Бои лът Руси се окъпа, след което се отдаде на кратък боен
сън.
Както обикновено, стана в 6 часа. С Борис плуваха до сре¬дата на реката, пиха чай от здравец, с мед, и той се зае с всекидневните си задължения.
Да се каже, че боилът Руси е много рядък случай, е твърде меко.Това беше един необикновен човек.Беше роден в главния град на Загоре-Онгъл.Произлизаше от знатен род. Получи добро образова¬ние, включително-и във Висшето училище в града.Научи като роден тракийски и македонски езици, добре-гръцки и латински и сносно- китайски и хинди.Владееше ръкопашния бой, беше точен стрелец и отличен джигит.
Вече пьлнолетен-навършил 21 години-Руси се в люби.За пръв и единствен път. Алгара беше чудесно момиче-нежна като кошута и силна и храбра като черна пантера. Тя не беше безразлична към не¬го, но той реши да я заслужи. Веднага, след като го посветиха в богатурско звание, той тръгна да пътешествува. И то не само, и не главно от любов към приключенията.Той искаше да се докаже като мъж-първо пред себе си, а след това-и пред хората.
Тръгна към Изгрев-Слънце-към Старата Родина. По суша и по вода, сам и с дружина, той преброди причерноморската степ, пре¬хвърли Каменния пояс на Урал, през пек и мраз пресече южен Сибир, като се отклоняваше на лов в тайгата и стигна дори и до тундрата. Така той прекоси смалилата се вече Империя, която изживяваше последните си дни, и стигна до бреговете на Тихия океан.Много често трябваше да си проправя път с бой през враждебни племена, търпеше глад, жажда и лишения.Никога не съжали, че тръгна.Руси гледаше света с широко отворени очи и го изучаваше. Свърна през Китай, пре¬сече Тибет и слезе в Индия.Плува като моряк в Индийския океан, пле¬ниха го пирати в Персийския залив, избяга, пресече-едва жив-пустинята Голям Нефуд и стигна до Мъртво море.Намери евреите за твърде интересни-те непрекъснато водеха безкрайни религиозни спорове, не доволствуваха и се бунтуваха срещу властта. Няколко месеца се кри между тях, но при един такъв бунт, който възникна уж от някаква философска разпра, се оказа, че, всъщност, е за пари, римската стража го спипа, осъдиха го по съкратената процедура и го изпрати¬ха за гребец на един военен кораб, но преди да го приковат с вериги към пейката, един римски богаташ го видя, хареса го и реши да го прави гладиатор. Купи го и след едно продължително плаване през бурното по това време на годината Средиземно море той стъпи в Рим.Об¬лякоха го с римски дрехи и понеже не бяха и чували за българи, го зачислиха към траките в едно училище за гладиатори .Там Руси не на¬учи кой знае колко много.Гладиаторските битки бяха зрелищи и предназначени за забавление на скучаещите граждани .На няколко пъти Руси им показа истинско бойно изкуство, при което учителите му бяха пре¬бити и посрамени. С това той си спечели тяхната неприязън. За щяло и нещяло те започнаха да го тормозят и унижават, насъскваха срещу него и другарите му. На Руси започна да му писва.И веднъж, след по¬редното заяждане, той остави в безсъзнание хората от охраната, складирани като дърва в караулното, и излезе на свобода.Близо месец скита из Субур всред най-голямата човешка измет, довлечена тук от цялото Средиземноморие.Най-после се измъкна от "Вечния град" и за пръв път след близо година вдъхна волно въздух.Търсен и преследван, той се промъкваше на север към Алпите по-ловко от див звяр и най- после успя да стигне при свободните, все още, хелвети.С тяхна по¬мощ достигна Дунава, а оттам надолу, към Загоре, беше лесно.Нае¬маше се като рекар, като охрана, като хамалин, и накрая, весел ка¬то кукуряк, цъфна в Онгъл...Тъй, за пет години, Руси обиколи-пеш, на кон, на слон, на камила и бивол, на кораб, свободен и с вериги - половината свят.
Алгара го чакаше.
Вдигнаха сватба...за чудо и приказ. 7.
Ето, тогава, Наместникът на Загоре възложи на Руси командва¬нето на Предния отряд.
Скоро се роди Гюргя.
Руси извършваше смели набези на юг от Дунава.Алгара беше не¬изменно с него.
При един такъв рейд Алгара беше тежко ранена.Умря в ръцете му.
Остана му само едногодишната Гюргя.И Дългът.
Тежката загуба не озлоби Руси. Той не се озвери. Той не беше сам. Родът му беше около него и до него.Руска отгледа Гюргя като своя дъ¬щеря.
Руси не падна духом.Защото беше Войн.И Предводител.
Всички бяха точни.Съветът започна в уречения час.
Голямата Заседателна зала се намираше на третия кат. Светли прозорци я обгръщаха от север, изток и юг.
Руси седеше с лице към изток пред тежка правоъгълна маса.
От ляво до него беше седнал Чичо Гено.Следваха Гюргя и Баба Руска.До нея-боилът Кубер.До него-боилът Тарим.
От дясно:вождът на гетите Деко, началникът на Черната орда боилът Коца, началникът на Червената орда боилът Цок, началникът на Бялата орда боилът Хръс и началникът на Зелената орда боилката Баба Марта.
Точно срещу Руси-боилът Бисер Вер и началникът на специални¬те части боилът Курт. ■
В дясно зад Руси - оръженосецът Борис. “
Всеки на мястото си.
-Коце, докладвай!-кратко каза Руса.
-Както ви е известно, управителят на Македония Марк Лициннй Крас настъпва към нашите земи от запад- с Първи Италийски легион, и успя да съсипе повечето от крепостите на кробизите и гетите. Войска¬та му е напълно окомплектована. Състои се както от ветерани, така и от от новобранци . Дисциплината е добра. Бойният дух е висок. Снабдяват се основно чрез грабеж. Движат се внимателно, с разузнаване. Редовно се разполагат за нощуване в лагери.
Завчера стана следното: Две кохорти-тежжа-и лека пехота, и една ала лека конница напредваха към село Дъбака. Селото, както зна¬ете, се намира на хълмове, обхванати почти от всички страни от Лома. Гетите следяха внимателно движението на римляните.Кметът събрал старейшините, а след това и цялото село, и поставил въпроса: „Ще се бием ли, или ще изчезваме?“ Ясно било, че, ако приемат боя, ще бъдат унищожени до крак. Всички единодушно решили: "Оставаме. Умираме, но не се предаваме!" Организирали отбраната. Малката им конница и част от пехо
тата се скрили в околните гори.
През това време ние бяхме доста далеч на юг, където обезвреж¬дахме домакинските части на Крас.Когато ми съобщиха за предстоящата битка, веднага потеглихме.Яздихме ден и нощ.Лично аз три пъти сменях коня си със запасен.Когато пристигнахме, всичко беше свършено.
Римляните нападнали на съмване. Гетите ги посрещнали по всич¬ки правила на изкуството.Засадата от конница и пехота свършила много добра работа.Но силите били напълно неравностойни-съотношението било 8:1 в полза на римляните.Сражавали се и жените, и децата, и старците. Някои се самоубили в последния миг.Римляните успяли да вземат в плен 50-60 човека-главно тежко ранени, невръстни деца и немощни старци.
13 края на битката пристигнал самият Крас.Той бил твърде недово¬лен от неоправдано многото, според него, жертви, дадени за ликвидирането на едно толкова незначително село.
И наредил: всички пленени да бъдат живи зазидани в една пещера близо до селото. „Да останат тук! 3а винаги“-отсякъл Крас.След това се изтеглил към основния лагер на запад.
Пещерата открихме веднага.Зидът беше издигнат от грамадни камъ¬ни, споени с едва засъхнала глина.Отвътре се чуваше глух, шум, чукане и стържене.Не се страхувахме, че ще се задушат-пещерата има кумини и постоянно постъпва свеж въздух.
Не губихме никакво време.Познаваме добре местността.Качихме се на платото, спуснахме хора с въжета и стълби през един от кумините. До¬като мръкне, измъкнахме всички живи на вън.Някои, бяха умрели от рани¬те си.Занесохме ранените на сигурно място, погребахме загиналите и ... продължихме да оказваме гостоприемство на римляните.
В Залата на Съвета се спусна гробна тишина. Всички седяха изпра¬вени, с длани, положени върху масата.Суровите им погледи говореха, че се молят за душите на загиналите.
След минута Руси се обърна към началника на речните войски.Бисер Вер беше кратък:
-Римляните настъпват надолу по Дунава с петдесетина кораба.От най-новите; с носове, усилени за таран, и с каменометки. Движат се вни¬мателно, в походен строй, в средата на реката.Сега са към устието на Янтра.На корабите има пехота.Конете са съвсем малко.Лодките са десант¬ни.“
Руси кимна на Кубер.Началникът на Златната орда каза:
-В моя район противник няма. Отгоре се виждат само пожарища.
Моля, началникът на Бялата орда!
Хръс изправи глава:
Ние поехме главния удар. Основният лагер на римляните е в моя район.Всяка сутрин те потеглят на изток, север и юг и прочистват...
Вече няма читаво селище. Имаме много убити и ранени. Населението е скри¬то, където трябва. Водим партизанска война. Пленници не вземаме.
След него думата получи Баба Марта:
-При нас за сега прониква само конница. Справяме се. Хората и добитъка изтеглихме в блатата. Впрочем, римските коне не са по-лоши от наши нашите.В боя се стараем да ги дазим-те са добри пленници..»
-Червената орда!
Боилът Цок изръмжа:
-Към нашата главна крепост придвижват обсадни машини. Де да видим!
-Деко!
Вождът на гетите огледа всички и тихо, през зъби, каза:
-Ние сме на всякъде.Пазим жените и децата.Взаимодействието с Ор¬дите е добро. "
-Тариме?
-Гарнизонът е надщрек. Крепостта е в добро състояние.
-Как сме с парите?
-Много добре!На безопасно място са!
-Курт?
-Нямам какво да кажа!
Всички многозначително се спогледаха.
-Началникът на разузнаването!
Баба Руска се усмихна.
-Ами, разузнаването донася, че Крас е решил да приключи с наша¬та област и да завладее нашия град. На императора си-Октавиан Август-е обещал да изпълни завета на Цезар - Дунав да стане северна граница на империята.А на войниците си-плячка. 3а себе си е запазил най-сладкото - славата.
-Руске, в града има ли римски шпиони?
-0, да, има!На сигурно място...
-А няма ли да може някой от тези хора, хм... да избягат, и да разкажат на началника си, как в нашия град цари объркване и отчаяние, а хората са вцепенени от ужас пред настъпващите кохорти?
-Разбира се! Идеята ти е блестяща.
-Можем ли да бъдем сигурни, че те ще говорят, каквото ги...по -
молиш?
-Естествено!Ние се грижим за тях толкова добре, че те буквално изгарят-от желание да изпълнят всяка моя молба.Освен това, много доб¬ре знаят,че след като излязат от тука, ние можем да ги намерим дори и в пъкъла.
Очевидно доволен от отговора, Руси даде думата на началника на тила-Гюргя.
-Имаме пълна готовност за продължителна война. При нас е спокойно.
Стражите денонощно бдят по Дунава. С даките сме добре* Връзката със Загоре е редовна. Реколтата беше добра-складовете са пълни. Добитъкът пасе на воля в равнината. Човешките резерви са големи. Жените са обуча¬ва да се грижат за ранени и болни. Има достатъчно церове и превръзки.
Приготвили сме цели селища за бежанците. В ръкавите на Дунава, зад островите, са скрити множество лодки и салове за евакуация на хора и животни. Ще се бием!
- А как е положението с веригите?
Гюргя и Бисер Вер се спогледаха.
- Веригите са на позиция - кратко каза тя.
- Имаш ли достатъчно земно масло, катран и сяра?
- Предостатъчно! Складирани са където трябва. Въобще ще ги посрещнем горещо, по нашенски....
Руси изръмжа и Гюргя не довърши изречението си.
Най-накрая думата получи началникът на войнския състав и въоръжението чичо Гено.
- Обучението на хората върви добре. Коне имаме достатъчно, включи¬телно и запасни. И те са обучени. Оръжие има.
Засилваме тежката конница. Гетите вече добре яздят със стреме, и добре
се бият със сабя. /Деко доволно поглади брада/.
Приготвили сме няколко изненади. Оказва се, че римският щит и римската броня не издържат на стрелба със сложно съставен лък от 220 м и бронебойни стрели.
Освен това, римляните не познават ефекта от свирещите стрели.
Наблягаме на лъжливия саблен удар-замах с дясна ръка, сечене с лява. Особено внимание отделяме на психическата подготовка.
Настъпи кратка пауза. Всички погледнаха Руси и видимо се стегнаха.
Всички разбраха, че е дошъл решителен миг.
Руси се облегна назад.
- За всички нас е ясно, че сега ще вземем съдбоносни решение. Рим¬ляните искат земята ни, имането ни и самите нас. Готови са на всичко.
Ние имаме три възможности: да се покорим, да се изселим на левия бряг на Дунава, и да се бием. Но да се бием така, че да оцелеем, за да оста¬нем тук, на тази НАША земя завинаги. Което значи: да победим.
Всеки един от вас, трябва да вземе сам решение, вслушвайки се в гласа на собствения си разум и собствената си съвест, и да го обяви пред Съвета ясно и категорично.
Давам ви четвърт час за размисъл.
Всички наставаха. Някой се загледаха през прозорците, други изля¬зоха на терасата. Всеки сам, обронил глава, или впил невиждащи очи в далечината, в тъмното и неясно бъдеще.
Борис удари щит, окачен на стената.
Всички заеха местата си.
Боилът Руси си пое дълбоко дъх:
- Нека всеки да обяви решението си. Деко!
- Оставам -късо отряза вождътна гетите.
- Оставам - каза боилът Коца.
- Оставам - каза боилът Цок.
- Оставам - каза боилът Хръс.
- Оставам - каза боилката Баба Марта.
- Оставам - каза боилът Курт.
- Оставам - каза боилът Бисер. Вер.
- Оставам - каза боилът Тарим.
- Оставам - каза боилът Кубер.
- Оставам - каза боилката Баба Руска.
- Оставам - каза боилката Гюргя.
- Оставам - каза боилът Гено.
- Благодаря Ви, приятели - каза боилът Гуск.
- Оставаме всички, за да остане тази земя НАША завинаги - заключи
той.
- От този миг нататък всичко, което чуете, е заповед:
Римляните водят война на опустошение и унищожение; те прилагат стра¬тегията на опожарената земя. Нашите сили са малки, за да им се проти¬вопоставим в открит сблъсък. Затова ние трябва да следваме указания¬та на нашите мъдри военачалници от времето на Великата империя.
И така, ще използуваме силата на противниковия удар в наша полза.
Нека този удар да попадне в празно пространство.
Трябва да бъдем гъвкави и всеки път различни. Земята ни трябва да пламне под нозете им. Нападай, нападай, нападай!
Бойните части да се съставят само от доброволци. Жените, децата и старците, добитъкът и движимото имущество да се изтеглят на север от Дунава. Хазната - също. Селищата да се изоставят. В пещерите и горите да се създадат запасни станове и складове за оръжие, боеприпаси, хра¬на, дрехи, церове и превръзки. Убити и ранени да не се оставят на по¬лесражението.
Пазете хората си! Поддържайте"духа"им висок.
Удряйте и изчезвайте! Удряйте на малко място с всичка сила! Внезап¬но! С ярост! По всяко време на денонощието. Използувайте гънките на местността. Използвайте грешките на противника. Нека римляните да помислят, че се бият с призраци! Те са безбожници и поради това - суеверни.
Пленници да не се вземат! Прибирайте конете, снаряжението, оръжие¬то!
Наблегнете на разузнаването. Пазете се от предатели и шпиони. Уни¬щожавайте ги незабавно.
Непрекъснато се съгласувайте с мен и помежду си. Когато ме няма тук, ролята на координатор ще изпълнява Тарим.
/ Чичо Гено изръмжа: "Пак ли ще се пъхаш навсякъде?" , на което Руси
отговори с усмивка на дава котка: "Аз водя отпред!.."/
Братя и сестри! Чака ни продължителна война! Ще воюваме с години!
Бог е с нас! Ще победим!
Официалната част свърши.
Руска се обърна към Руси:
- Боиле, може ли да кажа нещо? - и се усмихна лукаво.
- Думай! - подозрително я изгледа той.
Боиле! Преваля пладне и всички тук умираме от глад и жажда.
Предлагам да се преместим в столовата. Ноздрите ми долавят неземни
ухания.
- Как не, като от един час от кръчмата ти мъкнат тави и казани....
- Да вървим!
Руси поизостана, хвърли поглед към Курт и той се изравни с него.
В четири часа ела при мен. Горе.
Курт кимна: "Разбрано".
Обедът беше разкошен. Руска бе надминала себе си.
Срахотна чорба и салати. Върла ракия.
Риба. Печено. Зеленчуци. Огнено вино. Плодове. Мед.
Всичко беше родено от тази благодатна земя. Приготвено с много обич.
Всички ядоха и пиха умерено. Чукнаха се - за здраве, успех и победа.
Смъртта не ги плашеше. Те се биеха за свободата, която за тях беше по-важна от всичко.
Частите на боила Курт наистина бяха съвсем специални.
Самият Курт беше среден на ръст човек, на средна възраст. На пръв поглед - нищо особено. Но ако човек се вгледаше в него внимателно, ще¬ше да установи, че той излъчва някаква магнетична сила. В поведението му, в стойката, в походката му имаше нещо вълче. /Курт значи вълк/.
Отредът му беше немногоброен. Най-отчаяна шайка, сбрана от всички краища на света: българи,маджари,траки,македонци,илири,келти,германци.
Хора, минали през всички стърги на пъкъла.
Те владееха всички мислими и немислими начини на бой, с всички оръжия, при високи условия.
Те не бяха убийци и главорези. Те бяха дълбоко мотивирани. Сами
или на групи, те винаги представляваха едно цяло и действуваха като та¬кова.
Умееха да въздействуват върху психиката на противника.
Лазеха по отвесни скали, ставаха невидими.
Те владееха черното изкуство на боя.
Хората на боила Курт бяха съвършени воини.
Руси и Курт се срещнаха на върха на главната кула.
Само вятърът чу разговора им.
На края Руси каза:
-Побъркай ги, Курт! .
Само ден - два след заседанието на Съвета край Ломовете започнаха да се случват непонятни неща.
Беше късната утрин на деветия ден след погрома над село Дъбака.
Един римски отряд, състоящ се от пехота и конници, предпазливо се придвижваше покрай реката по посока на съсипаното село. Наближаваха пе¬щерата на зазиданите. Пътят извиваше край една скала и излизаше на дъл¬га поляна, обрасла със сочна трева и дребни храсти. От една долчинка до Лома тежко се вдигна ято черни гарвани и с недоволен грав се разпръсна по върбите наоколо. Хората ускориха ход. Лъхна ги тежка миризма. И ето- пред очите им се разкри странна гледка: На сенчеста поляна, до бистро кладенче, бяха насядали десетина души. Римляни. Встрани небрежно бе за¬бита върлина с римските орли. Наоколо се виждаше нахвърляно оръжие. Бой¬ците пируваха. Някои държаха чаши. Други бяха склонили глави един към друг и доверително си говореха. На прострения между тях плащ се виждаха пълни съдове....Обаче! Хората бяха някак си неестествено неподвижни.
Командирът на отряда подвикна; войниците подеха. Никакъв отговор. Оза¬дачени легионерите притичаха до полянката. Вонята стана нетърпима. На крачка от пируващите те спряха потресени: насядалите държаха в ръцете си човешки черепи; в чиниите пред тях бяха натрупани човешки кости. Ко¬мандирът ритна най-близкия пияница; той бавно се огъна и се сплъсти на земята без да помръдне. И в този момент римските войници разбраха, че пред тях бяха насядали и се веселяха мъртъвци. С ужасени крясъци живите се разбягаха във всички посоки. И тогава, като че ли събудени от ехото, от отвесните канари започнаха да се сриват едри скални късове.
Обезумяли, хората хукнаха надолу и нагоре покрай реката.
Но, кой знае как, в теснините върху тях се затъркаляха грамадни дървета. Много бяха затиснати. Прободени, разкъсани, смазани. Нямаше кой да им помогне. Умираха дълго, мъчително... Някои потърсиха спасение в реката. Но, незнайно как - дали от коварни въртопи, или от русалки, повечето бяха завлечени на дъното.
Спасиха се малцина полупобъркани - колкото да предедат налудничавия си разказ на своя пълководец.
Крас побесня.
А изворът от тогава и до днес се зове Римското хладенче.
Свечеряваше се. Настана една от онези Дунавски вечери, когато вече
не е светло, но още не е и тъмно, а реката меко блести.
Римската флотилия напредваше бавно надолу под равномерните удари
на веслата. Комаднирът искаше да приближи още малко крепостта на Руси,
за да може в ранната сутрин да атакувa преди да спре за нощуване.
Вече близо месец, откак бяха тръгнали, а още не бяха влизали в бой, Противник просто нямаше. И не само противник нямаше. Нямаше никого.
Не срещаха и не виждаха жив човек. Нито даже рибар, да не говорим за кораб.
Битките се водеха на сушата. Лошото беше, че през последните дни загубиха всякаква връзка с войската на Крас. Съгледвачите отиваха и не се връщаха. Цялото това мълчание и неизвестност започваха да стават тре¬вожни. Действаха на нервите.
Римляните станаха неспокойни! Рушаха дисциплината. Бойният дух па¬даше.] Плясъците на едрите риби в нощта те възприемаха едва ли не като сигнали за абордаж.
И когато опасността наистина дойде, тя ги завари объркани и готови за паника.
Наближаваха острова на Щъркелите, на няколко километра по-нагоре от Замъка. Прозвуча команда и всички започнаха да завиват, за да обър¬нат носове срещу течението. Изпълниха спокойно маневрата и наредени във верига срещу горния край на острова, започнаха да хвърлят котва.
Скоро всичко утихна. Дежурните фенери леко се поклащаха на мачтите.
Нощните стражи се взираха в потъмнелите води. Откъм палубите и трю¬мовете се зачу дружно хъркане. Тайнствената Дунавска нощ наметна плащ над уморените хора. Много от тях щяха да се събудят в пъкъла...
Някъде след полунощ, когато сънят е най-сладък, а над реката започва да дими лека мъгла, отгope към корабите тръгна широк сребърен поток, който бързо ги обхвана. Стражите забелязаха няколко дървени тру¬пи, които течението влачеше покрай тях.
Откъм десния бряг се зачу пронизителен писък на нощна птица. Вне¬запно нощта оживя. Водата край корабите пламна някак изведнъж. От тру¬пите полетяха огнени топки... И платната, и сухото насмолено дърво бя¬ха обхванати от огъня. Лекият ветрец раздухваше пламъците. Плаващите трупи продължаваха да сипят мълнии, които заливаха палубите със синьо-зелени езици.
Нощната тишина бе разкъсана от викове на ужас, стонове и объркани команди. Някои започнаха да секат косвените въжета. Прилични на огромни факли, корабите се силеха да се откъснат от огнената река; някои хукна¬ха назад, други напред. Но не стигнаха далеч. И от двете страни реката беше затворена с невидими прегради. Когато римляните разбаха, че това са вериги, беше вече много късно, и тараните на корабите не можеха да помогнат. Някои опитаха да достигнат острова, други бреговете. Но от там бяха посрещнати с убийствен дъжд от стрели. А отгоре продължаваше да се лее огнената река на земното масло. Из въздуха се носеше острата мириз¬ма на горяща сяра и горяща човешка плът. Обезумели хора и коне скачаха, във водата и там загиваха всред страшни мъки от течения огън или от стрелите на българите.
Всичко свърши тъй бързо, както и бързо започна. До истински бой така и не се стигна. Това беше просто една касапница. По реката дога¬ряха отломъци от кораби, а надолу плаваха огнени езерца.
Цялата флотилия беше унищожена.
Спасиха се малко отчаяни смелчаци. Някои от тях попаднаха в ръцете на бреговите патрули, все пак няколко души - изпогорени и изранени - след дълги лутания улучиха легиона. И това беше добро. Все пак, някой трябваше да докладва на Марк Крас защо флотът не осъществи планирания десант.
Крас се замисли: полудява ли, или е попаднал в лудница?
След задълбочен размисъл Крас реши: трябва да се унищожи змийското гняздо на Руси - източникът иа всички злиии. Още повече, шпионите дона¬сяха, че крепостта е неподготвена за отбрана...
Първи италийски легион потегли към града в ускорен марш.
По пътя не само не срещнаха никаква съпротива - нямаше жива душа.
Поучен от последните събития, Крас се движеше внимателно. Пред гра¬да раздели войската си на три колони и атакува по всички правила: от юг изток и запад. Само че нямаше какво да атакува.
Предната стража - конници и пешаци - се движеха по празни улици, по които нямаше даже и бездомни кучета. Есенното слънце огряваше обрани гради и лозя, отвред лъхаше печал и се надигаше безименен страх. В къс¬ния следобед стигнаха под стените на замъка. Той се извисяваше застра¬шителен и безмълвен.
Разположиха стенобойните машини от три страни. От четвъртата беше пустото пристанище, а по Дунава нямаше даже и една - едничка лодка.
Под град от камъни и стрели четири групи доброволци щурмуваха четирите врати на замъка.
И - чудеса - вратите се оказаха затворени, но не залостени.
Щурмоваците нахлуха в глухия дрор и незабавно заеха надвратните кули. Обсадните машини спряха обстрела. Обсаждащата кохорта нахлу през вра¬тите и в строй „таралеж“ започна да прочиства замъка. И пак нямаше от какво. Защото нямаше никакъв човек. Крас наблюдаваше сцената от едно възвишение на около 300 м. Всичко това го озадачи твърде много; той и без това бе на щрек. Тъкмо вдигна ръка, за да заповяда на тръбачите да свирят "Оттегляне", когато решетките на четирите врати паднаха едновре¬менно с трясък. Сякаш могъщ вещер замахна с вълшебна пръчка: целият замък изведнъж избухна в пламъци: вътрешните укрепления, външните пръс¬тени, надвратните кули. От главната кула започнаха да се стичат огнени потоци. Отвътре се чуха неистовите крясъци на легионерите. Над замъка се извиха стълбове черен задушлив пушек. Започнаха да се срутват греди, покриви и стени. От вътрешната страна на решетките се струпаха обезумяли войници, които напразно се мъчеха да ги изкъртят. Крас заповяда каменометните да открият стрелба по решетките, за да ги разбият. Но в то¬зи миг трите етажа на надвратните кули с грохот се стовариха върху ту¬нелите под тях. Легионерите бяха затрупани с горящи греди, дъски с го¬леми нажежени гвоздеи и откъртени от стените камъни. От гигантските кумини, в които изтърбушените кули се превърнаха, към тъмнеещото небе се устремиха снопове искри.
Крас, железният Крас, безпомощно наблюдаваше гибелта на цяла една кохорта.
Замъкът дълго догаряше. Цяла нощ легионерите измъкваха из под тлеещите развалини трупове и осакатени хора. Много се провалиха в дъл¬боките подземия на крепостта, много бяха затрупани, много изгоряха в клади, които лумваха като че ли от нищото.
Крас отвърна поглед от димящите развалини. И когато погледна на юг към хребета на Жълтия рид, суеверен ужас скова коравото му сърце: на лилавото вечерно небе, в отблясъцине на загасващия пожар, там ясно се очертаваха силуетите на наподвижни конници, черни като пъкъла, в кой¬то бяха натикали войската му и бдяха над неговия разгром...
Както навремето боилът Руси каза, войната в Поломието продължи с години. Тя ту затихваше, ту избухваше изведнъж като степен пожар. Ня¬маше фронт. Нямаше правила. Без умора и без пощада, смъртта прибираше своята кървава жътва.
Измина много време. Героите на онази славна епоха отдавна напусна¬ха белия свят. Смениха:се поколения.
Едва 67 години след описваните събития римляните се осмелиха да обявят Мизия за своя провинция.
А чак след 119 години - пак от това време - посмяха да построят - на мястото на замъка на боила Руси - Пристанището на 60 - те кораба.
Минаха векове. Римляните се стопиха. Смениха ги византийци. Степни¬те варвари смляха крайЦцунавските крепости.
Заличена и забравена (5е и Сексагянтй*Приета.
Но споменът за Дядо:Руси и Баба Руска живееше.
И когато истинските стопани на тази земя се завърнаха тук, от тъмни
те предания и сенките на миналото се рода отново красавецът Русе и него¬
вата свидна щерка Гюргево.
Да, предците не загинаха напразно. Те се сражаваха, за да останат на тази земя завинаги, й тя остана завинаги тяхна -и на техните потом¬ци.
Могъщите духове на нашите прадеди бродят всред нас и ни дават сили
в дни на погром и отчаяше. „д, ..
й ние знаем, и вярваме: унизяван, мачкан и охулван, Русе остава единствен и непввторим.
През неистовия бяг па времето, през леденото безмълвие на безвремш то, великата река достолегшо носи БОДИте си към иорето и нашепва праста¬ри приказки и сказания.
м Който има душа, ще ги чуе," и който има сърце - ще ги разбере.
Завършвам»
Драги читателю! Който и да си ти, на който и край на Земята да те е отпратила съдбата! Поспри за миг и се вслушай в шепота на вълните. На* верно ще го чуеш и разбереш. И повярвай ми, това ще ти помогне да оста¬неш Довек,
Легендата е написана и ми е предоставена от Росен Минев, бивш кмет на село Табачка,който почина преди няколко години. Желанието му беше тя да се разпространи сред обществото. Чрез вашата инициатива се отдава възможност ръкописът най-сетне да получи популярност. Към легендата има и 5 страници с обяснителни бележки, които бих предоставил в последствие.