изготвил: Мариян Миланов

За простота на изложението датите са дадени по съвременното летоброене, а всички мерки, теглилки, географски названия и титли са осъвременени/»
Боилът Руси седеше на стъпалата,които слизаха от замъка към Дунава. Реката спокойно влачеше бистрите си води към морето. Топлият камък приятно отпускаше уморените му мишци. Беше само по риза. Извадил късия меч от ножницата, той машинално го лъскаше с парче грапава кожа, от което блестящото острие мяташе къси мълнии.
Следобедното слънце на късното лято слизаше вече ниско над левия бряг и разстилаше по къдравата водна повърхност огнена пътека. Отсреща остров Рама тънеше в омара. През пищната зеленина надничаха кулите на замъка на дъщеря му Гюргя.
Деца играеха на брега току под него - пищяха, скачаха в топлата вода, плискаха се, плуваха.
Един стражеви кораб излезе на весла от пристанището, което се намираше в закътания залив, където се вливаше Ломът, и пое нагоре, срещу течението. Вятърът напълни платната и гребците вдигнаха лопатите.
Няколко рибарски лодки бяха застинали посред Дунава.
Широко и тромаво корабче, очевидно търговско,приближаваше пристанището на Гюргя.
Долу, вдясно, подранили посетители се насочваха към кръчмата на Баба Руска.
От кулата високо зад гърба му кратко, и стори му се – тревожно - протръби рог.
Руси бавно вкара меча в ножницата и стана. Лекият ветрец разроши тройния му чумбас. Шпорите му леко издрънчаха.
По пътя от към Жълтия рид се чу все по-засилващо се чат¬кане на копита.    
Боилът се насочи към южната врата на крепостта.
След него, безшумно, като сянка, потегли оръженосецът му Борис. Беше среден на ръст. В прости кожени дрехи, без укра¬шения. Гологлав. С меки ботуши.Въоръжен с тежка сабя, аркан, лък и стрели. В походката му се долавяха движенията на рис.
Конят беше едър, охранен.Черната му, лъскава козина, бле¬стеше от пот. От седлото скочи младеж.  Някъде около два метра. Въоръжен до зъби. Поздрави боила. Свали чула, навит зад седлото, и наметна коня - стояха в сянката на замъка и ставаше хладно.
Боилът се обърна, без да бърза, и влезе. Млад коняр по¬веде коня към обора.
Минаха по ходници, стълбища.Излязоха на тераса, която гледаше към Дунава.Стражът, надвесен над зъберите, отдаде чест и изчезна.
'У
Безшумно влезе млада жена.Остави на масата стомна с из¬студен кумис и две чаши, и се оттегли.
-Докладвай, Чепа!
Беше годината на Свинята от кръговрата Земя/.21 г. пр.
Х.р./.
Боилът Руси управляваше замъка и селището около него, както и околността, от името на Великия кхан на загиналата вече Велика Хунорска империя.
Работата се състоеше в следното:Още по времето на ве¬ликия Мотун Империята, чиито западни граници достигнаха до р. Дон, беше изпратила експедиционен корпус, който да бъде пред¬на стража при бъдещите войни за завладяване бреговете на Сре¬диземно море.Отредът, който се състоеше не само от бойци, но и от жени, деца и старци, превзе, почти без бой, 3агоре/Транс- силвания/.
Поради редица причини Империята тръгна към залез. Хуно-българите заседнаха зад заснежените вериги на Карпатите и за¬чакаха по-добри дни, Загоре приличаше на остров всред, бурно мо¬ре, кипящо от племена и народи, които се биеха помежду си и, непрекъснато се движеха без никаква видима причина.На всичко отгоре от запад и юг се надигаше зловещата сянка на неясната, все още, римска заплаха.
С южните съседи-даки и гети-българите поддържаха приятел¬ски отношения:търгуваха, женеха се, помагаха си.
Двадесет и пет години, преди описваните събития боилът - Наместник на Велиия Кхан, изпрати отряд, мъже и жени под начал¬ството на боила Руси на-разузнаване на юг.Задачата им беше да следят движението на римляните.
Руси осигури гърба си, като остави хора на острова, който той нарече Рама/по името на индийския герой, който много му бе¬ше допаднал при странствуванията му из Индия/, прескочи Дунава и установи предмостие до устието на река Лом.
По-късно българите издигнаха на Рама замък, който Руси по¬вери на дъщеря си-огнената Гюргя.Гюргя беше истинска спри -
красавица, нещо средно между русалка, самодива и змеица.
На десния бряг, току срещу Рама, вещите в бой и мирен труд хора построиха малка, но здрава каменна крепост и добре защитено пристанище, В равното, затворено от двете реки и околните хълмове, изникнаха хубави къщи всред просторни дворове, потънали в цветя, лозници и плодни дървета.На Жълтия рид бдяха бойците от Златната /Жълтата/ Орда.В североизточната част на равнината имаше голяма могила, на която от памти века живееха гети.Край нея течеше буен поток, който се вливаше в Дунава.Потокът идеше от юг, от хълмове¬те, на които чичото на Руси, Гено, беше разположил стопанството си.Чичото отглеждаше всякакви птици, животни, пчели, зеленчуци и овощки.Но голямата му гордост бяха породистите коне и разкошните лозя, от които той приготвяше великолепно вино и вареше страхотна ракия. Всъщност, той беше главният доставчик на кръчмата на Баба Руска.
А кръчмата на Баба Руска беше нещо много особено.
Не че селището беше много голямо .То даже трудно можеше да се нарече град.Но тук се кръстосваха пътищата от Изток и Запад, от от Север и Юг. То беше една от спирките на Великия Копринен път. Постоянно пристигаха кораби по реката и постоянно потегляха керва¬ни от и към Карпатите и Бяло море.Звучаха гласове на много езици, срещаха се хора с различни облекла и всякакъв цвят на кожата. И в центъра на цялото гъмжило беше Кръчмата и нейната величествена стопанка.
Властта на боила Руси се простираше далеч над стените на замъка по равнините на изток и запад и най-вече на юг, в естествено¬то задземие на градчето-Долината на Ломовете, където Бог беше из¬сипал щедро всички свои дарове, и където действителността беше приказка, а приказките-действителност.
Руси не налагаше властта си на никого.Хората:българи, гети, кробизи-просто я признаваха.Те бяха свободни хора. Руси уважаваше свободата им и я пазеше.А те го почитаха и му се подчиняваха. В малкия rрад-държава на боила Руси цареше благополучие и ред.
Припадна модра вечер.От реката повея хлад.Една по една, на небето блясваха едри звезди.
От към кръчмата на Баба Руска долиташе гълчава.Самата кръч¬ма се състоеше от просторна каменна постройка на един кат и обши¬рен двор, надвесен току над Дунава. Под тежки лозници с нависнали гроздове бяха разположени здрави дървени маси, столове и пейки. Вътре, в дъното на голямата зала, се виждаше необятна печка, в ко
ято денонощно, зиме: и лете, гореше огън. Върху нея димяха, къкреха и вдигаха пара безброй тави, котлета, купи и казани. Около тях важно, с едва доловими движения, шетаха няколко млада мъже и жени, въоръжени с лъжици, черпаци и други странни сечива.
Носеха се ухания на невъобразимо вкусни неща.В залата беше приятно хладно.Всичко блестеше от чистота. Край масите тичаха пърга¬ви момчета и момичета.Поръчките се изпълняваха мигновено.
Кръчмата постепенно се пълнеше с гладни и жадни хора: земедел¬ци, воини, търговци, занаятчии, рибари, рекари, каруцари, хамали. Но тук, в Кръчмата, всички бяха равни.Бяха времена, когато за българите човекът беше Човек, независимо от произхода му, а уважението към него зависеше единствено от неговите лични качества.
Знаменитата кухня на Руска беше предимно местна,но имаше и ястия и питиета от далечни страни. В това горещо време вървеше главно пиво, което корабите донасяха oт северо—запад.
Плащаха с всякакви пари: български стилънси, македонски тетра- драхми, тракийски диоболи, гръцки драхми, персийски дарейки, римски денари. Мед, бронз, сребро, злато...
Няколко яки момчета с бръснати глави и с кожени елечета нехайно се разхождаха из кръчмата. В кръчмата на Баба Руска пияници и скандали не се допускаха...
Група пътуващи музиканти-кробизи, свиреха на цафари нежна ме¬лодия и тихо припяваха.
Някак незабелязано, сякаш се уплътни от светлината на фенери¬те, в залата се появи Баба Руска. Приглушените разговори стихнаха; очите на хората я следваха с възхищение и респект.Руска бе, жена в зряла възраст, висока, стройна, с буйна кестенява коса, мургава.Неотразима хубавица.Най-важно от всичко беше всепроникващият й поглед. Беше облечена в кожен панталон, ботуши- за езда и бяла везана риза.
Стопанката плавно преминаваше между масите, разменяше с посетителите по някоя дума и шега. От цялото и същество лъхаше спокойствие и достойнство.
Цяла вечер тя ту се появяваше всред гостите, ту изчезваше. Отвреме навреме някой мъж току ставаше и излизаше...
Някои от тях изобщо не се връщаха ...
Баба Руска беше сестра близначка на боила Руси. Съпругът й-великанът Кубер-беше началник на Златната орда, която бдеше над сели¬щето от Жълтия рид.Челядта им бе многобройна - всеки беше поел пътя си: воини, рекари, занаятчии..
Боилът Руси вечеря с Чепа.Бяха само двамата и разговорът им продължи до късно.Малко преди полунощ Чепа потегли на юг, а Руси се изкачи на главната кула, и облегнат на зъберите, впери поглед наго
ре по реката.
Измина доста време.Захладя. Боилът сви едрите си рамене и навлече топла вълнена дреха.
На запад една звезда слезе от небето и запълзя по реката. Руси и Борис се спогледаха.Звездата ставаше все по-голяма и по- ярка. Не след дълго зави и изчезна в пристанището. Боилът слезе в кабинета си на третия кат.Едва седнал, и по стълбите се зачуха тежки стъпки. Стражът отвори вратата и в стаята влезе широкоплещест, вече не млад човек.От него лъхаше на вода, на чайки и на нещо неуловимо, по което всеки опитен човек би познал потомстве¬ния рекар.Боилът Бисер Вер/Змеят/ беше началник на речните войски..Неговите кораби шетаха от устието на Дунава до Алпите. Беше плавал по Волга, Инд и Нил, пребродил беше Средиземно море и през океана бе достигнал до Балтийско море. Бисер не обичаше твърде да разказва за приключенията си, но множеството белези от вся¬какви оръжия по цялото му тяло бяха по-красноречиви от всякакви думи.Змеят познаваше-корабното дело и изкуството на войната с най- големи тънкости.Той знаеше голямата река като джоба си, а хората му бяха сърцати, опитни и добре обучени.
Докладът на Бисер Вер беше сбит, но обстоен. Пиха по чаша ви¬но, след което Руси извика началника на крепостта - боила Тарим.
Заповедта беше кратка: Днес, в 9 часа, се свиква Съветът.
Бои лът Руси се окъпа, след което се отдаде на кратък боен
сън.
Както обикновено, стана в 6 часа. С Борис плуваха до сре¬дата на реката, пиха чай от здравец, с мед, и той се зае с всекидневните си задължения.
Да се каже, че боилът Руси е много рядък случай, е твърде меко.Това беше един необикновен човек.Беше роден в главния град на Загоре-Онгъл.Произлизаше от знатен род. Получи добро образова¬ние, включително-и във Висшето училище в града.Научи като роден тракийски и македонски езици, добре-гръцки и латински и сносно- китайски и хинди.Владееше ръкопашния бой, беше точен стрелец и отличен джигит.
Вече пьлнолетен-навършил 21 години-Руси се в люби.За пръв и единствен път. Алгара беше чудесно момиче-нежна като кошута и силна и храбра като черна пантера. Тя не беше безразлична към не¬го, но той реши да я заслужи. Веднага, след като го посветиха в богатурско звание, той тръгна да пътешествува. И то не само, и не главно от любов към приключенията.Той искаше да се докаже като мъж-първо пред себе си, а след това-и пред хората.
Тръгна към Изгрев-Слънце-към Старата Родина. По суша и по вода, сам и с дружина, той преброди причерноморската степ, пре¬хвърли Каменния пояс на Урал, през пек и мраз пресече южен Сибир, като се отклоняваше на лов в тайгата и стигна дори и до тундрата. Така той прекоси смалилата се вече Империя, която изживяваше последните си дни, и стигна до бреговете на Тихия океан.Много често трябваше да си проправя път с бой през враждебни племена, търпеше глад, жажда и лишения.Никога не съжали, че тръгна.Руси гледаше света с широко отворени очи и го изучаваше. Свърна през Китай, пре¬сече Тибет и слезе в Индия.Плува като моряк в Индийския океан, пле¬ниха го пирати в Персийския залив, избяга, пресече-едва жив-пустинята Голям Нефуд и стигна до Мъртво море.Намери евреите за твърде интересни-те непрекъснато водеха безкрайни религиозни спорове, не доволствуваха и се бунтуваха срещу властта. Няколко месеца се кри между тях, но при един такъв бунт, който възникна уж от някаква философска разпра, се оказа, че, всъщност, е за пари, римската стража го спипа, осъдиха го по съкратената процедура и го изпрати¬ха за гребец на един военен кораб, но преди да го приковат с вериги към пейката, един римски богаташ го видя, хареса го и реши да го прави гладиатор. Купи го и след едно продължително плаване през бурното по това време на годината Средиземно море той стъпи в Рим.Об¬лякоха го с римски дрехи и понеже не бяха и чували за българи, го зачислиха към траките в едно училище за гладиатори .Там Руси не на¬учи кой знае колко много.Гладиаторските битки бяха зрелищи и предназначени за забавление на скучаещите граждани .На няколко пъти Руси им показа истинско бойно изкуство, при което учителите му бяха пре¬бити и посрамени. С това той си спечели тяхната неприязън. За щяло и нещяло те започнаха да го тормозят и унижават, насъскваха срещу него и другарите му. На Руси започна да му писва.И веднъж, след по¬редното заяждане, той остави в безсъзнание хората от охраната, складирани като дърва в караулното, и излезе на свобода.Близо месец скита из Субур всред най-голямата човешка измет, довлечена тук от цялото Средиземноморие.Най-после се измъкна от "Вечния град" и за пръв път след близо година вдъхна волно въздух.Търсен и преследван, той се промъкваше на север към Алпите по-ловко от див звяр и най- после успя да стигне при свободните, все още, хелвети.С тяхна по¬мощ достигна Дунава, а оттам надолу, към Загоре, беше лесно.Нае¬маше се като рекар, като охрана, като хамалин, и накрая, весел ка¬то кукуряк, цъфна в Онгъл...Тъй, за пет години, Руси обиколи-пеш, на кон, на слон, на камила и бивол, на кораб, свободен и с вериги - половината свят.
Алгара го чакаше.
Вдигнаха сватба...за чудо и приказ.    7.
Ето, тогава, Наместникът на Загоре възложи на Руси командва¬нето на Предния отряд.
Скоро се роди Гюргя.
Руси извършваше смели набези на юг от Дунава.Алгара беше не¬изменно с него.
При един такъв рейд Алгара беше тежко ранена.Умря в ръцете му.
Остана му само едногодишната Гюргя.И Дългът.
Тежката загуба не озлоби Руси. Той не се озвери. Той не беше сам. Родът му беше около него и до него.Руска отгледа Гюргя като своя дъ¬щеря.
Руси не падна духом.Защото беше Войн.И Предводител.
Всички бяха точни.Съветът започна в уречения час.
Голямата Заседателна зала се намираше на третия кат. Светли прозорци я обгръщаха от север, изток и юг.
Руси седеше с лице към изток пред тежка правоъгълна маса.
От ляво до него беше седнал Чичо Гено.Следваха Гюргя и Баба Руска.До нея-боилът Кубер.До него-боилът Тарим.
От дясно:вождът на гетите Деко, началникът на Черната орда боилът Коца, началникът на Червената орда боилът Цок, началникът на Бялата орда боилът Хръс и началникът на Зелената орда боилката Баба Марта.
Точно срещу Руси-боилът Бисер Вер и началникът на специални¬те части боилът Курт.    ■
В дясно зад Руси - оръженосецът Борис.    “
Всеки на мястото си.
-Коце, докладвай!-кратко каза Руса.
-Както ви е известно, управителят на Македония Марк Лициннй Крас настъпва към нашите земи от запад- с Първи Италийски легион, и успя да съсипе повечето от крепостите на кробизите и гетите. Войска¬та му е напълно окомплектована. Състои се както от ветерани, така и от от новобранци . Дисциплината е добра. Бойният дух е висок. Снабдяват се основно чрез грабеж. Движат се внимателно, с разузнаване. Редовно се разполагат за нощуване в лагери.
Завчера стана следното: Две кохорти-тежжа-и лека пехота, и една ала лека конница напредваха към село Дъбака. Селото, както зна¬ете, се намира на хълмове, обхванати почти от всички страни от Лома. Гетите следяха внимателно движението на римляните.Кметът събрал старейшините, а след това и цялото село, и поставил въпроса: „Ще се бием ли, или ще изчезваме?“ Ясно било, че, ако приемат боя, ще бъдат унищожени до крак. Всички единодушно решили: "Оставаме. Умираме, но не се предаваме!" Организирали отбраната. Малката им конница и част от пехо
тата се скрили в околните гори.
През това време ние бяхме доста далеч на юг, където обезвреж¬дахме домакинските части на Крас.Когато ми съобщиха за предстоящата битка, веднага потеглихме.Яздихме ден и нощ.Лично аз три пъти сменях коня си със запасен.Когато пристигнахме, всичко беше свършено.
Римляните нападнали на съмване. Гетите ги посрещнали по всич¬ки правила на изкуството.Засадата от конница и пехота свършила много добра работа.Но силите били напълно неравностойни-съотношението било 8:1 в полза на римляните.Сражавали се и жените, и децата, и старците. Някои се самоубили в последния миг.Римляните успяли да вземат в плен 50-60 човека-главно тежко ранени, невръстни деца и немощни старци.
13 края на битката пристигнал самият Крас.Той бил твърде недово¬лен от неоправдано многото, според него, жертви, дадени за ликвидирането на едно толкова незначително село.
И наредил: всички пленени да бъдат живи зазидани в една пещера близо до селото. „Да останат тук! 3а винаги“-отсякъл Крас.След това се изтеглил към основния лагер на запад.
Пещерата открихме веднага.Зидът беше издигнат от грамадни камъ¬ни, споени с едва засъхнала глина.Отвътре се чуваше глух, шум, чукане и стържене.Не се страхувахме, че ще се задушат-пещерата има кумини и постоянно постъпва свеж въздух.
Не губихме никакво време.Познаваме добре местността.Качихме се на платото, спуснахме хора с въжета и стълби през един от кумините. До¬като мръкне, измъкнахме всички живи на вън.Някои, бяха умрели от рани¬те си.Занесохме ранените на сигурно място, погребахме загиналите и ... продължихме да оказваме гостоприемство на римляните.
В Залата на Съвета се спусна гробна тишина. Всички седяха изпра¬вени, с длани, положени върху масата.Суровите им погледи говореха, че се молят за душите на загиналите.
След минута Руси се обърна към началника на речните войски.Бисер Вер беше кратък:
-Римляните настъпват надолу по Дунава с петдесетина кораба.От най-новите; с носове, усилени за таран, и с каменометки. Движат се вни¬мателно, в походен строй, в средата на реката.Сега са към устието на Янтра.На корабите има пехота.Конете са съвсем малко.Лодките са десант¬ни.“
Руси кимна на Кубер.Началникът на Златната орда каза:
-В моя район противник няма. Отгоре се виждат само пожарища.
Моля, началникът на Бялата орда!
Хръс изправи глава:
Ние поехме главния удар. Основният лагер на римляните е в моя район.Всяка сутрин те потеглят на изток, север и юг и прочистват...
Вече няма читаво селище. Имаме много убити и ранени. Населението е скри¬то, където трябва. Водим партизанска война. Пленници не вземаме.
След него думата получи Баба Марта:
-При нас за сега прониква само конница. Справяме се. Хората и добитъка изтеглихме в блатата. Впрочем, римските коне не са по-лоши от наши нашите.В боя се стараем да ги дазим-те са добри пленници..»
-Червената орда!
Боилът Цок изръмжа:
-Към нашата главна крепост придвижват обсадни машини. Де да видим!
-Деко!
Вождът на гетите огледа всички и тихо, през зъби, каза:
-Ние сме на всякъде.Пазим жените и децата.Взаимодействието с Ор¬дите е добро.    "
-Тариме?
-Гарнизонът е надщрек. Крепостта е в добро състояние.
-Как сме с парите?
-Много добре!На безопасно място са!
-Курт?
-Нямам какво да кажа!
Всички многозначително се спогледаха.
-Началникът на разузнаването!
Баба Руска се усмихна.
-Ами, разузнаването донася, че Крас е решил да приключи с наша¬та област и да завладее нашия град. На императора си-Октавиан Август-е обещал да изпълни завета на Цезар - Дунав да стане северна граница на империята.А на войниците си-плячка. 3а себе си е запазил най-сладкото - славата.
-Руске, в града има ли римски шпиони?
-0, да, има!На сигурно място...
-А няма ли да може някой от тези хора, хм... да избягат, и да разкажат на началника си, как в нашия град цари объркване и отчаяние, а хората са вцепенени от ужас пред настъпващите кохорти?
-Разбира се! Идеята ти е блестяща.
-Можем ли да бъдем сигурни, че те ще говорят, каквото ги...по -
молиш?
-Естествено!Ние се грижим за тях толкова добре, че те буквално изгарят-от желание да изпълнят всяка моя молба.Освен това, много доб¬ре знаят,че след като излязат от тука, ние можем да ги намерим дори и в пъкъла.
Очевидно доволен от отговора, Руси даде думата на началника на тила-Гюргя.
-Имаме пълна готовност за продължителна война. При нас е спокойно.
Стражите денонощно бдят по Дунава. С даките сме добре* Връзката със Загоре е редовна. Реколтата беше добра-складовете са пълни. Добитъкът пасе на воля в равнината. Човешките резерви са големи. Жените са обуча¬ва  да се грижат за ранени и болни. Има достатъчно церове и превръзки.
Приготвили сме цели селища за бежанците. В ръкавите на Дунава, зад островите, са скрити множество лодки и салове за евакуация на хора и животни. Ще се бием!
-     А как е положението с веригите?
Гюргя и Бисер Вер се спогледаха.
-     Веригите са на позиция - кратко каза тя.
-     Имаш ли достатъчно земно масло, катран и сяра?
-     Предостатъчно! Складирани са където трябва. Въобще ще ги посрещнем горещо, по нашенски....
Руси изръмжа и Гюргя не довърши изречението си.
Най-накрая думата получи началникът на войнския състав и въоръжението чичо Гено.
-     Обучението на хората върви добре. Коне имаме достатъчно, включи¬телно и запасни. И те са обучени. Оръжие има.
Засилваме тежката конница. Гетите вече добре яздят със стреме, и добре
се бият със сабя. /Деко доволно поглади брада/.
Приготвили сме няколко изненади. Оказва се, че римският щит и римската броня не издържат на стрелба със сложно съставен лък от 220 м и бронебойни стрели.
Освен това, римляните не познават ефекта от свирещите стрели.
Наблягаме на лъжливия саблен удар-замах с дясна ръка, сечене с лява. Особено внимание отделяме на психическата подготовка.
Настъпи кратка пауза. Всички погледнаха Руси и видимо се стегнаха.
Всички разбраха, че е дошъл решителен миг.
Руси се облегна назад.
- За всички нас е ясно, че сега ще вземем съдбоносни решение. Рим¬ляните искат земята ни, имането ни и самите нас. Готови са на всичко.
Ние имаме три възможности: да се покорим, да се изселим на левия бряг на Дунава, и да се бием. Но да се бием така, че да оцелеем, за да оста¬нем тук, на тази НАША земя завинаги. Което значи: да победим.
Всеки един от вас, трябва да вземе сам решение, вслушвайки се в гласа на собствения си разум и собствената си съвест, и да го обяви пред Съвета ясно и категорично.
Давам ви четвърт час за размисъл.
Всички наставаха. Някой се загледаха през прозорците, други изля¬зоха на терасата. Всеки сам, обронил глава, или впил невиждащи очи в далечината, в тъмното и неясно бъдеще.
Борис удари щит, окачен на стената.
Всички заеха местата си.
Боилът Руси си пое дълбоко дъх:
-     Нека всеки да обяви решението си. Деко!
- Оставам    -късо    отряза    вождътна гетите.
-     Оставам    -    каза    боилът    Коца.
-     Оставам    -    каза    боилът    Цок.
-     Оставам    -    каза    боилът    Хръс.
-     Оставам - каза боилката Баба Марта.
-     Оставам    -    каза    боилът    Курт.
-     Оставам    -    каза    боилът    Бисер. Вер.
-     Оставам    -    каза    боилът    Тарим.
-     Оставам    -    каза    боилът    Кубер.
-     Оставам - каза боилката Баба Руска.
- Оставам - каза боилката Гюргя.
-     Оставам - каза боилът Гено.
-    Благодаря Ви, приятели - каза боилът Гуск.
-     Оставаме всички, за да остане тази земя НАША завинаги - заключи
той.
-     От този миг нататък всичко, което чуете, е заповед:
Римляните водят война на опустошение и унищожение; те прилагат стра¬тегията на опожарената земя. Нашите сили са малки, за да им се проти¬вопоставим в открит сблъсък. Затова ние трябва да следваме указания¬та на нашите мъдри военачалници от времето на Великата империя.
И така, ще използуваме силата на противниковия удар в наша полза.
Нека този удар да попадне в празно пространство.
Трябва да бъдем гъвкави и всеки път различни. Земята ни трябва да пламне под нозете им. Нападай, нападай, нападай!
Бойните части да се съставят само от доброволци. Жените, децата и старците, добитъкът и движимото имущество да се изтеглят на север от Дунава. Хазната - също. Селищата да се изоставят. В пещерите и горите да се създадат запасни станове и складове за оръжие, боеприпаси, хра¬на, дрехи, церове и превръзки. Убити и ранени да не се оставят на по¬лесражението.
Пазете хората си! Поддържайте"духа"им висок.
Удряйте и изчезвайте! Удряйте на малко място с всичка сила! Внезап¬но! С ярост! По всяко време на денонощието. Използувайте гънките на местността. Използвайте грешките на противника. Нека римляните да помислят, че се бият с призраци! Те са безбожници и поради това - суеверни.
Пленници да не се вземат! Прибирайте конете, снаряжението, оръжие¬то!
Наблегнете на разузнаването. Пазете се от предатели и шпиони. Уни¬щожавайте ги незабавно.
Непрекъснато се съгласувайте с мен и помежду си. Когато ме няма тук, ролята на координатор ще изпълнява Тарим.
/ Чичо Гено изръмжа: "Пак ли ще се пъхаш навсякъде?"    , на което Руси
отговори с усмивка на дава котка: "Аз водя отпред!.."/
Братя и сестри! Чака ни продължителна война! Ще воюваме с години!
Бог е с нас! Ще победим!
Официалната част свърши.
Руска се обърна към Руси:
-     Боиле, може ли да кажа нещо? - и се усмихна лукаво.
-     Думай! - подозрително я изгледа той.
 Боиле! Преваля пладне и всички тук умираме от глад и    жажда.
Предлагам да се преместим в столовата. Ноздрите ми долавят неземни
ухания.
-     Как не, като от един час от кръчмата ти мъкнат тави и казани....
-     Да вървим!
Руси поизостана, хвърли поглед към Курт и той се изравни с него.
В четири часа ела при мен. Горе.
Курт кимна: "Разбрано".
Обедът беше разкошен. Руска бе надминала себе си.
Срахотна чорба и салати. Върла ракия.
Риба. Печено. Зеленчуци. Огнено вино. Плодове. Мед.
Всичко беше родено от тази благодатна земя. Приготвено с много обич.
Всички ядоха и пиха умерено. Чукнаха се - за здраве, успех и победа.
Смъртта не ги плашеше. Те се биеха за свободата, която за тях беше по-важна от всичко.
Частите на боила Курт наистина бяха съвсем специални.
Самият Курт беше среден на ръст човек, на средна възраст. На пръв поглед - нищо особено. Но ако човек се вгледаше в него внимателно, ще¬ше да установи, че той излъчва някаква магнетична сила. В поведението му, в стойката, в походката му имаше нещо вълче. /Курт значи вълк/.
Отредът му беше немногоброен. Най-отчаяна шайка, сбрана от всички краища на света: българи,маджари,траки,македонци,илири,келти,германци.
Хора, минали през всички стърги на пъкъла.
Те владееха всички мислими и немислими начини на бой, с всички оръжия, при високи условия.
 Те не бяха убийци и главорези. Те бяха дълбоко мотивирани. Сами
или на групи, те винаги представляваха едно цяло и действуваха като та¬кова.
Умееха да въздействуват върху психиката на противника.
Лазеха по отвесни скали, ставаха невидими.
Те владееха черното изкуство на боя.
Хората на боила Курт бяха съвършени воини.
Руси и Курт се срещнаха на върха на главната кула.
Само вятърът чу разговора им.
На края Руси каза:
-Побъркай ги, Курт!    .
Само ден - два след заседанието на Съвета край Ломовете започнаха да се случват непонятни неща.
Беше късната утрин на деветия ден след погрома над село Дъбака.
Един римски отряд, състоящ се от пехота и конници, предпазливо се придвижваше покрай реката по посока на съсипаното село. Наближаваха пе¬щерата на зазиданите. Пътят извиваше край една скала и излизаше на дъл¬га поляна, обрасла със сочна трева и дребни храсти. От една долчинка до Лома тежко се вдигна ято черни гарвани и с недоволен грав се разпръсна по върбите наоколо. Хората ускориха ход. Лъхна ги тежка миризма. И ето- пред очите им се разкри странна гледка: На сенчеста поляна, до бистро кладенче, бяха насядали десетина души. Римляни. Встрани небрежно бе за¬бита върлина с римските орли. Наоколо се виждаше нахвърляно оръжие. Бой¬ците пируваха. Някои държаха чаши. Други бяха склонили глави един към друг и доверително си говореха. На прострения между тях плащ се виждаха пълни съдове....Обаче! Хората бяха някак си неестествено неподвижни.
Командирът на отряда подвикна; войниците подеха. Никакъв отговор. Оза¬дачени легионерите притичаха до полянката. Вонята стана нетърпима. На крачка от пируващите те спряха потресени: насядалите държаха в ръцете си човешки черепи; в чиниите пред тях бяха натрупани човешки кости. Ко¬мандирът ритна най-близкия пияница; той бавно се огъна и се сплъсти на земята без да помръдне. И в този момент римските войници разбраха, че пред тях бяха насядали и се веселяха мъртъвци. С ужасени крясъци живите се разбягаха във всички посоки. И тогава, като че ли събудени от ехото, от отвесните канари започнаха да се сриват едри скални късове.
Обезумяли, хората хукнаха надолу и нагоре покрай реката.
Но, кой знае как, в теснините върху тях се затъркаляха грамадни дървета. Много бяха затиснати. Прободени, разкъсани, смазани. Нямаше кой да им помогне. Умираха дълго, мъчително... Някои потърсиха спасение в реката. Но, незнайно как - дали от коварни въртопи, или от русалки, повечето бяха завлечени на дъното.
Спасиха се малцина полупобъркани - колкото да предедат налудничавия си разказ на своя пълководец.
Крас побесня.
А изворът от тогава и до днес се зове Римското хладенче.
Свечеряваше се. Настана една от онези Дунавски вечери, когато вече
не    е светло, но още не е и тъмно, а реката меко блести.
Римската флотилия    напредваше    бавно надолу под равномерните удари
на    веслата. Комаднирът    искаше да приближи още малко крепостта на Руси,
за да може в ранната сутрин да атакувa преди да спре за нощуване.
Вече близо месец, откак бяха тръгнали, а още не бяха влизали в бой, Противник просто нямаше. И не само противник нямаше. Нямаше никого.
Не срещаха и не виждаха жив човек. Нито даже рибар, да не говорим за кораб.
Битките се водеха на сушата. Лошото беше, че през последните дни загубиха всякаква връзка с войската на Крас. Съгледвачите отиваха и не се връщаха. Цялото това мълчание и неизвестност започваха да стават тре¬вожни. Действаха на нервите.
Римляните станаха неспокойни! Рушаха дисциплината. Бойният дух па¬даше.] Плясъците на едрите риби в нощта те възприемаха едва ли не като сигнали за абордаж.
И когато опасността наистина дойде, тя ги завари объркани и готови за паника.
Наближаваха острова на Щъркелите, на няколко километра по-нагоре от Замъка. Прозвуча команда и всички започнаха да завиват, за да обър¬нат носове срещу течението. Изпълниха спокойно маневрата и наредени във верига срещу горния край на острова, започнаха да хвърлят котва.
Скоро всичко утихна. Дежурните фенери леко се поклащаха на мачтите.
Нощните стражи се взираха в потъмнелите води. Откъм палубите и трю¬мовете се зачу дружно хъркане. Тайнствената Дунавска нощ наметна плащ над уморените хора. Много от тях щяха да се събудят в пъкъла...
Някъде след полунощ, когато сънят е най-сладък, а над реката започва да дими лека мъгла, отгope към корабите тръгна широк сребърен поток, който бързо ги обхвана. Стражите забелязаха няколко дървени тру¬пи, които течението влачеше покрай тях.
Откъм десния бряг се зачу пронизителен писък на нощна птица. Вне¬запно нощта оживя. Водата край корабите пламна някак изведнъж. От тру¬пите полетяха огнени топки... И платната, и сухото насмолено дърво бя¬ха обхванати от огъня. Лекият ветрец раздухваше пламъците. Плаващите трупи продължаваха да сипят мълнии, които заливаха палубите със синьо-зелени езици.
Нощната тишина бе разкъсана от викове на ужас, стонове и объркани команди. Някои започнаха да секат косвените въжета. Прилични на огромни факли, корабите се силеха да се откъснат от огнената река; някои хукна¬ха назад, други напред. Но не стигнаха далеч. И от двете страни реката беше затворена с невидими прегради. Когато римляните разбаха, че това са вериги, беше вече много късно, и тараните на корабите не можеха да помогнат. Някои опитаха да достигнат острова, други бреговете. Но от там бяха посрещнати с убийствен дъжд от стрели. А отгоре продължаваше да се лее огнената река на земното масло. Из въздуха се носеше острата мириз¬ма на горяща сяра и горяща човешка плът. Обезумели хора и коне скачаха, във водата и там загиваха всред страшни мъки от течения огън или от стрелите на българите.
Всичко свърши тъй бързо, както и бързо започна. До истински бой така и не се стигна. Това беше просто една касапница. По реката дога¬ряха отломъци от кораби, а надолу плаваха огнени езерца.
Цялата флотилия беше унищожена.
Спасиха се малко отчаяни смелчаци. Някои от тях попаднаха в ръцете на бреговите патрули, все пак няколко души - изпогорени и изранени - след дълги лутания улучиха легиона. И това беше добро. Все пак, някой трябваше да докладва на Марк Крас защо флотът не осъществи планирания десант.
Крас се замисли: полудява ли, или е попаднал в лудница?
След задълбочен размисъл Крас реши: трябва да се унищожи змийското гняздо на Руси - източникът иа всички злиии. Още повече, шпионите дона¬сяха, че крепостта е неподготвена за отбрана...
Първи италийски легион потегли към града в ускорен марш.
По пътя не само не срещнаха никаква съпротива - нямаше жива душа.
Поучен от последните събития, Крас се движеше внимателно. Пред гра¬да раздели войската си на три колони и атакува по всички правила: от юг изток и запад. Само че нямаше какво да атакува.
Предната стража - конници и пешаци - се движеха по празни улици, по които нямаше даже и бездомни кучета. Есенното слънце огряваше обрани гради и лозя, отвред лъхаше печал и се надигаше безименен страх. В къс¬ния следобед стигнаха под стените на замъка. Той се извисяваше застра¬шителен и безмълвен.
Разположиха стенобойните машини от три страни. От четвъртата беше пустото пристанище, а по Дунава нямаше даже и една - едничка лодка.
Под град от камъни и стрели четири групи доброволци щурмуваха четирите врати на замъка.
И - чудеса - вратите се оказаха затворени, но не залостени.
Щурмоваците нахлуха в глухия дрор и незабавно заеха надвратните кули. Обсадните машини спряха обстрела. Обсаждащата кохорта нахлу през вра¬тите и в строй „таралеж“ започна да прочиства замъка. И пак нямаше от какво. Защото нямаше никакъв човек. Крас наблюдаваше сцената от едно възвишение на около 300 м. Всичко това го озадачи твърде много; той и без това бе на щрек. Тъкмо вдигна ръка, за да заповяда на тръбачите да свирят "Оттегляне", когато решетките на четирите врати паднаха едновре¬менно с трясък. Сякаш могъщ вещер замахна с вълшебна пръчка: целият замък изведнъж избухна в пламъци: вътрешните укрепления, външните пръс¬тени, надвратните кули. От главната кула започнаха да се стичат огнени потоци. Отвътре се чуха неистовите крясъци на легионерите. Над замъка се извиха стълбове черен задушлив пушек. Започнаха да се срутват греди, покриви и стени. От вътрешната страна на решетките се струпаха обезумяли войници, които напразно се мъчеха да ги изкъртят. Крас заповяда каменометните да открият стрелба по решетките, за да ги разбият. Но в то¬зи миг трите етажа на надвратните кули с грохот се стовариха върху ту¬нелите под тях. Легионерите бяха затрупани с горящи греди, дъски с го¬леми нажежени гвоздеи и откъртени от стените камъни. От гигантските кумини, в които изтърбушените кули се превърнаха, към тъмнеещото небе се устремиха снопове искри.
Крас, железният Крас, безпомощно наблюдаваше гибелта на цяла една кохорта.
Замъкът дълго догаряше. Цяла нощ легионерите измъкваха из под тлеещите развалини трупове и осакатени хора. Много се провалиха в дъл¬боките подземия на крепостта, много бяха затрупани, много изгоряха в клади, които лумваха като че ли от нищото.
Крас отвърна поглед от димящите развалини. И когато погледна на юг към хребета на Жълтия рид, суеверен ужас скова коравото му сърце: на лилавото вечерно небе, в отблясъцине на загасващия пожар, там ясно се очертаваха силуетите на наподвижни конници, черни като пъкъла, в кой¬то бяха натикали войската му и бдяха над неговия разгром...
Както навремето боилът Руси каза, войната в Поломието продължи с години. Тя ту затихваше, ту избухваше изведнъж като степен пожар. Ня¬маше фронт. Нямаше правила. Без умора и без пощада, смъртта прибираше своята кървава жътва.
Измина много време. Героите на онази славна епоха отдавна напусна¬ха белия свят. Смениха:се поколения.
Едва 67 години след описваните събития римляните се осмелиха да обявят Мизия за своя провинция.
А чак след 119 години - пак от това време - посмяха да построят - на мястото на замъка на боила Руси - Пристанището на 60 - те кораба.
Минаха векове. Римляните се стопиха. Смениха ги византийци. Степни¬те варвари смляха крайЦцунавските крепости.
Заличена и забравена (5е и Сексагянтй*Приета.
Но споменът за Дядо:Руси и Баба Руска живееше.
И когато    истинските стопани на тази земя    се    завърнаха тук, от    тъмни
те    предания и    сенките на миналото се рода отново    красавецът Русе и    него¬
вата свидна щерка Гюргево.
Да, предците не загинаха напразно. Те се сражаваха, за да останат на тази земя завинаги, й тя остана завинаги тяхна -и на техните потом¬ци.
Могъщите    духове на нашите прадеди бродят    всред нас и ни дават    сили
в дни на погром и отчаяше.    „д, ..
й ние знаем, и вярваме: унизяван, мачкан и охулван, Русе остава единствен и непввторим.
През неистовия бяг па времето, през леденото безмълвие на безвремш то, великата река достолегшо носи БОДИте си към иорето и нашепва праста¬ри приказки и сказания.
м Който има душа, ще ги чуе," и който има сърце - ще ги разбере.
Завършвам»
Драги читателю! Който и да си ти, на който и край на Земята да те е отпратила съдбата! Поспри за миг и се вслушай в шепота на вълните. На* верно ще го чуеш и разбереш. И повярвай ми, това ще ти помогне да оста¬неш Довек,

Легендата е написана и ми е предоставена от Росен Минев, бивш кмет на село Табачка,който почина преди няколко години. Желанието му беше тя да се разпространи сред обществото. Чрез вашата инициатива се отдава възможност ръкописът най-сетне да получи популярност. Към легендата има и 5 страници с обяснителни бележки, които бих предоставил в последствие.

изготвил:  Доротея Великова

Рюси, Роси, Руси, Рушчук, Русчук, Русе - новите наименования на един стар град

Епохите си отиват една след друга. Различието им в едно е продължение на друго. Във всяко ново има нещо от старото и във всяко старо вече кълни нещо ново. Така ли е с градовете? Те не са изключение. Не е изключение и градът на Дунава - старата Сексагинта Приста. Тя ще умре, за да се роди новото Роси, Руси ... още по новото Русчук и накрая - Русе. Това изменение в звуковия състав е толкова родствено, че не представлява трудност за намиране на смислово сходство, но това не означава, че реалните преходи са били лесни и че съдбата на града е била едно, едва ли не, развлекателното движение към бъдното.

Самият факт, че в района на днешния град Русе са открити следи от по-късен уседнал живот, е едно доказателство, че тук е имало селищен живот през различните епохи. Данни за късноантично селище, западно от града, дава откритата керамика от IV - VI век. Керамиката от типа “сграфито”, характерна за домашния бит през Втората българска държава, дава основание да се предполага, че тук е имало и средновековно селище. Има данни за късносредновековно селище на 6 км западно от града, край магистралния път за София, и късносредновековен некропол на 9 км югозападно от града, в близост до Дунава. Всичко това говори за селищен живот с преходи, но и с липса на продължителна концентрация. За този период на чести набези, идващи отвъд Дунава, не може да се каже, че селищната локализация изненадва.

Твърдението, че средновековната русенска крепост се е намирала наблизо до устието на р. Русенски Лом само потвърждава приемствеността в крепостните изграждания. Мястото не е далече от локализираните части в крепостната система на Сексагинта Приста. Честите нападения водят след себе си разрушения и пожари, така че следващите заселници не винаги са използували терена върху старите руини.

В съчинението си “Световна история” византийският хронист Теофилакт Симоката съобщава за аварийски нападения на “ромейски градове” и подчиняване на крепости по Дунавското крайбрежие през VI век. Упоменати са Апиария (Ряхово), Ятрус (край с. Кривина), Сикидава (край Батин) и др. Приста не е спомената, но това не означава, че тя е била пощадена. А може да се постави въпросът - неуточнената крепост Пистос не е ли Пристос? Тя се е намирала тъкмо в този регион - близо до споменатите крепости.

     Наличните сведения досега, писмени и археологически не сочат, че тъкмо в периода на Първата българска държава в района на Русе съществува селищен живот, но това не означава, че не могат да бъде открит. Не може появяването на един нов живот на славяни и прабългари да е заобикаляло Придунавието. Откритите от археолога Д.Станчев ранносредновековни некрополи в с. Николово и при с. Батин, подкрепят тезата за заселвания и през този период около Дунава. Липсата на открити преки доказателства не е достатъчен аргумент, за недопускането, че на мястото на Сексагинта Приста или в нейните околности, временно е прекъснал животът за векове.

В последно време се появи и една интересна хипотеза за името на Русе, обоснована от доц. Зл.Здравкова, която потвърждава тъкмо идеята за приемствеността. Ето главното в нея: една от известните области на Гетския ареал, южно от Дунава, е Рюсике; другата област - Селетика приблизително съвпада с Шуменско - Преславско - Провадийския район; стратегията Рюсике, за която се предполага, че е била втори гетски политически център, южно от Дунава, се е намирала северно от Селетике; Подунавието, на изток от р. Янтра, с района на Русе, също е било в тази област; тракийските селища, крепости и надгробни могили изобилстват в областта, а и тракийското сребърно съкровище от Борово още повече подсказва нейното значение. Оттук по логически път се стига до извода, че Рюсике може да е дошло от племенно наименование Рюси. Индоевропейският корен “ру” имащ значение на река, струя, поток също навежда на подобни заключения, а и старогръцката дума “рюсис” е със значение на “течение”.

На тази хипотеза може да се възрази с аргумента - щом като такова наименование е имало особено значение, защо се е наложило наименованието Сексагинта Приста, а след голям интервал от време отново се появява името Рюсе, Рюсике.

Обяснението, което може да се даде, е в популярността на дадено наименование сред населението. Приемайки чуждото като административно наложено, то знае и си служи с традиционното. Дори сега населението в някои селища за ориентация употребява стари наименования.

Каквото и да се каже, хипотезата на доц. Здравкова е интересна и заслужава внимание. Като аргумент в нейна защита може да се дадат аналогични примери. Пловдив е бил Филипополис (в чест на Филип Македонски), но после старото наименование Полпудева отново надделява. Друг е въпросът как става във времето това и кои са конкретните обстоятелства, които определят промените.

Произходът на името Русе се обяснява и с преданието, според което основатели на селището са първите заселници баба Руса и дядо Руси. Г.С. Раковски в “Дунавски лебед” отделя място на останалото в народната памет. Примери за произход на селищни наименования от имената на първите заселници има много в нашата страна и затова от тази гледна точка възможността може да се обсъжда, но като се имат предвид други сведения, които представят в поселищна връзка Гюргево (Йорго) на десния бряг на р. Дунав и Роси - на левия, преданието не издържа съпоставимостта. Ясно е, че наименованието има по-друг произход. “Росси” - така е обозначен градът и в Бружкия пътеводител от 1380 г.

Различни са обясненията и на двамата изтъкнати историци - К. Иречек и проф. П. Мутафчиев. Първият се позовава на гръцкия историк Г. Акрополит (ХIII в.), който твърди, че Калоян след като опустошил Филипополис и други градове в Тракия, наредил да бъдат преселени техните жители край Дунава. Самото име Русе идвало от име на град в Източна Тракия, откъдето са преселниците.

Проф. П.Мутафчиев счита, че името на града е дадено от руски колонисти. Наистина, след преминаването на руския княз Светослав в България известно време има руско присъствие в столицата Преслав. Възможно е такова и на други места, включително и на територията на Русе. Светослав не е могъл да остави тила си откъм Дунава оголен, след като се е отдалечил на такова голямо разстояние от своята страна.

Тезата, че Русе е синоним на Червен, поради фонетичната близост на общославянското прилагателно “рус” и латинското “русос”, което застъпва проф. Ст. Младенов, от езикова гледна точка може и да се приеме като една от възможностите, но като първопричина Червен да даде името на крайдунавския град след преселване на неговите жители, когато този голям за времето си средновековен център пада под Османско иго, е най-малкото пресилена, ако се вземат предвид дори само данните за наименованието Русе в Бружкия пътеводител. Знае се, че този пътеводител е от 1380 г., но това не означава, че сведенията не са от преди този момент.

Йордан Вълчев допуска, че името на Русе може да идва и от големия син на Борис I - Расате (Хръсате), известен в историята като Владимир, чието първо име са взели някои селища в Североизточна България.

Както се вижда, версиите за наименованието на град Русе не са малко и в твърде широк диапазон различни. Това в още по-голяма степен затруднява установяването на истината.

Потрудих се да направя за всяко от тях аналитично разсъждение, не за да подчертая нашата компетентност, а за да улесня читателя и му подскажа пътя, по който би тръгнал неговият размисъл, поне като начало.

Мислим, че категоричното приемане на една от посочените версии в един очерк, е всъщност създаване на възможност за утвърждаването на едно от гледищата, а това би било равносилно на подкрепа, преди да е натрупан още материал и да се създаде по-добра база за утвърждаване на истината.

http://www.mladite.com/index.php?level=6&sub=238

изготвил: Диляна Миланова

От векове до днес, на самия бряг на р. Дунав, 30-40 метра навътре към местността Стълпище, се извисяват два големи каменни стълба, дали името на местността което сме приели от турците – Декили таш (Побит камък). Това име е заменено със сегашното – Стълпище.

Образуването на двата побити камъка е от предисторически времена в т.н. мезозойска ера. Вероятно те са части от измити скали от т.н. антейски варовик. Двата камъка имат различна форма и големина – единият е висок 2,5м, а другият – 12м. Предполага се, че големият камък е използван за наблюдателен пост през римското владичество. Скалното образувание е уникално с причудливата си форма, която напомня за лъвска глава. Тя остава над водата през пролетните пълноводни месеци, когато реката покрива прилежащата площ.

Наред с научното обяснение за образуването на двата побити камъка, има няколко легенди които народът е съчинил.

По време на турското робство, местното население разказва легендата за подвизите на Крали Марко, който бродейки по нашите земи със сестра си за освобождаване на роби от турските вериги, е носил в едната си ръка под мишци големия камък, като с другата ръка е свирил на кавал, а сестра му носела малкия камък в престилката си и предяла на хурка.

Друга легенда е, че това са останки от голям каменен мост над река Дунав.

Най-вероятната истина е, че преди милиони години, през мезозойската ера, на това място е имало голяма хълмиста местност. С течение на времето се е пропукала и е била измита и отнесена от водите на Дунав, като е останала най-твърдата и устойчива маса, а именно двата побити камъка.

Обектът се намира на 2 км северно от с. Мечка, в селищно образувание Стълпище, Русенска област, на брега на р. Дунав. До него се достига по асфалтов път, а също и по реката. Площ: 2,0 ха, горски фонд. Стопанисва се от ДДС “Дунав” – Русе. Има изградена ограда с цел ограничаване на достъпа и предотвратяване на инциденти. Режим: Забранени са всякакви действия, чрез които се уврежда състоянието на обекта.


Историята на село Мечка, обл. Русе и интернет

изготвил: Диляна Миланова

През 1932 г. българският географ и етнограф доцент Васил Маринов, открива в Стълпище интересен скален релеф. Частта от скалата, на която е изсечен релефът, била взривена от иманяри, но за щастие той е бил фотографиран и така изображението е запазено. “Един конник препуска с развята от вятъра мантия. Уплашена сърна бяга пред него, догонвана от хрътка. Тракийският герой, присвит в своя хитон, увлечен в преследването, препуска от дълбините на вековете и идва до наши дни, изваян върху една скала, за да ни развълнува, за да ни напомни за траките – древните обитатели на нашите земи, слели се с дошлите тук славяни и прабългари, изчезнали, но и едновременно оставили у нас нещо от себе си...”

Публикация на В. Маринов (уредн. на археол. сбирка, Русе) в сп. Нива, 1933 година:
"Югозападно от гр. Русе, на разстояние 25 км. от последния, до самия дунавски бряг, от двете страни на устието на р. Ореше, е разположено малкото рибарско селце Дикилиташ.
Името си селото носи от двата побити камъка (дикили-таш) пред селото, в самата делта на река Ореше, които при прииждане на Дунава се заливат от водите му – по-малкият се загубва във водите, а по-големият остава да стърчи, като остров, приличащ на огромно допотопно животно – вечният страж на селото. Легендата говори, че големият камък е донесъл тук Крали Марко под „култука” си, а малкият жена му с престилката си.
Двата камъка са дело на ерозията и декудацията на р. Ореше и р. Дунав, известни под названието земни скални пирамиди.
За старините около това село е писал у нас по-подробно Карел Шкорпил – археолог с големи заслуги за българската история и география в „ Известия на Руския архел. институт в Цариград”, т. Х, стр. 454, в „Опис на старините по течението на русенския Лом”, стр. 91, освен това, преди него ни съобщава за крепостта около селото капитан М. Ванков, в „Задружен труд”, год. ІV, а напоследък направих съобщения във в. „Русенска поща”, бр. 3664 и в. „Зора”, бр. 4005, по който случай проф. Г. И. Кацаров написа статията си „Един нов паметник на Тракийския конник” в „Литературен глас”, бр. 176.
На 22 ноември 1932 год., с група ученици посетихме селото и всички старини около него. Бяхме разведени от учителя, свещеника, капитана на заставата и стари местни жители, които дадоха ценни сведения и няколко монети, за което им изказваме голямата си благодарност.
До самото село, около местността „Пулгаря”, върху плоска скала разгледахме добре запазените 4-5 римски гробници. Гробниците са били похлупени с каменни специални капаци и споени с мъчно разрушима спойка (цимент); някои от капаците са запазени, а други строшени се търкалят около скалата – кариерата. Тези гробници-саркофази, са били открити преди около 30-32 години, при разкриването на скалата, за да бъде приспособена за кариера. При откриването на гробниците са били намерени в тях кости, амфори и пр.
Напуснахме гробниците и се отправихме по сухата долина „Ореше” нагоре, за да видим някакъв си мадарски конник, за който ми съобщи един мой ученик, че заедно с останалите си другарчета от селото и с учителя си са идвали да го рисуват.
След не повече от 500-600 крачки ход, с голямо любопитство се спираме под една отвесна скала и бързаме да разпознаем „Мадарския конник”.
Действително, пред нас на едно от ъгълчетата на скалата, на височина 3 м. от земята, в трапезоидна рамка, широка долу около 1 м., а горе 80 см. и висока 50 см, изпъква следната релефна сцена: галопиращ конник вдясно, с развяваща се мантия и облечен в къс хитон. Конят е сравнително добре запазен и живо представен с гъста и буйна опашка. Под коня малка хрътка с увиснали уши – догонва бягаща пред нея сърна. Пред коня има дърво, по ствола на което се вие змия.
Дикилиташкият конник, въпреки че на пръв поглед се схожда с Мадарския, при по-внимателно сравнение всеки ще долови, че той няма абсолютно нищо общо с него.
Дикилиташкият конник е един паметник на тракийския конник – херой, единствен в България, изваян върху отвесна скала.
Времето напредваше и трябваше да бързаме. Напущаме скалата с конника и се спираме пред една пещера-храм, на десния бряг на сухата долина. Над входа има счупен жлеб, а под него се редят, доста симетрично, четири малки ниши. Интересно е, че в тази пещера се е влизало преди 30-32 години с пълна кола, била е много висока (5 м. стена). К. Шкорпил пише, че когато я посетил (1905 г.) пещерата е била висока 1,5 м., а сега тя е почти съвършено запълнена, при входа може да има 50 см. височина. Този факт е много важен при изучаване живота на тази долина и на този край от географска гледна точка.
Минаваме по запълнената, загладена и преобърната от поройните наноси в истинско китонно шосе, долина на отсрещния бряг – баир, известен под името „Калето”.
Тук е била римската станция Фриматиум по главното римско крайдунавско шосе, развалините от което личат на много места. Използувана с местността и отвесните огради на скалите, над които са били зидани дебели стени за още по-голяма сигурност. Всичко е в развалини и покрито с миризливи полски цветя. Фрагменти от съдове, тухли, римски лампички, монети често се намират.
При слизане от крепостта в предната й част, по склона на една височина от 12 м. ни посочиха „римската чешма”.
Тази чешма ни смая по своята оригиналност. Подобна чешма от римско време няма никъде другаде в България. Съжалявам, че поради големия наклон на местността, не можах да направя снимка на тази открита чешма, с грамаден четвъртит басейн и грамаден улей, всичкото издялано на самото място, в самата скала. Личат двата отвора, от където се е изливала водата, идваща от далече по сложна водопроводна мрежа.
Огромният кървавочервен диск на залязващото слънце беше покрил околността с великолепни багри, посребрените Дунавски води ту се доближаваха, ту отдалечаваха в мрачните страхотни силуети на изправените скали-великани, природата стихваше, заспиваше когато ние крачехме замислени към големия град."

списание Нива, 1933 година

изготвил: Диляна Миланова
            Боилът Тобан управляваше с твърда ръка Замъка и цяла Ломея.

            Навсякъде почитаха него и неговата нежна съпруга Аглика като знатни и богати люде. Защото истинското им богатство беше тяхното голямо семейство. А украшението на това семейство беше най-малката им щерка Люляна...

            Люляна растеше здрава и силна, красива и умна, благородна и добра под зоркото око на цялата челяд. Възпитаваха я и я учеха в духа на най-добрите български обичаи, утвърдени от хилядолетия.

            През дългите зимни вечери тя заспиваше с приказните разкази за отколешни времена – за богатури и самодиви, за люти битки и далечни страни. Виеше венчета от полски цветя. Слушаше песента на птиците. Научи се да язди неоседлан кон и да стреля с лък. Хвърляше нож. Учеше се да познава билките, да приготвя мехлеми и да вари отвари. Ходеше често до града на Дядо Руси и Баба Руска, а понякога – и до столицата.

            Люляна израстна стройна и пъргава като тетива на лък, със златни коси и дълбоки тъмни очи. Мома за женене.

            И когато спря учудения си поглед на Кубер, природното тайнство се извърши.

            Кубер служеше в свитата на Тобан. Наскоро беше посветен в богатурско звание.

            И един слънчев преди-обед, застанали на горната площадка на източната кула, където Кубер беше на стража, те се врекоха пред Всевишния във вярност и обич. Когато смяната на Кубер свърши, младите отидоха пред Аглика и Тобан, и им съобщиха решението си. Старите не бяха изненадани. Радост и тъга сплетоха ръцете им. Птичето се готвеше да отлети и да свие свое гняздо.

            Кубер беше кръгъл сирак. Майка му почина при раждането, а баща му загина достойно в една схватка по северните граници на Държавата. Многолюдният му род го пое, и тъй като всички мъже от този род бяха бойци в отряда на Тобан, съвсем естествено Кубер стана дете на Замъка. Там отрасна, там се изучи, там си избра и попрището на воин. За него Аглика и боилът бяха почти родители. Неотдавна Тобан лично го представи на Владетеля. Последва внушителен обряд, на който отбрани момци от цялата страна получиха богатурска сабя и шлем лично от Великия кан. На главния площад пред Двореца те положиха клетва пред Бога за вярност към Народа, Отечеството и Престола.

            След това, пред многохилядно множество, придошло и от най-далечните предели на България, младите богатури показаха своите воински умения. Кубер спечели няколко награди: по джигитовка, по бой без оръжие и по незабелязано придвижване в разположението на противника. /Бойните упражнения се провеждаха на обширно поле край столичния град/. И тъй като схватките бяха съвсем истински, на Кубер не му се размина без нищо, но се отърва само с няколко синини и повърхностна рана от стрела. /Все пак, стрелите и копията бяха с тъпи върхове, а сабите и мечовете не бяха наточени/.

            Съвсем естествено, тържеството завърши с всенародно пиршество.

Случайно или не, в неговия разгар пристигнаха вестоносци, които съобщиха, че от запад към българските граници се придвижват полудиви пълчища с явното намерение да нахлуят в страната.

            С одобрението на Тобан, Кубер веднага се записа като доброволец в отряда, който още същата вечер замина за застрашената област. Тя беше надеждно защитена от войските, разположени в нея, но присъединяването на избраните воини на Великия кан – всичките – млади богатури, имаше по-скоро предназначение да повдигне бойния дух.

            Нападателите бяха спряни отвъд границата, разбити и отхвърлени дълбоко в своите земи. Кубер спечели няколко не много тежки рани. Получил бойното кръщение, придобил вече самочувствие на воин, той се завърна в Замъка, радушно посрещнат от млади и стари.

            В началото на зимата направиха годеж. Хубав годеж. Всички роднини, приятели, воински другари.

            Очертаваше се лятна сватба.

            Кубер и Люляна бяха през по-голямата част от времето заедно.

            Не можеха да се нарадват един на друг. Най-често сами, но и с връстници и другари, и всеки ден, за малко или повече – при Тобан и Аглика.

            Зимата със своите преспи и виелици, със седенките и вихрения бяг на шейните, с вълнуващия лов на снежните гори – отмина.

            Снегът потъмня. Идваше засмяна пролет.

            Но ето, от североизток към Държавата на българите се надигна сериозна опасност.

            По него време източната граница на България минаваше от брега на Черно море нагоре по течението на Днепър.

            Полуостров Крим, плътно заселен с българи, също беше част от нашата държава, но сухопътната връзка с него беше несигурна, тъй като земите на изток от Днепър и на север от Крим тогава се владееха от хазарите. А мирът с хазарите беше нетраен. Ето, сега те пак бяха дигнали глава и напираха да превземат Крим. Държавното ръководство прецени, че в Крим незабавно трябва да се изпрати експедиционен корпус по море, който да отплува от пристанищата на юг от Дунава. Същевременно войските на Лявото крило преминаха Днепър и се насочиха във фланг и тил на хазарите.

            Кубер отново беше доброволец. Раздялата с Люляна беше кратка, сдържана.

            Корабите прекосиха морето по най-прекия път.

            С част от войските беше стоварен десант непосредствено зад предните линии на хазарите. Врагът стръвно атакуваше тесния провлак, който свързваше полуострова с материка. Крим яростно се защитаваше.

            Десантът беше извършен през нощта. Крим удари от юг. Хазарите попаднаха в менгеме. Фронтът им се разпадна. Въпрос на няколко дни беше отделните, разпръснати вражески групи да бъдат сломени и обезвредени. Българите запазиха Крим. Хазарите поискаха мир. Мирът възстанови предвоенното положение, обаче те трябваше да заплатят грамадна контрибуция.

            Но! В нощната битка, в първата нощ на десанта, Кубер загина. Беше се сражавал храбро. Под него бяха паднали два коня. Шлемът му беше подбит, щитът – продупчен, а сабята – нащърбена. След като проникнаха в укрепения щаб на хазарите, заедно със своя побратим Онега те отстояха своята воинска чест гръб до гръб в последната си битка. Около тях имаше камари сразени врагове.

            Отнесоха шлема, щита и сабята на Кубер и на неговите убити земляци в Замъка.    Тъжната вест беше изпреварила печалния товар.

            Люляна посрещна скръбта със сухи очи. Мъжки.

            Но от този ден тя се промени.

            Почти не говореше. Ядеше съвсем малко. Спеше кой знае кога.

            Ходеше облечена в бяло. С разпуснати коси. С венче от свежи цветя на главата.

            Често се заседяваше на върха на източната кула.

            Погледът й беше зареян някъде далеч – може би в други светове.

            Когато лятото напредна, започна да ходи често на една поляна, надвесена над скарите на един от завоите на Лома. /После хората казваха, че преди често идвала тук с Кубер/.

            Поляната беше оградена отзад с гора. В нея се криеха няколко богатури, на които Тобан беше наредил да охраняват Люляна незабелязано.

            Люляна се разхождаше безмълвно по поляната, някой път - с часове. Тревата на места достигаше до кръста й. понякога се навеждаше, за да откъсне цветче. От време на време някоя птичка прелиташе край нея, и даже се осмеляваше да кацне на рамото й. На богатурите им се струваше, че тя си шепне нещо с птичката. На богатурите почна да им се струва, че птичката е една и съща.

            Един ден, към залез слънце, Люляна беше застанала близо до ръба на скалите. Изведнъж на богатурите им се привидя, че от ниско склонилото се слънце над девойката рукна огнен водопад, който я обгърна отвсякъде, и я погълна. Всичко стана мигновено. Ослепени от блясъка, те забелязаха, как от канарата се откъсна златист облак, който се разсея в припадащите над реката вечерни сенки.

Стражите тичешком обходиха скалния венец. От Люляна нямаше следа. Слязоха долу, под скалите. Също.

            Препуснаха към Замъка и докладваха веднага всичко на Тобан и на Аглика. Двамата се спогледаха и си пошепнаха нещо. Тобан нареди да оседлаят два коня. Яхнаха ги с Аглика и в тръс потеглиха надолу по реката. Стражата яздеше след тях на почетно разстояние.

            Стигнаха до пещерите Водна. В една от тях живееше отшелникът Тарим. Той като че ли ги чакаше. Те почтително се приближиха до него.

Тарим каза: „Не тъгувайте за нея. Той си я прибра. Сега и двамата са на хубаво място. И са много щастливи.”

            Беше четиридесетия ден от юначната гибел на Кубер.

            По Ломовете тръгна мълва : „Загиналият богатур се е превърнал в змей, а годеницата му – в самодива. Мястото е змейско и самодивско. По мястото има магия за обич и вярност.”

            На следващата година на поляната започнаха да никнат храсти.

            Храстите израснаха в дръвчета.

            Дръвчетата се оказаха люлякови.

            И пак тръгна мълва по Ломовете: „Люлякът е поникнал от неизплаканите сълзи на Люляна.”

            Всяха пролет люляците цъфтят на самодивската и змейска поляна.

            Всяка пролет гората ухае на люляк.

            Всяка пролет, когато люлякът цъфне и залее с вълшебното си ухание околността, мало и голямо ходи на Люляче, за да черпи сили за обич и вярност.

Текст: Росен Минев.

Легендата е написана и ми е предоставена от Росен Минев, жител на село Табачка, обл. Русе. Той ми предостави ръкописите си на тези легенди, с цел да ги разпространя. Публикувала съм ги като администратор в сайта history.rodenkrai.com. За съжаление, г-н Минев почина преди няколко години.

изготвил: Диляна Миланова

            За село Табачка се носи следното красиво предание:

            Било в ония години, когато българите воювали под сянката на конската опашка, за да останат на тази земя завинаги.

            Силен византийски отряд, който защитавал пътя от големия завой на Дунава към Старопланинските проходи, се укрепил по хълмовете, на които днес е разположено селото.

            Една пролетна утрин пред укрепения лагер осъмнал боилът Тобан със своя разузнавателен разезд.

            Очертавала се гореща битка...

            Ромеи и българи стояли настръхнали един срещу други и очаквали сигнал за нападение.

            Тобан оглеждал своите бойци, оглеждал и византийците. Мъка свивала сърцето му при мисълта, че скоро голяма част от тези младежи ще лежат окървавени на бойното поле. И решил:

            Излязъл пред своите редици и призовал византийския предводител на честен рицарски двубой – и не на неволя, а до смърт, на коне, на отъпкана земя, с копия, мечове и боздугани.

            Византиецът бил млад, буен, хубав момък. Той приел с въодушевление предизвикателството. Който победи, неговия отряд печели сражението.

            Войскарите посрещнали решението с радостни възгласи.

            В югозападния край на хълмовете се извисявала висока островърха канара. В нейното подножие момчетата разчистили голям правоъгълник. Други отишли и довели от близкото тракийско село старейшините – да бъдат съдии на двубоя, и от едно славянско – престарелия свещеник.

            Скоро всичко било готово. Воините обградили плътно бойното поле. Двамата богатири застанали на срещуположните страни.

            Свещеникът отслужил гореща молитва към всевишния – да подкрепи справедливото оръжие. Съдиите заели местата си. Всички затаили дъх. Потръбил рог, прозвучала тръба. Богатирите тръгнали едни срещу друг. Боят започнал. Схватка след схватка …

            Зрителите забравили за всичко на света. Сякаш се биели не смъртни рицари, а приказни герои. И двамата владеели оръжието си и бойното изкуство до съвършенство.

            Силите им като че ли били неизчерпаеми. Отдавна бил изхвръкнал златогривият шлем на ромееца. Щитовете - захвърлени, копията – прекършени и мечовете – пречупени. Слънцето клоняло към заник. Ромеецът замахнал с боздугана и дали ръката му била изгубила силата си, или окървавената дръжка била прекалено хлъзгава, но боздуганът излетял и безполезно паднал наблизо в тревата. Настръхнал като атакуващ орел, Тобан приближил обезоръжения воин с вдигнат боздуган. Младежът с последни сили слязъл от коня и се опитал да вдигне голям камък, за да се защити. Но от устата му рукнала кръв, и той паднал безсилен на колене. С рязко движение Тобан спрял коня пред падналия воин и замахнал с могъща десница. По цялото поле се понесъл стон на ужас. В този миг Тобан разтворил пръсти и боздуганът му полетял към канарата.

            От страхотния удар тя се пропукала и надолу се посипали едри скални късове. Когато тътенът отекнал, се възцарила мъртва тишина. Тобан се обърнал към своите бойци и кимнал с глава.

            От конете слязли сестра му и още няколко жени. Те оставили лъковете и другото си оръжие на седлата и приближили към припадналия ромеец.

            Наляли кумис в устата му, промили раните му и ги наложили с пресни билки, няколко мъже изплели носилка. И дали защото било русалската неделя когато билките имат най-голяма сила, или българките приличали на самодиви, но ранения рицар скоро отворил очи и започнал да идва на себе си.

            Неговите бойци унило се подредили в нестройна редица и започнали да хвърлят на куп оръжието си в знак, че се предават.

            Тобан безмълвно ги изгледал и повикал траките и славяните, нещо им пошепнал, и те изчезнали.

            Не след дълго, от две противоположни посоки, в припадащия здрач се задали две процесии. Траките и славяните водели агнета, ярета и телета, носели хляб, вино, медовина, зеленчуци и плодове.

            Скоро се завъртяли шишове: българи, ромеи, траки, славяни – всички се омесили, зачули се цафари, кавали, тимпани и гайди, извили се хора …

            Пиршеството продължило до изгрев слънце.

            По обяд Тобан събрал всички, заповядал да се строят, и обявил, че дарява свободата на ромеите, връща им оръжието и ги пуска да си вървят. Невярващи на ушите си те се втурнали да целуват краката му, но той не бил свикнал на раболепие …

            Свещеникът отслужил молебен за мир и благоденствие.

            Византийците се проточили на юг, като предпазливо носили своя предводител на носилка между два коня. След няколко дни на юг потеглил и Тобан. Повечето крепости да Балкана му отваряли вратите си без бой …

            А разсипаната чука и днес безмълвно стои на стража в югозападния край на село Табачка, и когато дойде русалската неделя си припомня забележития рицарски двубой, станал отколе в нозете й…

            Тобан се нарича един от владетелите на великата хунска империя – ІІІ век преди Христа. На съвременен български език името му означава Основа. 
            Богатури са се наричали древно-българските рицари.

            Настоящата легенда е написана и предоставена за публикуване от г-н Росен Минев - жител на село Табачка, община Иваново, област Русе.

Легендата е написана и ми е предоставена от Росен Минев, жител на село Табачка, обл. Русе.

изготвил: Диляна Миланова

Отдавна, много отдавна, когато българите заселили земите около Дунава, Великият хан обикалял страната си и определял местата на бъдещите градове и крепости.

            Било късна пролет. Светата на хана бродела в поречието на Ломовете. Свечерявало се. Конниците се изкачили по хълмовете, които боилът Тобан отвоювал в честен двубой с ромеите. Заревото на залеза проблясвало върху златния шлем на владетеля. Лекият вечерник милвал конските опашки по копията.

            Ханът оглеждал околността и не вярвал на очите си: реката прегръщала хълмовете отвсякъде – само тънък скален език ги свързвал с равнината. Над водите се издигали въз Бог страховити скали. Гъсти гори ги обграждали от всички страни. Бистри ручеи бликали изпод тежки сенки. От лесовете се дочувало грухтене на глигани, рев на елен, вой на вълци, плач на чакали. Във висинето се виели орли и соколи. Щъркели крачели из мочурищата, където вече започвало вечерното квакане на жабите. Поляните били обсипани с безброй уханни цветя, над които жужали пчели и прелитали шарени пеперуди. Край реката се ширели тучни пасища, които сякаш молели конете да навлязат в буйната им трева. Докъдето стигал погледът, пъстреели ниви и ливади. Големи стада с всякакъв добитък подрънквали хлопатарите си.

            Тъмнеели гърлата на тайнствени пещери.

            Всички стояли като омагьосани и не вярвали, че е възможна такава красота.

            Великият хан излязъл от унеса си и заповядал: „Да се построи замък – ТУК – и да се нарече на името на героя Тобан!”.

            И закипял упорен труд. Великаните на хана превозвали от околностите огромни скални отломъци, грамадни греди. Замъкът, здраво стъпил върху каменното теме на хълма, растял с дни. Изникнали непристъпни стени и застрашителни кули, увенчани със зъбери и бойници. Входовете се преграждали от тежки дъбови врати, обковани със желязо.

            Не  след дълго замъкът бил изграден – замък за чудо и приказ – наистина дело на великани. На върха на най-високата  кула се развяло ханското знаме. По стените проблясвало оръжието на богатурите. Те зорко бдели и денонощно охранявали спокойния живот на българите. А край замъка пасели и лудеели буйните коне на българската конница.

            Изминали векове. Държавата на българите опряла на три морета. В страната царяли ред и благополучие.

            Дошъл Златният век на цар Симеон І Велики. Могъщият цар имал една дъщеря и четирима сина. Престола завещал на княз Петър, а княз Михаил определил за кавхан. Дъщеря си Олга дал за жена на киевския славянски княз Игор. Олга, получила по-късно името Елена, покръстила разединените славянски племена и с желязна ръка ги обединила в единна държава. Княз Иван се оттеглил в дебрите на Рила планина. Неговата любов към българския народ и святия му живот го превърнали в покровител на България и неин най-мощен застъпник пред Всевишния – Свети Иван Рилски.

            Най-малкият Симеонов син – княз Боян – владеел древни знания, които българите носели от дълбините на хилядолетията. Той бил могъщ чародей. Можел да се превръща във вълк и всякакво друго животно, заповядвал на природните стихии, лекувал, четял мислите на хората, предсказвал бъдещето. Боян Магесникът.

            За него хората говорели със страхопочитание и обич. Той бродел из страната – ту на кон, ту пеш, ту заобиколен от свита, ту сам-самичък. Еднакво „Добре дошъл” бил той и в царския дворец, и в замъците на боилите, и по граничните застави, и по корабите в бурното море, и всред неизброимите стада в степите, с търговските кервани, в ковачниците за оръжие, и в книжовните средища по обширната българска земя.

            Князът-магесник бил живата памет на българите, той бил тяхната будна съвест, той бил Духът-пазител на България.

            Минали години. Боян-Магесникът изчезнал.

            Но народът го почнели и обичал. Народът вярвал, че Боян Магесникът е жив, и че бди над България.

            Тъмни предания мълвяли, че княз Боян живее в дълбока пещера някъде в канарите край Ломовете, и че заедно с него, неотстъпно до него е лъчезарната му щерка Бояна …

            Столетията се търкаляли и нанизвали броеницата на времето.

            За българския народ настанали тежки години. Свирепи врагове напирали от всички страни, за да завладеят благодатната българска земя. Българите се сражавали до смърт, но враговете били многобройни и силни. Тогава българите призовали своите братя на помощ. И заприиждали отбрани бойци от Волга, от Кавказ, от Причерноморските степи. Но противникът не отстъпвал – сякаш всички зли сили на земята, водата, въздуха и огъня му помагали. На мястото на един паднал се изправяли трима нови…

            Последният, решителен бой се разразил на скалите покрай Ломовете. Българите не отстъпвали ни крачка от последната педя свободна българска земя. Българите се топяли като восък на горяща свещ. Краят бил близо. Неизбежен…

            Тогава… Небето се покрило с черни буреносни облаци. Огненочервени светкавици озарили бойното поле, покрито с трупове и залято с кръв. Проехтяла многогласна гръмотевица, и за един дълъг миг заглушила грохота на боя.

            На една островърха канара се появило сияещо кълбо светлина, която огряла сражаващите се. От светлината изплувал мъж с великански ръст. Той протегнал ръка към Изгрев-Слънце.

            Всички познали Боян-Магьосника-Княз.

            Канарата под него се разтворила, и от вълшебната пещера излетяла девойка на бял кон, цялата в бяло, с огнен поглед, със златен шлем върху буйните коси, златен щит и златен меч в ръката. И отново всички познали – княгиня Бояна. 

            След нея на вълни от пещерата излизали, пропускайки бясно, вихрени конници, целите в синкава стомана …

            Враговете се стъписали, олюляли се и ударили на бяг. Малко от тях успели да спасят живота си.

            А свободата отново изгряла над изстрадалата българска земя.

…………………………………………………………………………………………...

            Някъде в скалите край Ломовете, в сърцето на Българската земя, има вълшебна пещера. Входовете се охраняват денонощно от безсънни стражи и само човек с чисто сърце и светъл ум може да проникне в нея. Многобройни преплетени ходници водят  до огромна зала. Залата е обляна от мека, бяла светлина. В средата има висок престол от бял камък. На него седи Боян със затворени очи. На рамото му е кацнал орел, сгушил глава в скута на княгиня Бояна. Тя се е облегнала на могъщото коляно на своя баща. До нея проблясват в злато щит, меч и шлем.

            Около тях, в стройни редици, са насядали в пълно въоръжение до конете си безсмъртните воини на България от безсмъртния отряд на княгиня Бояна. Те спят…

Само Боян Магът не спи. Той бди. Той е винаги буден. Той бди над България. И ако враг нападне Отечество България, всички българи, и българите от цялата земя, и безсмъртните воини на България ще се изправят като един, ще защитят Свободата на България и нейната Вечност.

Легендата е написана и ми е предоставена от Росен Минев, жител на село Табачка, обл. Русе.

изготвил: Стамен Димитров
      
„И след зимата на нашето недоволство настъпи славно лято под слънцето на Йорк” – Джон Стайнбек

    Димитровден е! Народът казва, че Св. Димитър носи зимата. В Русе той донася през 1975г. зимата на бездуховността. А русенци дълго време чакат да настъпи лятото на промяната.
           26 октомври 1975 година… В ранната празнична утрин на християнския празник Русе е разтресен от грохота на булдозери. Нищо неподозиращите русенци остават без своя храм. Неочаквано някакъв сняг от фанатизъм и бездуховност започва да вали над града. Вали силно, на парцали, затрупва всичко. И въздухът става все по-студен. Църквата "Всех Святих" е  поругана и съборена от комунистическия режим. Тя е била усмивката на духовното лято на Русе. Затова студът се заема с нея. Няколко месеца преди тая дата в храма са забранени всички богослужения, ценни реликви са изнесени и обречени на унищожение    
    Старият храм "Всех Святих" е построен в края на ХIХ век с дарения. Разрушената катедрала е била архитектурен шедьовър на Едуард Винтер от 1884-1898 година. Вътрешното оформление на храма се извършва през 1930-те год. след ръкополагането в Доростоло-Червенската епархия на митрополит Михаил (1927). Русенци възлагат работата по иконописите на професор Стефан Иванов, ученик на И. Мърквичка. Декоративната работа е довършена от професор Хараламби Тачев и окончателно приета на 19 август 1939г. Витражите са били изработени във Виена. Водосвет в храма тогава отслужва първият Доростолски и Червенски митрополит Григорий. В храма са служили  митрополитите Василий и Михаил, които по-късно са погребани в нея.
    През 1965 г. църквата е предадена на градския народен съвет, а инвентарът е демонтиран и отнесен в русенската църква "Св. Троица". Оставена почти десетилетие в забвение, черквата бавно се руши. Чак 16 април 1975 г. костите на тримата Доростоло-Червенски митрополити – Григорий (1872 - 1898), Василий (1899 - 1926) и Михаил (1927 - 1961), погребани в притвора на “Всех Святих”, са пренесени в катедралния храм “Света Троица”. Всъщност това, което е пренесено, не са само кости. Тялото на митрополит Григорий, отслужил първият водосвет във „Всех светих” е напълно запазено, в продължение на 76 години. Всички които присъстват на отварянето на гроба са изумени. Тръгва мълва за чудо, която ражда първата градска легенда за храма. Русенци смятат, че бог е запазил тялото на митрополита, за да опази църквата си...
    Следва разрушаването… На Димитровден през 1975г. Народът напомня, че Св. Димитър носи зимата. Така през онази не толкова далечна 1975г. Св. Димитър донася зимата на българската духовност в Русе.
          Запазени са само няколко снимки, направени скришом, защото светотатството протича при строги мерки за сигурност.  Със събарянето на църквата вярващите свързват помръкналата слава на града, наричан в миналото Малката Виена заради европейската си архитектура и дух. Зимата на русенската бездуховност настъпва със силни снегове, акции за тяхното почистване, студ в душите и мечти за пролет, копнежи за лято. Три години след като храмът е съборен с багери, на негово място се открива Пантеонът на възрожденците по случай 100-годишнината от Освобождението на България.
    Скоро русенци започват да коментират първите жертви, предават се от уста на уста разкази за първите, които са измръзнали от студ и затрупани от лавината на бездуховността. Божието възмездие настига някои от най-активните разрушители на църквата. Легендата разказва, че в живота им идват нещастия и зловещи истории. Единият умира и в гроба си е застигнат от кълбовидна мълния. Тя изпепелява дървения кръст, минава през черепа и тялото му и излиза през краката, а гъст черен дим се издига над последния дом на нещастника. Друг загива в автомобилна катастрофа заедно с цялото си семейство, трети е парализиран и накаран да се гърчи като червей до края на дните си, на четвърти дъщеря му умира и той полудява. Синът на един от управниците /Керчо Джамбазов/, взели решение за събарянето на църквата, се самоубива. Друг внезапно приключва с политическата си кариера, трети умира от нелепа смърт.
 Нещастия преследват и другите пряко и непряко ангажирани с оскверняването на храма. Силата на лавината е безгранична, а зимата не прощава на никого.
    През  годините в крайдунавския град свързват събарянето на "Всех Святих" с редица нещастия, които връхлитат Русе - обгазявания, експлозии, масово изселване на цели фамилии. Градът започва да запада, губи натрупания през ХІХ и началото на ХХ век престиж. Но между всички тези зимни дни някак слабо, но все по-трайно се показва отново усмивката на слънцето.
    Според народните вярвания на мястото на съборения храм остава да бушува море от нервна и духовна енергия, на която трябва да се намери нов дом. И докато това не стане, проклятието няма да изчезне. Един от най- съвършените феномени на България, Ванга, казва преди време – „Докато не построите църквата, Русе няма да се възроди“. На въпроса „Кой ще я построи?“ – тя отговори „Вие“.
    На 28 май 1993 г. в сградата на Доростоло-Червенската митрополия 30-тина русенски граждани създават Обществен съвет за възстановяване на църквата „Всех Святих“. Създава  се инициативен комитет начело с Негово Високопреосвещенство митрополит Геласий. Главният архитект на града Цвети Русинов кани архитект Тончо Тончев да се заеме с откриване и възстановяване на чертежите на съборения храм.
    Русенци възстановяват красивата църквата „Всех святих” и слагат край на многогодишно проклятие, което тегне над града.
           След зимата на тяхното недоволство настъпва славно лято под слънцето на Русе!

Жейнов/Антонова- "Възрожденското гробище, църквата "Всех святих" и пантеонът на възрожденците в Русе"-изд. Държавен архив
www.bg-patriapshia.bg
bg.wikipedia.org
Л. Матев-спомени

изготвил: Томина Атанасова

Старите русенци все още пазят спомена за колоритни личности на града ни, които са били част от неговата  уникалност. Те са един допълнителен щрих към облика на Русе през 40-те, 50-те и 60-те години на 20. век. Много от тях са развеселявали градското общество със странностите си или пък са предизвиквали неговото възхищение с умението си да създават уникати. Разказвали са ми различни случки, които днес, във времето на Негово Величество Компютъра предизвикват умилението ми и ме карат мъничко да завиждам на техните съвременници  – сегашните  75-80 годишни хора. Все пак забавленията по онова време са били къде-къде по-човешки!
    Ето една любопитна и смешна случка, която може и да е била поукрасена малко от хората, но как иначе ще се превърне в легенда?! Става дума за Лудия Цанко, когото след тази случка започнали да наричат Цанко на витрина. Влязъл въпросният Цанко в един мебелен магазин (днес на негово място е бар „Стената“). Било към края на работното време. Докато последните купувачи напускали един по един магазина, Той успял незабелязано да влезе в един гардероб. Продавачката заключила и си отишла. На Цанко му писнало да стои в гардероба, излязъл от там и тъй като било вече нощем, доспало му се. Най-удобното място, което намерил, било леглото на витрината на магазина. Минаващите по улицата хора гледали спящия Цанко и умирали от смях. Аз си мисля обаче, че той, ако живееше днес, би могъл да претендира за част от печалбата на производителя на мебели – все пак прави реклама он лайн на легла и матраци!
    Друга колоритна личност е бай Денчо Сладкаря. Преди 9 септември 1944 г. той имал сладкарница на мястото на днешния ресторант „Ла страда“. Наричала се „Швейцария“. Бай Денчо предлагал изключително вкусни неща, приготвени без днешните набухватели, консерванти, оцветители и други, които ние сме свикнали да наричаме Е-та. Но още по-уникални били фигурите, които той извайвал през зимата от сняг и лед. Изпод сръчните му ръце излизали фигури на животни, предмети от бита и дори исторически личности и политици, които хората веднага разпознавали – толкова много си приличали! И макар да знаел, че творенията му са бързопреходни, бай Денчо не щадял труда си. Може би заради това от десетките сладкарнички, съществували някога, се е запазил споменът само за тази.
    Бай Пеньо Гужгула пък бил книжар. Неговата книжарничка се намирала до днешното училище „Хр. Ботев“, на мястото на банка „Сосиете женерал“. Учениците от бившата Мъжка гимназия обичали да си правят майтап с него. Под книжарницата си имал склад за стоката. За да влезе там, отварял дървения капак, изрязан на пода. Учениците го издебвали в такъв момент, затваряли капака и слагали отгоре котлона, който съвсем не бил с керамично покритие като днешните, нито бил вграден в термоплота, а бил на въглища. Бай Пеньо надигал капака, за да излезе, котлонът се преобръщал, а горящите въглени се разпилявали по пода. Е, поне сме спокойни, че днешните солени шегички на учениците не са техен патент, а са съществували много преди тях.
    Нито един панаир не минавал без Стефан Цончев – укротителя на змии. Най-често той събирал множеството около себе си и започвал своята игра с влечугите. Чудно, нямало ли е тогава Дружество за защита на животните?
    Георги Мечката пък бил вестникопродавач. Неговият глас се носел сутрин по чаршията: „Сто измамени за един ден!“ След като поредният човек си купел вестника, Мечката продължавал така: „99 измамени за един ден!“ Разбира се, никой не му се сърдел, а хората се смеели на неговата шега.
    Мисля си: кои ли ще са след време русенците, за които хората с усмивка или с благодарност ще си спомнят. Убедена съм, че ги има. Трябва само да отворим очите си за тях и да популяризираме онова, което те вършат.

Тодор Мартинов Цветков

изготвил: Румен Воденичаров

            Благодарността е памет на сърцето. За нас българите е свещено задължение да помним тези, които с личния си пример показаха колко много може да се обича Отечеството и как се служи „на ползу роду”. Във всички човешки дела е необходимо да има идеал. А идеалът за свободна България със сигурност е един от най-висшите. Нашите възрожденци и борци за свобода никога не са били забравени. Почитани, обичани, героизирани, дори идеализирани – те винаги са били в паметта на сърцата ни.

            Идеята за построяване на Паметник-костница, който да съхранява костите на поборниците за освобождение на България се появява още през 1908 г. Един от доживелите свободата герои дава тази идея, а родолюбивите съотечественици я прегръщат горещо. „Ако има премия за добродетел, то тя трябва да се дава не на благодетеля а на признателния.” Ето такава премия заслужават русенци, които за 100-годишнината от Освобождението издигат Паметник-костница. На 28 февруари 1978 г. Пантеонът е открит. Тази монументална постройка, създадена да бъде един от символите на Русе, фокусира в себе си странна енергия. За място на Пантеона, първоначално е определена църквата „Всях Светих”, разположена в Парка на възрожденците. Самият парк пък е създаден върху стари гробища. Именно поради този факт малкият храм е изпълнявал главно ритуални дейности. Точно заради този храм се заплита и противоречивата съдба на този паметник-символ на Русе. Градският народен съвет откупва от Епархията църковния имот и решава радикално съдбата му. „Всях Светих” е разрушена до основи и изтрита от лицето на земята. На нейно място е издигнат добре обмислен, белокаменен, златокуполен „символ” на Русе – самотен и недолюбван от доста русенци.

            Тогава, от уста на уста тръгва и градската легенда за проклятието на съборения храм. Никой не знае със сигурност кой се осмелява да изрече еретичните думи: „Храмове никога на се събарят, дори с добри намерения и благородни подбуди”. Можем да се питаме до безкрай защо всичко това се е случило. Но сякаш Тацит ни дава отговор с една своя мисъл относно управниците: „Неопитните наричат култура това, което е част от робството.” По време на комунизма властимащите се опитват да обединят две цели. Първата е да обезсмъртят подвига на възрожденците и героите, а втората – да останат в историята като строители и съзидатели на нещо велико, достолепно и изконно българско.

            Нашите български герои поборници заслужават напълно обичта и признателността на народа. Те до болка са осъзнали максимата, че „живот без свобода е нищо”. За тях Вазов реди разтърсващите рими: „О, движение славно, о мрачно движение, дни на борба горда, о дни на падение” („Кочо”). А думите на Ботев, сякаш кодирани в сърцата ни завещават: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира.” За много от тези мъченици на националноосвободителната борба, както и възрожденски дейци вечен дом става Пантеонът – Любен Каравелов, Захари Стоянов, Стефан Караджа, Ангел Кънчев и много други.

            И тук нахлуват съмненията . Точно по този начин ли трябваше да се осъществи този благороден акт на признателност към нашите герои? Не се ли оправдава клишето, че пътят към ада е постлан само с добри намерения? „Най-непоносимите хора са провинциалните величия” – иронично отбелязва Чехов. От какви подбуди са продиктувани напористите стремежи за построяване на Пантеона в град Русе? Със сигурност родовата памет е изиграла ключова роля в това отношение. Закодираната във всеки българин любов и признателност към своите герои е тласкала към активни действия тогавашните големци – градеж, място за поклон, паметник за тържествени събития. Известни писатели, архитекти, скулптори от онова време са вложили и старание, и талант в съзиданието на Пантеона. Имало е и негласно съревнование между градовете, кой да бъде с най-внушителен монумент и така да докаже най-голямата си признателност към героите. Но правилността на взетите решения, съчетана с идеология, чужда или отричаща християнството сякаш надхвърля компетентността на тогавашните ръководители на Русе. Известен е парадоксът за пиедестала, които някои се опитват да издигнат. Често този пиедестал се превръща, за съжаление, в лобно място. Събарянето на църквата, местенето на костите на поборниците, издигането на мащабния, но отчужден паметник, кара русенци да смятат, че над града тегне прокоба. Паметливи русенци с болка споделят за блясъка на крайдунавския град, за ерудираните и аристократични съграждани, за духа на града, сякаш помръкнал след построяването на Пантеона.

            В една друга славянска страна подобен акт на събаряне на църква сякаш доказва до какво води кощунственото отношение към светия храм. През 1931 г. Сталин разпорежда да бъде разрушен най-високият православен храм „Христос Спасител”, построен в памет на загиналите воини в битките срещу Наполеон. На негово място, близо до река Москва е заповядано да се издигне мегаломански Дворец на съветите, с импозантна статуя на Ленин. Досещате се, нали, че това никога не се случва. Проклятието на разрушения храм застига недомислицата. Дворецът така и не се построява – честите разливи на река Москва подкопават основите на строежа. Божията промисъл, която спасява Русия от напастта Наполеон не допуска издигането на кощунствения дворец. През 1937 г. строителството започва отново, но сякаш проклятие скоро застига Русия – започва Втората световна война. И така абсурдната идея се осуетява завинаги.

            Ако ние, съвременните хора, разчитаме Божиите знаци, то тогава ние ще си обясним легендите за „проклятието на съборените храмове”. Ние, младите хора, които живеем нашия високотехнологичен, забързан, тревожен и несигурен свят, трябва да спрем за малко и да попитаме самите себе си: как ще живеем? Дали по Божиите закони, или пък ще се кланяме на Мамона, лъжливи политици и реалити герои. Ако искаме светът, държавата ни и в частност любимият ни град да се възроди, не е ли редно да насочим и концентрираме енергията си в позитивизъм, усърдие и най-вече вяра. Защото е казано: „Бог помага на тези, които се трудят усърдно и имат силна вяра.” И ако искаме да пресечем проклятието на сринатия храм нека да забравим за собственото си битие, което не винаги ни носи радост и упование. Просто спасението е в това да се захванем с нещо, което е по-висше от нас. Дори това да е възстановяването или строежът на един храм. Тогава всеки ще потърси и ще намери собствен път към този храм.

1. „Русе 1950-1975”, Петър Данаилов
2. http://www.museumruse.com/expositions/panteon_bg.htm
3. http://pochivka.com/muzei/n71-10678
4. Wikipedia – Христос Спасител

изготвил: Теодор Папарков

Пътят на знанието не е лек, но ние можем да го извървим и то-достоино
Тук в нашата Алма Матер ние, ще намерим много отговори на онези ,, безброй въпроси’’, които ни вълнуват. И нека да е  тук в България.

Легенда за основаването на Русенския университет.

    Идеята за висше учебно заведение в Русе съществува “от години наред”. Като подкрепа на това твърдение ще посоча информация във в. “Народна борба” (Русе) от 1 февруари 1940 г. за заседание на 45-ото Общо събрание на Русенската търговско-индустриална камара, където се поставя въпросът държавата да инициира създаването на висше училище в Русе.
    От май 1945 година усилията вече имат определен адресат - “отговорните фактори в София”. Най-вероятно е преценено, че времето е твърде подходящо заради наличието поне на три обстоятелства:
    1. Наложената линия за децентрализиране на висшето образование у нас,
    2. Изграждане или настояване за разкриване на висши учебни заведения не само в големи градове като Пловдив и Варна, но дори и в Габрово.
    3. Положението на града - център на обширен район, с добре застъпена промишленост. Близо стоте предприятия могат не само да предложат база за практическата дейност на студентите, но и сами се нуждаят от инженерни кадри.
    Общинската управа в Русе създава специална комисия, натоварена със задачата да проучи условията за едно бъдещо висше училище в града. Резултатите от проверката са положителни, защото действително условията в Русе са благоприятни. Преценено е, че бъдещето русенско висше училище не трябва да е конкурентно на варненското, а да има свой, различен профил, изразяващ се в изучаване на индустриална химия, електротехника и машинно инженерство; да бъде изградена такава политехника, “каквато в страната ни няма”.
    Последват по-настойчиви действия, като се търси съдействие от централната държавна власт. Делегация в състав Стоил Д. Мишев, Георги Токушев и Димитър Икономов посещава столицата, където тримата се срещат с регента Венелин Ганев и други държавни мъже. Целта на тези разговори е да се препотвърди настоятелното желание на русенци по създаване на политехника. Трудностите в тази насока са неочаквани - на 29 септември 1945 г. Станчо Чолаков е заменен като просветен министър от Стоян Костурков, за когото мисията на русенската делегация е непозната. “Положихме доста усилия, докато го убедим, че въпросът е проучен от неговия предшественик” - докладва кметът Ст. Д. Машев на заседението на управата от 5 ноември 1945 г. Въпреки това в изказването му има и успокояващи думи - проектозаконът се предвижва по канален ред.

    На 31 октомври 1945 г. е издадено 5-о министерско постановление в същия дух, а на 6 ноември премиерът е подписал доклад до регентите, в който фигурира решението на Министерския съвет.  Наредбата-закон за откриване на висше техническо училище в Русе е одобрена на 12 ноември 1945 г. Член 1 посочва наименованието “Държавно висше техническо училище в гр. Русе”2, а член 2 определя и структурата - машинен факултет с отдели за индустриална химия, електро- и машинно инженерство.
    Посочените “отдели” следва да се тълкуват като катедри и едновременно с това като специалности, а не съответно химико-, електро- и машинно-технологически факултет, както русенци искат.
    Временната общинска управа при Русенската народна община още на заседанието си от 13 октомври 1945 г. разглежда своите задължения по поддържането на висшето училище.
    Тук ще вмъкна няколко подробности, които малцина знаят.
    На русенската улица “Калоян”се намирал родният дом на регента Венелин Ганев, който заедно с Цвятко Бобошевски и Тодор Павлов подписва указа за създаването на Русенското ВТУ.
    Общинската власт решава улицата да се преименува на ул. “Регент проф. Венелин Ганев” и това е “признателност и благодарност” на русенци към общественика и държавника, оказал “извънредно голяма помощ от високото място, което заема”. Че регентът Ганев се е отнесъл благосклонно “към това внимание на русенци”, “макар и скромно” , разбираме от брой 513 на вестник “Дунавски отечествен фронт” (26 май 1946 г.), в който се съобщава за официалното и тържествено откриване на русенската политехника, за голямата реч на Венелин Ганев и за оповестяването на решението на русенските общинари от 17 май 1946 година.

    Почти година по-късно (25 април 1947 г.) общината решава бившият министър-председател на България (9 септември 1944 - 31 март 1946, 31 март 1946 - 23 ноември 1946 г.), подпредседател на Министерския съвет и министър на външните работи и изповеданията Кимон Георгиев да бъде провъзгласен за почетен гражданин на Русе. Един от мотивите е: във връзка със “заслугите му специално към гр. Русе и укрепване на Русенското висше техническо училище”.
    Третата личност, комуто русенци благодарят за подкрепата, която получават по въпроса за Висшето техническо училище, е министър-председателят Георги Димитров. На 22 януари 1947 г. русенска делегация е на посещение при него и го моли училището им “да не се закрива”. Запазени са няколко приветствени адреси на ръковдството на висшето училище, студентската общност и пр. с благодарности за застъпничеството на премиера и за проявената “държавническа мъдрост”.
    За ректор на Висшето техническо училище е избран професор Карл Славомиров, а до избора му ректорските функции се упражняват от “временно изпълняващ длъжността”.
    Русенската община, като истински изразител на желанието на русенци да имат свое висше училище, следи с внимание всичко, което е свързано с бъдещето на тази “политехника” (и дори “техника”), както го наричат. Правилно се преценява, че първата грижа е свързана с материалната база, средствата и преподавателските кадри.
    Първоначално като база е отстъпена отремонтираната търговска гимназия, III прогимназия, “бившата германска гимназия”. И тъй като това е временно положение, общината търси подходящо място, “на което да се построи постоянната сграда”. На 8 юни 1946 г., т. е. след издаването на Наредбата-закон и след официалното откриване на висшето училище, в русенската община се обсъждат различни варианти: районът, където се намира Военният клуб; терените на двете казарми - пехотинската и артилерийската; парцелът около III прогимназия; общинското място около Френския пансион в “Алеите”. Липсата на градоустройствен план се преценява като съществена пречка за вземане на окончателно решение.
    На 15 юни с. г. въпросът отново е в дневния ред. В навечерието на това заседание кметът поканва на оперативка архитекти и инженери, за да подскажат най-подходящото място за строително петно. Спират се на терен от окоро 30 декара, общинска собственост, отреден за бъдещ парк. Границите му са: дунавският бряг - на север; паркът “Княз Симеон Търновски” - на изток; “Алеи Възраждане” - на юг; мъжкият католически пансион - на запад. Решено е това празно място да се дари безвъзмездно на Министерството на народното просвещение “за строеж на сграда на Държавно[то] висше техническо училище”.
    Във вижданията на общината въпросът с кадрите щял да се се реши чрез привличането на изтъкнати инженери-производственици на преподавателска работа или чрез ползване услугите на преподаватели от чужбина (посочена е Чехословакия). Средствата от 300 милиона лева, които общината отпуска, са предназначени да бъдат изразходвани в продължение на 5 години. Решено е специална комисия да се грижи за финансовите дела, като за нейни членове са поканени представители на различни организации (Съюз на инженерите и архитектите, Съюз на търговците, Съюз на занаятчиите, Съюз на средните техници), индустриални предприятия (фабриките “Изкуство”, “ЖИТИ”, Първа българска петролна индустрия и др.), банките, русенските училища и пр. Създаден е комитет при фондацията “Постройка и обзавеждане на Висшето техническо училище”, който се обръща към Управителния съвет на Общото сдружение на индустрията-Русе с молба за материална подкрепа. Управителното тяло на индустриалците посреща с благосклонност молбата и издава специален циркуляр до своите членове.

    На 25 август 1948 г. на съвместно заседание на Русенския градски народен съвет, управата на Околийския народен съвет, ръководството на Градския и Общинския комитет на Отечествения фронт председателят на съвета Александър Ковачев изтъква: “Създадени са и непрекъснато се създават всички условия за една нормална работа както на преподавателския кадър, така и на учащите се. Изразходваха се милиони и милиони средства. И с гордост трябва да заявим, че имаме резултат”.
    Към тази реалност кметът не спестява и тревогата си, че съществува опасност за бъдещето на висшето техническо училище, тъй както е било преди години, когато се наложило в полза на русенци да интервенира дори министър-председателят. “Изглежда, че тук има някаква лоша игра, с която се тормози Русе. Би следвало този въпрос да се ликвидира веднъж завинаги и то обезателно в положителен смисъл. И то не защото интересите на Русе налагат това, а защото е най-разумното” - казва Александър Ковачев в заключение.
    Както в други случаи, така и сега е създадена комисия, която да настоява в София за запазване на Русенското висше техническо училище, защото то се вписва идеално и в развитието на Русе - град с бъдещ “огромен машинен завод”, с “корабостроителница и многобройните останали заводи”, с “голямата разпределителна станция на електрическа енергия”. Обратно - закриването на Висшето техническо училище би имало “извънредно лошо и политическо отражение”.
    За съжаление аргументите на русенци не са чути. През есента Висшето техническо училище е закрито. Кога и как точно е станало, не мога да кажа. Предполагам, че студентите са пренасочени към Държавната политехника, а след години някои се връщат в Русе като вузовски преподаватели. Вече в началото на 1949 година Градският народен съвет вместо да продължи да се грижи за подобряване и разширяване на базата, необходима за висшето училище, разглежда въпроса на кого да предостави “сградата на бившата политехника”.
    Учудващо е, че решението се взема в момент, когато страната навлиза във фазата на решително коопериране на селското стопанство. Неслучайно през учебната 1949/1950 г. към Държавната политехника в София е разкрита специалността “Земеделска техника”, а на следващата година е създадена и едноименна катедра. И понеже съвсем скоро става ясно, че кадрите, които ще се подготвят, няма да бъдат достатъчни за осъществяване на съществените преобразования в селското стопанство, през 1953-1954 г. към Селскостопанската академия “Георги Димитров” е създаден факултет “Механизация и електрификация на селското стопанство”, а с Указ 270/ 25. ІХ. 1954 г. на Президиума на Народното събрание факултетът се обособява в Институт по механизация и електрификация на селското стопанство в град Русе.
    Много вероятно е при откриването на този специфичен висш учебен институт да се е взела под внимание и материалната база на Завода за селскостопански машини “Георги Димитров”, опитната станция Образцов чифлик, МТС и ДЗС и др.
    На Министерството на културата е възложено изпълнението на указа. Решава се в новоизграденото висше училище да се прехвърлят и студенти от специалността “Селскостопанско машиностроене” към Държавната политехника.
        На 7 октомври 1954 г. се провежда и първото заседание на Академическия съвет на ИМЕСС3. Заседанието на съвета разглежда единствено кадрови въпроси: привличането на хонорувани преподаватели; избор на редовни преподаватели и повишаване в длъжност. Прави впечатление, че е твърде голям броят на хоноруваните преподаватели, но това е естествено тогава, когато се полагат основите на новото висше учебно заведение. Избрани са специалисти-практици - инженери от завода за селскостопански машини “Георги Димитров” и фабрика “Димитър Благоев”, агрономи от Опитната изпитателна станция в Образцов чифлик, МТС, ДЗС и др., а също са привлечени като редовни или хонорувани професори и преподаватели от Машинно-електротехническия институт-София, Лесотехническия факултет и Варненската политехника. Тук искам да отбележа само едно име - на професор Карл Славомиров от Лесотехническия факултет - София, бивш ректор на русенското Висше техническо училище, на когото е поверена учебната дисциплина “Термодинамика и топлотехника”.
    Най-ярките събития за русенския висш институт до края на 50-те години на ХХ век са три.

    1. На 15 януари 1955 г. Министерският съвет решава в Русе да се открие 2-годишен курс за подготовка на кадри за селското стопанство, а това означава, че са преценени възможностите на младия вуз - откъм база и кадри;
    2. През 1956 година си дипломира първият випуск, състоящ се от 26 инженери по механизация на селското стопанство;
    3. Номенклатурата от специалности във ВИМЕСС се разширява, след като Министерският съвет със свое постановление № 208 от 18 септември 1959 г. узаконява разкриването на две нови специалности “Двигатели с вътрешно горене” и “Технология на машиностроенето и металите”. По такъв начин в четирите специалности вече се обучават 945 души, а броят на преподавателите достига числото 93. Като гост-лектори са канени чуждестранни специалисти от Тимирязевската академия, Московския институт по механизация и електрификация на селското стопанство (МИМЕСХ) - преименуван след време в Московски институт за инженери за селското производство (МИИСП) и пр. Курс лекции изнасят истински светила като академиците Болтинский и Желиговский, член-кореспондентите Назаров и Прищеп, професорите Гутяр, Власов, Некрасов, Конкин, доц. Алексей Иванович Тимофеев и др.
    В края на юни 1963 г. на ръководството на ВИМЕСС става известно, че Секретариатът на ЦК на БКП обсъждал въпроса за преустройството на ВИМЕСС в Комплексен селскостопански институт, като ректорът доц. Атанас Ганев изразил своята поддръжка. Шест от общо осемте члена на Академическия съвет съставят “Изложение от Академичния съвет при Висшия институт по механизация и електрификация на селското стопанство-Русе”, изпратено в Политбюро на ЦК на БКП и Министерския съвет. В него аргументирано се защищава следваната линия по разкриването на нови специалности, с което не само не се променя профилът на института, но се спомага за укрепването на съществуващите катедри. Посочено е, че в продължение на 9 години е изградена добра машиностроителна материално-техническа база, която не може да се прехвърли във Варна, а и неоправдано би било унищожаването й, след като развитието изисква да се открият нови машинно-електротехнически институти... Прави се и конкретно предложение ”ВИМЕСС-Русе да се запази като инженерно-технически институт с досега съществуващите специалности”, а ако нуждите изискват, в града да се открие “филиал към Висшия селскостопански институт в гр. София с двата факултета: агрономически и зоотехнически факултети”. В София отново не се чува гласът на русенци.
    На основание точка 20 от 133-то постановление на Министерския съвет, издадено на 31 декември 1963 г., ВИМЕСС се преустройва във Висш селскостопански институт с три факултета - Агрономически, Зоотехнически и Механизация и електрификация на селското стопанство.
    Спрян е приемът по специалностите “Двигатели с вътрешно горене” и “Технология на машиностроенето”, а бройката за прием на студенти за учебната 1964/1965 г. се прехвърля на Машинно-електротехнически институт-Варна. С разпореждане № 177 от 10 август 1965 на Министерския съвет 133. министерско постановление е отменено и в Русе отново се извършва обучение по четирите “стари” специалности. На 1 декември 1965 г. пред Министерството на народната просвета е поставен въпросът за по-нататъшното укрепване на русенското висше техническо учебно заведение. След два месеца на среща с просветния министър Ганчо Ганев, заместник-председателя на Комитета по машиностроене Пеню Кирацов, ръководството на ВИМЕСС и др. се обсъждат наименованието на института и неговата структура. Въпросът е внесен за разглеждане в Министерския съвет и на 21 май 1966 г. се решава преименуването във Висш институт по машиностроене, механизация и електрификация на селското стопанство (ВИММЕСС).
    Определя се и обособяването на два факултета: “Факултет по механизация и електрификация на селското стопанство” и “Факултет по тракторно и селскостопанско машиностроене”.

    Решава се да се разкрие нова специалност към “Факултета по механизация и електрификация на селското стопанство” - “Електрификация на селското стопанство”.
    Установяването на факултетската структура налага да се оформят нови катедри. Академическият съвет на 22 юли 1966 г. обсъжда въпроса за обособяване на някои нови катедри, още повече, че от основаването на института съществуват сборни катедри с много и разнородни дисциплини, а са настъпили големи промени, свързани и с числения преподавателски състав, и със структурата. Предлага се да се обособи нова катедра “Топлотехника, хидравлика и хидравлични машини”; да се раздели катедра “Технология и обработка на металите” на две: катедра “Технология на машиностроенето” и катедра “Технология на металите”; от катедра “Физика, химия и електротехника” да се оформят три катедри “Физика”, “Електротехника и електрозадвижване” и “Химия, горива и масла”; катедра “Икономика и организация на селското стопанство” да се преименува в катедра “Икономика и организация на селското стопанство и промишлеността”4.Съгласно съществуващата практика решенията на Академическия съвет на ВИММЕСС следвало да бъдат утвърдени. Във връзка с това ректорът проф. инж. Марко Тодоров изпраща доклад N 1674/29. VII. 1966 до Министерството на народната просвета. Излязлото впоследствие решение сочи, че не се възприемат  всички предложения. Като пример ще посоча несъгласието с тройното разделяне на катедра “Физика” и това, че катедра “Физика и електротехника” се зачислява към факултета по Тракторно и селскостопанско машиностроене.
    Явно не е вникнато в идеята, че преди всичко заради развитието на новата специалност “Електрификация на селското стопанство” е необходима катедра по електротехническите дисциплини. На 19 декември 1967 г. Академическият съвет отново обсъжда въпроса и намира за уместно от сборната катедра “Физика и електротехника” да се обособят 2 катедри - катедра “Физика” (към Факултета по тракторно и селскостопанско машиностроене) и катедра “Електрификация на селското стопанство” (към Факултета по механизация и електрификация на селското стопанство).
    В началото на септември 1973 година ректорът на ВИММЕСС проф. Марко Тодоров уведомява Комитета за наука, технически прогрес и висше образование и Съвета по висше образование с вижданията на ръководството относно структурата и организацията на управлението в една по-далечна перспектива. Намеренията са още от учебната 1973/74 година да се разкрият четири факултета: факултет “Селскостопанска техника”, факултет “Машинно-технологичен”, факултет “Транспортна техника” и “Електротехнически факултет”.
    В предложението са включени и някои промени, които засягат катедрите: разделяне на катедра “Ремонт на машиностроителния парк” на две катедри: “Ремонт на машините в селското стопанство” и “Експлоатация на машините в селското стопанство”, която да обедини планираните две катедри “Експлоатация на машинно-тракторния и автомобилен парк” и “Основи на селското стопанство”; изграждането на катедра “Механизация на животновъдството”; преименувания - на катедра “Икономика и организация на селското стопанство и промишлеността” в “Икономика и организация на производството” и на “Висша математика и дескриптивна геометрия” - във “Висша математика”.
    По-нататъшните виждания са: през учебната 1976-1977 година да се обособят катедрите “Топлотехника” и “Хидравлика и хидравлични машини”; “Машинни елементи” и “Техническо чертане”; “Съпротивление на материалите” и “Теоретична механика”. С оглед създаването на нов факултет е предвидено катедра “Трактори и автомобили” да се раздели на две “Двигатели с вътрешно горене” и “Автомобилен транспорт, трактори и кари”, а през учебната 1977/78 година следвало да се създадат катедрите “Основи на електротехниката и електрониката” и “Електрически машини и апарати”.
    С разпореждане на Бюрото на Министерския съвет (7 август 1974 г.) в русенското висше училище са създадени три факултета: Факултет механизация на селското стопанство, Машинно-технологичен факултет и Факултет по електротехника и електрификация на селското стопанство. Разширява се и номенклатурата от специалности с още 3 - “Автомобилен транспорт, трактори и кари”, “Изчислителна техника”, “Автоматизация на промишлеността”.
    Налага се поредно преразпределение на катедрите. Катедрите “Електрификация на селското стопанство” и “Чужди езици”  се прехвърлят към Факултет “Електротехника и електрификация на селското стопанство”.
    Ръководството на вуза предлага на базата на съществуващия “Машинно-технологичен факултет да се създадат два факултета: “Машинно-технологичен факултет” с две специалности: “Технология на машиностроенето и металорежещи машини” и “Технология на металите и металообработващи машини”, и “Транспортен факултет” също с две специалности: “Двигатели с вътрешно горене” и “Автомобилен транспорт, автомобили, трактори и кари” .
    Изтъкнатите съображения пред Комитета за наука, технически прогрес и висше образование са свързани с неравномерното разпределение на студенти и специалности - в МТФ към времето на написването на докладната записка - 12 ноември 1975 г. - се обучават 55 % от всички студенти на ВИММЕСС, съсредоточени са половината от специалностите на института, обединени са специалисти с различни научни направления - машинно-технологично направление и проектно-конструкторско направление за автомобили, трактори и кари и пр..
    От предложението произтичат и съответни настоявания за обособяването на катедри “Двигатели с вътрешно горене” и “Автомобилен транспорт, автомобили, трактори и кари” - на базата на съществуващата катедра “Трактори и автомобили”.
    Академичното ръководство прави предложение и за преименуването на факултета по електротехника и по електрификация на селското стопанство в “Електротехничен факултет”.
    Подобно на други предложения и това е оставено за по-внимателно анализиране, а решения по него в една или друга посока се вземат след време.

    За учебната 1976-1977 г. КНТПВО решава да спре приема във ВИММЕСС-Русе на студенти-наборници по специалностите “Двигатели с вътрешно горене” и “Автоматизация на производството”. (Нека припомним, че през 1964 г. също е посегнато върху специалността “Двигатели с вътрешно горене”). Налага се да се отстои позицията, че подобно решение е нецелесъобразно. Запазен е твърде интересен и рядко срещан в тогавашната действителност документ, представляващ поръчение до народния представител Ангел Цветков. В него са изложени аргументите на ръководството на ВИММЕСС и недоумението, че на практика се противопоставят отделните вузове. Като пример се сочи, че приемът по специалността “Двигатели с вътрешно горене” във ВМЕИ-Варна се запазва, при положение, че там започва обучението тогава, “когато във ВИММЕСС първите випуски завършиха института”. Не е подминат и въпросът за материалната база, за качеството на преподавателския състав, за изградения кръжок по ДВГ, в който активно се включват студенти...
    За специалността “Автоматизация на производството” се посочва, че ВИММЕСС е единственият провинциален вуз, където се подготвят кадри по този профил още повече, че при автоматизацията на селскостопанското производство съществуват редица особености. “Едва ли е най-уместно да се провежда концентрация на обучението по дадена специалност чрез закриването й в един провинциален ВУЗ, когато същата специалност съществува в три столични ВУЗ” - пише академичното ръководство в поръчението до депутата5.
    През 1976 година се създава Факултет за работа с временно прекъсналите обучението си студенти (по-късно Общофункционален деканат); на следващата година Факултет за повишаване на квалификацията на кадрите6 (по-късно Факултет за следдипломна квалификация, а днес Център за повишаване на квалификацията и допълнително обучение) и Факултет за обществено-политическа дейност (по-късно Факултет за обществени професии и Свободен факултет), а през 1979 година - Деканат за работа с учащи се от чужди страни (по-късно - Факултет за чуждестранни студенти, днес Дирекция “Чуждестранни студенти”). През 1981 г. е създаден Център по математика (със статут на факултет - днес в рамките на Педагогическия факултет).
    В края на 1979 г. се прави предложение за промяна името на ВИММЕСС. Пред Държавния съвет на Народна Република България е представен вариантът Висш технически институт “Хан Аспарух”. Получен е отказ и Вузовският партиен комитет и академичното ръководство излизат с нови предложения - ВТИ “Любен Каравелов”, ВТИ “Антон Иванов”, ВТИ “Ангел Кънчев” и ВТИ “Никола Йонков Вапцаров”.
    След 2 години въпросът получава своето решение.
    На основание чл. 93, точка 7 от Конституцията на Народна република България и чл. 9, ал. 1 във връзка с чл. 7, точка 6 от Указа за наименованията Държавният съвет на Народна република България издава указ № 584 от 9 април 1981 г., с който Висшият институт за машиностроене и механизация на селското стопанство в гр. Русе е преименуван на Висше техническо училище “Ангел Кънчев”.
    През 1981 г. започва строителството на първия по рода си у нас Учебно-производствен комплекс с полигон за обучение на водачи на моторни превозни средства и на механизатори. Шест години по-късно с Разпореждане № 47 от 11 март 1987 г. на Бюрото на Министерския съвет се създава Автотранспортен факултет. Двете събития са важни и бележат завършек на многогодишните настоявания на ръководствата на русенския вуз и неговите факултети за ново наименование на вуза и за адекватна факултетска структура.
    Министерството на културата, науката и просветата решава  към ВТУ “Ангел Кънчев” - Русе, считано от 1.02.1989 г., да се създаде Висша школа за ръководни кадри. В нея се предвижда провеждането на обучение за получаване на базисна управленска професионална подготовка и за повишаване квалификацията на действуващи ръководители от средните и низови нива на управление. Това е една важна стъпка, която след време оказва влияние при разкриване на нови учебни звена - катедри и факултет, свързани с бизнеса.
    Общото събрание на Висшето техническо училище “Ангел Кънчев”, опирайки се на автономността, решава да се назове Технически университет. За известен период вузът носи двойнствено име - във всички официални документи е Висше техническо училище “Ангел Кънчев”, и в същото време се прави опит да се наложи сред гражданството новото име ТУ, тъй както са се преименували трите Висши машинно-електротехнически института в София Варна и Габрово.
    През есента на 1992 г. Министерството на образованието и науката насочва във ВТУ “А. Кънчев” 61 учащи се, обучаващи се в специалностите “Право” и “Бизнес и мениджмънт” на Варненския свободен университет да продължат своето обучение във втори курс.

    Това дава основание на 22.09. 1992 г. Академическият съвет, съобразявайки се със Закона за академичната автономия на висшите учебни заведения да вземе решение за разкриване на специалността “Право” от учебната 1992/93 година в профил “Правораздаване” - редовно и задочно обучение, а от учебната 1993/94 година и специалност “Управление&Публична администрация”.
    С оглед стратегическите интереси на Висшето техническо училище да се преустрои в Русенски университет Академическият съвет на 18 април 1991 г. решава да обособи учебно звено за обучението по професионалното направление “Бизнес и мениджмънт” - с ранг на факултет. Именно в него катедра “Икономика” (заедно с катедра “Бизнес и мениджмънт”) е една от структуроопределящите. Затова катедрата е извадена от състава на Факултета по механизация на селското стопанство. Започва организацията и провеждането на обучението по професионалното направление “Бизнес и мениджмънт”. В състава на звеното, натоварено с тези задачи, се включват катедрите “Бизнес и мениджмънт” и “Икономика”.
    Общото събрание упълномощава Академическия съвет на русенската Алма Матер да предприеме конкретни мерки по изграждането на Русенския университет. През 1992 година е създадена “Асоциация “Русенски университет” с председател проф. Атанас Митков - ректор на ВТУ “А. Кънчев”.
    С решение 413 на Министерския съвет от 11 октомври 1994 г. към Висшето техническо училище е създаден Педагогически факултет. В него се обучават студенти по специалностите “Предучилищна училищна педагогика” и “Начална училищна педагогика”.
    Откриват се и нови за висшето училище специалности - “Европеистика”, “Промишлен дизайн”, “Кинезитерапия”, които се разглеждат като поредни стъпки към Русенския университет. На 6 април 1995 година, народните представители проф. Георги Попов, Николай Камов, Владимир Шкодров и др., позовавайки се на чл. 87, ал. 1 от Конституцията на Република България, внася проект за решение за преобразуване на висши училища. На второ място е поставено искането за преобразуването на Висшето техническо училище “Ангел Кънчев” в Русенски университет.
Като краен резултат многогодишните усилия на ръководството на русенския вуз и на академичната общност довеждат до успех. На 21 юли 1995 г. ХХХVІІ Народно събрание на основание чл. 53, ал. 5 и чл. 86, ал. 1 от Конституцията на Република България и чл. 2, ал. 1 от Закона за висшето образование постановява Висшето техническо училище “Ангел Кънчев”- Русе, да бъде преобразувано в Русенски университет “Ангел Кънчев”. Това решение отговаря напълно и на интересите на русенската общественост, тъй като в областта съществува само едно висше учебно заведение.

    Русенската Алма Матер започва нов етап на развитие.
    Последват: създаването на комплект от нормативни актове; въвеждането на регалии на ректорската власт (огърлица, жезъл, пръстен), изработването на знак на университета, създаването на “Химн на Русенския университет”, определянето на Ден на Русенския университет и пр.- съвпадащи по време с еркторството на проф. д.т.н. Борис Томов.
    Бяха учредени и отличията “Заслужил професор на Русенския университет”, “Почетен член на Русенския университет“ и “Носител на почетния знак на Русенския университет”, с които са удостоени редица обществени дейци и труженици за славата на нашата Алма Матер.
    С решение на Академическия съвет с почетната степен “Доктор хонорис кауза на Русенския университет” бяха удостоени 20 водещи специалисти от България и чужбина: професор Марко Тодоров и професор Иван Георгиев, професор Александър Сучков, професор Митьо Кънев, професор Любен Илиев, световно известният дизайнер в автомобилостроенето Джорджето Джуджаро - Италия, проф. Лешек Добжански - Полша, Соня Руф-Уванлиева  - Англия, Ерхард Бусек - Австрия, Зигфрид и Зоя Щайнер, Петер Хертле и Герхард Дуда - Германия, Янес Копач - Словения, проф. Марсел Ван де Воорде - Белгия, проф. Питър Тейлор - Австралия, проф. Ян Йех - Словакия.
    През последните 15 години университетът ни бе посетен от десетки високи гости - президентите Желю Желев и Петър Стоянов,  вицепрезидента Тодор Кавалджиев, министър-председателя Иван Костов, министрите в неговия кабинет Надежда Михайлова и Муравей Радев, Пламен Панайотов - вицепремиер, Долорес Арсенова - министър, заместник-министри, председателя на Българската академия на науките акад. Иван Юхновски, а също така и от Техни Превъзходителства посланиците на САЩ - госпожа Ейвис Боулън, Германия - господин Петер Метцгер, Австрия - господин Георг Потика и господин Карл Дийм, Турция - господин Хайдар Берг, Кралство Холандия - господин Тео Сикс, Индия - господин Динкар Кулар, Русия - Анатолий Потапов.
    Русе също по подобаващ начин засвидетелства своето уважение към университета и неговите преподаватели. С “Награда “Русе” са удостоени изтъкнати специалисти в своята научна област - доц. д-р Ангел Смрикаров (1996), проф. д. т. н. Владимир Витлеемов (1997), доц. д-р Руско Шишков (1998), проф. д-р Никола Орлоев (1999), проф. д-р Димитър Симеонов (2000), проф. д-р Митю Кънев (2001), проф. д-р Кръстю Папазов (2002), проф. д.т.н. Борис Томов (2003) и проф. д.м.н. Степан Терзиян (2004).
    В средата на 90-те години в ръководството се обсъжда нова структура на университета. Основните положения на проекта, разглеждан няколко пъти от Академическия съвет, се свеждат до запазване на основните звена на Университета, като за две от тях се предлага промяна в наименованията: Факултет “Механизация и технологии в земеделието” (досега Факултет “Механизация на селското стопанство”); Машинно-технологичен факултет; Факултет “Електротехника, електроника и автоматика”; Транспортен факултет (досега “Автотранспортен факултет”); Педагогически факултет; Факултет “Бизнес и мениджмънт”; Юридически факултет. Предлага се също към Русенския университет да се присъединят със статут на юридически лица с финансова самостоятелност Полувисшият педагогически институт - гр. Силистра като Педагогически факултет; Полувисшият педагогически институт - гр. Ямбол като Инженерно-педагогически факултет; Полувисшият институт по химични технологии и биотехнологии - гр. Разград като Факултет по химични технологии и биотехнологии.
    Днес част от тези виждания все още са в сферата на идеите. Единственият успех е този, че с Постановление № 15 на Министерския съвет от 27 януари 1997 г. в Силистра се създава Филиал на

    Университетът ни изпрати ХХ век и посрещна ХХІ с получаването на институционална  акредитация. Решението на Националната агенция за оценяване и акредитация е признание, че състоянието и дейността на университета ни съответстват на държавните изисквания.
    Изискванията към обучението постоянно се променят, а заедно с тях и нуждите на обществото и напредъкът в областта на науката и техниката. И Русенският университет “Ангел Кънчев” се стреми своевременно да намери път към решаването на тези важни и стратегически въпроси, да даде на своите възпитаници висока квалификация и ценностна ориентация. Всеки ден, с всяко начинание университетът ни защищава своето място в семейството на европейските университети.
    -----------
    1. Съкратен вариант на този доклад беше изнесен на тържественото събрание, посветено на Деня на Русенския университет - 12 ноември 2004 г.
    2. Прави впечатление, че русенското ВТУ е едно от десетте висши учебни заведения, признати като законни от Великото народно събрание. Четири от тях са в провинцията - Пловдив, Варна, Свищов и Русе, т. е. в списъка не се споменава висшето училище в Габрово, за чието откриване две години преди това се е действало твърде активно и с различни средства. Не фигурира и висше училище в Плевен, но е възможно да са се правили постъпки не за цивилно, а за военно висше училище. Нека припомним, че Висшето народно военновъздушно училище “Георги Бенковски” е създадено ва 12 септември 1945 г., до 1948 година,. е на летище Враждебна, а след това се базира в Долна Митрополия.
    3. Съставът му е следният: Кръстю Петров - ректор на института; доц. Емил Данков- заместник-ректор; професорите Стоян Петров, Борис Илиев и Минчо Острев, доцентите Борис Божилов и Борислав Банков и старши преподавател Владимир Басаров.
    4. Следователно Факултетът по механизация и електрификация на селското стопанство е съставен от осем катедри: “Ремонт и експлоатация на МТП”, “Селскостопански машини”. “Машинни елементи”, “Икономика и организация на селското стопанство и промишлеността”, “Техническа механика”, “Химия, горива и масла”, “Електротехника и електрозадвижване” и “Чужди езици”, а в състава на Факултета по тракторно и селскостопанско машиностроене са катедрите “Марксизъм-ленинизъм”, “Трактори и автомобили”, “Технология на машиностроенето”, “Технология на металите”, “Топлотехника, хидравлика и хидравлични машини”, “Физика”, “Висша математика” и “Физкултура”.
    5. Поставени са и други въпроси - за откриване на учебен корпус № 2 и за създаване на проблемна лаборатория по “Токсичност на отработените газове на двигателите с вътрешно горене”. Отговорът на КНПВО е издаването на заповед № 20 от 4 март 1977 г. с която се създава със задна дата - 1 януари 1977 г. “Проблемна научноизследователска лаборатория по токсичност на двигателите с вътрешно горене”
    6. През 1966 година се полага началото на следдипломната квалификация на инженерите от селското стопанство. Първият курс по СДК, с продължителност 1 месец, е преди всичко с възпитаници от първите випуски.. До 1976 година се организират преди всичко краткосрочни курсове, чиято цел е да се опреснят и усъвършенстват знанията, придобити преди години.

http://www.uni-ruse.bg/ru/60years_RU.php#top

изготвил: Александрина Колева

Корените на българската православна църква и нейната история, тясно преплетена със събитията от Средновековието, са една от темите, които непрекъснато вълнуват образованата и патриотична прослойка на обществото.
До освобождението в Русе има само две основни църковни сгради, които са крайно недостатъчни за духовните потребности на постоянно увеличаващото се българско население в административния център на Дунавската област. Русенци са първите, прогонили гръцкия владика от града си и естествено са сред  най-дейните участници в църковната борба за възстановяването на независимата българска църква. Определянето на града за духовен център на Доростоло-Червенската митрополия, в чиито диоцез влизат голяма част от етническите северни български земи  и макар, че притеснявано многократно от местната мюсюлманска администрация и гръцки интриги в изпълнението на религиозния култ, българско православно население се отнася положително към идеята за строителството на още един голям храм.
Трудно е да се установи категорично кога възниква идеята за построяването на трета църква в Русе, получила по-късно името "Всях Свети". В средата на XIX в. назрява необходимостта от храм в българската махала Варош. Двете християнски църкви "Св.Троица"и "Св.Георги" се намират в османските махали, което създава неудобства на българите да се черкуват. Най-ранният открит от нас документ за намерение е от 20 ноември 1861 г. Той е писмо от русенското гражданство до майор Миша Анастасиевич,сръбски милионер според описанието на съвременниците му, ръководител на фирмата Камараши, откупила и монополизирала търговията с каменна сол, добивана във Влашко и продавана в цялата европейска част на Османската империя. Но писмото не трогва сърцето на търговеца и той не купува терен за Божия храм, въпреки че официално обещава чрез Камараши, че ще направи дарение.
Напразни са прелюбезните писма до майор Мишо, който не се трогва и вълнува от тежката съдба на православните християни, какъвто и да е той. Въпреки това, когато през 1867 г.идва в Русе, той е посрещнат от депутация от българските нотабили, които за сетен път му обясняват необходимостта от средства за бъдеща църква. Той отговаря с поощрителни речи. Известни документални факти сочат, че русенци не получават очакваната помощ от сръбския милионер майор Мишо. Запазените три писма до него са много ценни, защото дават информация за първоначалния период в развитието на идеята за строителство на трета православна църква в Русе.
След определянето на Русе за столица на Дунавската област и Митхад паша за губернатор са направени различни благоустройствени проекти. Изготвен е картографски план на града с възможните посоки на неговия растеж. Учредената през 1865 г. българска черковно-народна община възлага на майстор Генко Кънчев да направи план за църква. На 27 април 1870 г. планът е готов, митрополит Григорий освещава крайъгълния камък за бъдещия храм, но турските власти не разрешават строежа на избраното от българите място, (девическото училище). Русенци са принудени да търсят друго решение и избират Крайненските гробища (днес Парка на възрожденците). Губернаторът Мидхат паша дава съвет Крайненското гробище да бъде заградено, за да се пази собствеността му ида се използва благоприятния момент за строителство на църква или училище. Собствеността на българската община върху терена на гробището е призната.
Непосредствено след Освобождението се възобновява идеята за новия храм и на 12 май 1879 г. редакторът на местния вестник "Славянин" призовава читателите си да подпомогнат святото дело.
На 15 юли 1884 г. се провежда общо градско събрание, на което се избират 2 комисии - хазяйствена и техническа - за построяване на новата църква. Гласува се градският инженер Едуард Винтер да направи проекта.
До края на 1888 г. с много трудности и при постоянен недостиг на средства е завършен грубият градеж на храма.
Храмът е завършен и осветен през 1898 г. Същата година умира митрополит Григорий, посветил последните години от живота си на съграждането на църквата "Всях Светих".Тялото му е положено в притвора й.
Църквата е украсена с най-модерните за времето си витражи, донесени специално от Виена.  За тогавашните години това не е рядкост - новостите в науката и културата идват в България именно през Русе и неговите дунавски връзки с Виена и Будапеща. Храмът обаче не е построен изцяло по чужд образец. В него има и българско участие - наши художници и резбари довършват вътрешното оформление.
Вътрешното оформление на църквите "Света Троица" и "Всях Светих" се извършва през 30-те г. след ръкополагането през 1927 г. в Доростоло-Червенската епархия на митрополит Михаил. Той поема инициативата за събиране на пари и възлагането на известни и утвърдени специалисти вътрешното оформление на двата храма. Предпочетеният от русенци художник е ученикът на Иван Мърквичка проф.Стефан Иванов. Големият майстор-рисувач през 1932 г.изписва 20 икони в катедралната църква "Св.Троица" и 11 икони в гробищната църква "Всях Светих". Декоративната работа е довършена от проф.Хараламби Тачев и окончателно приета на 19 август 1939г.
Десетилетия наред църквата е основно притегателно място за русенци и една от перлите в архитектурата на града. В храма търсят упование всички, които вярват, че иконите в нея имат чудодейна сила. Акустиката в залата е великолепна, което допълнително привлича почитателите на църковната музика. "Всях Светих" има славата на една от най-величествените русенски църкви, заедно със "Света Троица", строена през 1632 г. В нея е сниман епизодът "Великден" от сериала "На всеки километър".
 
След 9 септември 1944 г. обаче положението коренно се променя. На мода идва атеизмът, нещо повече - той е не само актуален, а направо задължителен. Затова хората, които смело влизат в църква, намаляват все повече и повече. В началото на 60-те години ГНС (Градски народен съвет) решава църквата да се превърне в храм костница на възрожденците, погребани в Русе.
Последният ремонт на църквата е извършен през 1952 г.
Подробният преглед на запазените архивни материали дава възможност да се проследят детайлно етапите и проблемите на строителството.
На 25 октомври 1964 г.митрополит Софроний отслужва последната света литургия в Всях Светих и обявява на християните, че в тази църква повече няма да се извършва богослужение, понеже се преотстъпва на ГНС, който решава църквата да се превърне в храм костница на възрожденците, погребани в Русе. На 12 януари 1965 г. храмът е предаден на градския съвет, след като целият му инвентар е демонтиран и пренесен в "Света Троица". Богословът и лекарят д-р Иван Пачников пише в своите спомени: ”Храмът престава да бъде култова сграда. Инвентарът се разпилява по други храмове, по тавани. Съветът взема ключовете и храмът е превърнат в склад, в който се съхраняват лозунги, плакати, байраци от разни манифестации. Тук добре провеждаше и изпълняваше двойни нареждания на партията и митрополията тогавашният протосингел архимандрит Калиник, сегашен врачански митрополит, добре известен със своите прогресивни убеждения и като студент, като московски специалист и т.н.” Повече от 10 години църквата е оставена на произвола на съдбата, стенописите са похабени от влагата и мухъла, а църковният инвентар е изнесен от съмнителни лица.
На 16 април 1975 г.са извадени и пренесени костите на погребаните в храма трима Доростоло-Червенски митрополити Григорий, Василий и Михаил. Те са положени в притвора на църквата „Света Троица”.
На 26 октомври 1975 г. - Димитровден - по нареждане на ГНС само за една нощ, църквата е съборена и изравнена със земята. Действа се бързо, за да не се събуди народното недоволство. Дългогодишните усилия и себераздаване на русенската общественост в името на християнската вяра, която е съхранила българската нация през вековете, рухват за една нощ заедно с храма "Всях Светих". Когато сутринта на 26 октомври хората минават през Парка на възрожденците, виждат, че импозантната църква просто я няма. От нея са останали единствено руини.

"Ако има проклятие над града, то е само заради събарянето на църквата!" Проклятие застига най-напред разрушителите на храма. Легендата разказва, че в битието им идват нещастия и зловещи истории. Старите русчуклии разказват, че проклятие застига най-напред разрушителите на храма - цялото семейство на багериста, който посяга на църквата, загива в катастрофа, а гробът му - ударен от мълния. Тя изпепелява дървения кръст, минава през черепа и тялото му и излиза през краката, а гъст черен дим се издига над последния дом на нещастника. Друг загива в автомобилна катастрофа заедно с цялото си семейство, трети е парализиран и накаран да се гърчи като червей до края на дните си, на четвърти дъщеря му умира и той полудява.
 Божията присъда се стовари над града, откакто комунистите разрушиха църквата "Всях Светих", и той ще носи греха си до възстановяването на храма. Тази сътворена от народа легенда дълги години не дава покой на русенци. Със събарянето на обичаната църква вярващите свързват помръкналата слава на града, наричан в миналото Малката Виена заради европейската си архитектура и дух оттук насетне започва да запада, губейки натрупания през ХIХ и началото на ХХ век престиж. Според мнозина проклятието на разрушения храм е отворило най-зловещата страница в новата история на Русе – хлорните обгазявания от комбината в Гюргево. Продължилият с години химически терор прокуди цели семейства от града и стотици поеха към вътрешността на страната, за да спасят децата си от задушливия отровен газ. Но дори и след тази трагедия икономическият живот в града не потръгна и безработицата прогони много русенци да търсят препитание в чужбина. Според народните вярвания на мястото на съборения храм е останало да бушува море от нервна и духовна енергия, на която трябва да се намери нов дом. И докато това не стане, проклятието няма да изчезне.  Въпреки това мнозина русенци мислят, че за съхранение на тленните останки би могло да се намери сграда, без да се разрушава църквата.
Три години по-късно на негово място се открива новопостроеният Пантеон на възрожденците  на 3 март 1978 г. по повод 100-годишнината от Освобождението на България от турско робство, в който се полагат изровените от близкото гробище кости на Баба Тонка, Захарий Стоянов, Стефан Караджа, Ангел Кънчев, Драган Цанков, Любен Каравелов, инициаторите на бунта на русофилите Тома Кърджиев, Атанас Узунов и Олимпи Панов, участници в Червеноводската чета и в Сръбско-турската война от 1876 г., и други национални герои, културно-просветни дейци. Лично първият секретар на комунистическата партия и държавен глава Тодор Живков присъствал на откриването, но останал разочарован от вида на Пантеона и не произнася предвидената реч, а след това и не награждава с очакваните държавни отличия проектантския колектив. Той възкликнал: " Каква е тази турска баня! " и задал въпроса дали не трябва нещо да се промени във външния вид на сградата, за да стане тя в унисон със старата русенска архитектура. След откриването му през 1978 г. Пантеонът на възрожденците е затварян многократно за ремонт. За да се изтрият тези негативни впечатления, през 2001 г. Пантеонът бе осветен и на купола му бе поставен кръст. Малко преди това към него бе изграден параклис с помощта на Лайънс клуб и художника Йоаний. Така дори най-строгите почитатели на канона са убедени, че клеймото на безбожието е изтрито.
Смяната на политическата система в България след 1989 г. връща официално темата за поругания и разрушен православен храм. Първата статия в местния печат е от 1991 г. и е на журналиста Боян Драганов. На 28 май 1993 г. в сградата на Доростоло-Червенската митрополия 30-тина русенски граждани създават Обществен съвет за възстановяване на църквата "Всях Светих". На 29 октомври 1993 г. общинският съвет гласува решение, с което отрежда терен за възстановяване на храма в Парка на възрожденците. Създава се и инициативен комитет начело с Негово Високопреосвещенство митрополит Геласий. Главният архитект на града Цвети Русинов кани архитект Тончо Тончев да се заеме с откриване и възстановяване на чертежите на съборения храм, което се оказва много трудна задача.
Възстановен храм ще избави Русе от старо проклятие. В това вярват повечето жители на крайдунавския град, които дадоха и своята лепта за строежа.
Затова идеята храмът да бъде възстановен предизвика одобрението на всички русенци.
 
Стотици хора присъстват на освещаването и издигането на кръста на строящия се храм  "Всях Светих"  на православния празник Кръстовден 14 септември 2008 г. Епископ Яков и свещеници от Русенската митрополия осветиха божия знак, преди да бъде издигнат.

Храмът се гради върху 910 кв. м площ, като след завършването му в него ще бъдат поставени запазените от автентичния храм икони и владишки трон. Първата стъпка за възстановяването на храма бе направена през октомври 1998 г. Тогава главата на Българската православна църква патриарх Максим освети мястото на новия храм и направи символичната първа копка на отредения за градежа терен - в Парка на възрожденците, недалеч от Руските гробища. В изкопа бяха положени камък и послание до поколенията, подписано от много русенци. За изграждането на православния храм в началото на 2007 г. бе създадено сдружение "Всях Светих", чийто съпредседатели са Русенският митрополит Неофит и кметът на Русе инж. Божидар Йотов. Бяха организирани дарителски акции, в които се включиха родолюбиви християни не само от крайдунавския град, но и от страната, както и емигранти в чужбина.

Автор на проекта на сегашния строеж е арх. Тончо Тончев, който е издирил всички запазени снимки, чертежи и други документи. (На снимката: Арх.Тончев сам изработи някои детайли от купола на  "Всях Светих") .

До есента на 2012 г. сградата на храма и камбанарията са построени и външният вид на църквата е почти завършен. На 17 октомври 2012 г. се провежда работна среща при кмета на Русе Пламен Стоилов с Управителния съвет на Сдружение "Всях Светих" и група граждани. Целта е окончателно завършване на "Всях Светих" и отварянето на храма за богослужения.
Храмът е проектиран като оригиналната църква и е истински шедьовър на изкуството. Външно църквата е много красива. По този начин ние русенци затвърждаваме устоите на православието и от нуждата да бъдем защитени и да вярваме в християнството. Струва си да се види, но за сега само отвън.

• Жейнов И., Антонова В. "Възрожденското гробище, църквата "Всях Светих" и пантеонът на възрожденците в Русе", Издателство "Държавен архив", 2006 г.
• в. "Монитор", 17 май 2008 г.
• в. "Стандарт", 14 декември 2009 г.
• в. "Монитор", 20 юни 2012 г.
• Интернет – снимки

изготвил: Йорданка Ватева

Легенда за тъмните робски години в Горно Абланово се носи от вековете до днес и ни разказва за дивната мома Велика Гънгълова, похитена жестоко от турците в една пещера край селото. Било през турско – разказвала легендата. Тя отишла с брата си да приберат сеното от тяхната ливада, намираща се в местността „Широкото ливаде”, по посока землището на с. Обретеник. Натоварили сеното, а Велика оставила брат си да се занимава с колата и тръгнала да си ходи към Г. Абланово пеша. Вървяла, предяла и пеела. Брат й впрегнал каруцата и се прибрал в къщи, но нея я нямало. Цялото семейство изпаднало в ужас и всички се втурнали да я търсят. Намерили я, но вече било късно. Тя лежала мъртва в пещерата, намираща се на близките скалисти склонове над „Широкото ливаде”. Едва сега разбрали, че по пътя към дома злощастното девойче било пресрещнато от турци, които насила я завлекли в пещерата, гаврили се с нея и накрая я удушили с разкошните й плитки, оставяйки я мъртва на това място. Прибрали и погребали най-личната селска мома – Гънгъловата Велика, а пещерата оттогава взела името й и до днес се нарича Великината пещера.

Жители на селото

изготвил: Галина Цветкова

Някога преди много години живели в един град на брега на Дунав много хора от различни народности в мир и сговор. Спазвали си обичаите и почитали съседите си. Нищо, че града бил български, българи, арменци, евреи, турци, румънци, руси, германци, унгарци и какви ли не народности имало в този град. Той се намирал на брега на голямата река, която свързвала града с централна Европа. Това било най-голямата пристанище. В града и много търговци и стоки от чужди места, банки, складове и фабрики. Хората бичли усмихнати и приветливи. Всеки говорел поне по два езика, а имало и хора, които знаели повече от четири или пет. Децата още от малки учели поне по два чужди езика освен майчиния. Живеели хората добре и спокойно, обичали се и се женели. Раждали им се деца и напускали този мирен град.
    Всичко вървяло спокойно, но един ден младият банкер Юрдан срещнал красивата Саафет на площада. Сърцето му трепнало и момъка разбрал, че това е голямата любов.. Момичето също харесало младежа, но какво да прави като е дъщеря на ходжа. Кой би позволил тази връзка? Среща ли се така всеки ден, но след всяка среща любовта се разгаряла по-силно и по-силно. Юрдан бил много влюбен, но се държал спокойно и не нахалствал, бил сигурен в чувствата си и не искал да притиска любимата. Можел да чака, колкото трябва, сърцето му казвало, че любовта му е споделена. Срещали се по улиците, разменяли по някоя дума и били щастливи с това, което имали. Саафет решила да разкаже на майка си за чувствата си и да поиска съвет. Една вечер, когато останали сами в къщи тя разказала за болката на сърцето си. Свило се майчиното сърце от мъка, та Саафет е единствена дъщеря, а мъжът и ходжа, как ще я дадат на християнин, това нямало как да се случи. Тя знаела нрава на мъжа си и много добре разбирала, че любовта е невъзможна. Майката помолила Саафет да не се среща с този младеж повече. Да го прогони от сърцето си. Да помисли за баща си и какъв срам ще преживии той и най-накрая за приятелките си. Замислила са Саафет в думите на майка си. Решила да я послуша, но сърцето и не слушало. Променило момичето маршрута си, за да не среща Юрдан, но започнало да более и да линее. Не искало вече да се смее и да пее, не искало и да излиза нито само ни с приятелки, като няма да среща очите, които му говорят с толкова обич. Гледала майката и сърцето и се пълнели със мъка. Знаела какво и е на душицата и една вечер седнала до леглото и и разказала една легенда, за подобна девойка, която пристанала на любимия си. Знаела майката, какво ще се случи, но не можела да гледа как гасне детето и от любов. На сутринта Момичето се пременило, стегнамо си малко багаж. Облякло си палтото сложило си шапка и ръкавици и излязло да срещне любимия. Когато се видели след седмици раздяла, любовта им сякаш била по-силна от всякога. Тогава Саафет казала на Юрдан, че му пристане, че иска да живеят заедно и каквото и да става от сега нататък иска да го преживее с него. Трогнал се младежа и решил, за да е всичко както трябва да се оженят веднага. Отишли двамата при градоначалника и пуснали документи за брак. Разбрал за това бащата на момичето, разгневен отишъл при градоначалника и поискал дъщеря му да се прибере в къщи. Два дни по-късно съдът решил момичето да се прибере при родителите си. Още същата вечер насила завеждат девойката в бащиния и дом. През ноща пред къщата на ходжата се събали много хора, които искали да помогнат на младите да се съберат. Полицейският пристав разбрал за това и отишъл в дома на Саафет и отвел момичето в затвора за да я опазят. На сутринта на Сирни заговезни на площада се събирали над 200 човека. С песни и музика освободили Саафет от затвора и я завели  в дома на Юрдан. Всички били маскирани за маскарада. Играли хоро на площада и пяли празнували и празника и сватбата на двамата влюбени. Събрали пари за младоженците, наели файтон да ги закара в друг град, където любовта им ще е възможна. Помогнали им да избягат и да започнат своя семеен живот. Веселбата продължила и маскираните тръгнали към парка. От там пристига полицейския пристав. Като вижда маскарада се досеща какво се е случило и извиква  кавалерията на помош. Военните се мъчат да открият в тълпата младите влюбени, но маскираните не им позволяват. Настава бой, пролива се много кръв и има жертви и много ранени мирни хора на хубавия християнски празник „Сирни заговезни”.
Младото семейство отишло в съседно село с файтона. Там в църквата Саафет била прекръстена на Руска и брака станал възможен. След сватбата се преместили на друго място в друг град, където никой не ги познавал. Така заживяли щастливо в любов и сговор Руска и Юрдан.

Ruseinfo.net - Кървава сватба - 2013 г.

изготвил: Галина Цветкова

     Някага преди много години по долното течение на Дунав имало град с голямо пристанище. Сега на това място се е разположил толям и красив град. Там земята била равнинна и имало прекрасни поляни с всякакви билки и омайни треви. По тия места в началото на лятото идвали Пеперудите бели и жълти големи и малки, ефирни и много красиви, а с тях русалиите. Стояли по една неделя, но каква неделя.... Лекували болните, беряли билки свивали венци къпели се в реките и езерата, вършели чудеса, лекували, танцували. Хората ги наричали с много имена самодиви, русалки, самовили, нимфи, но имало и такива, които ги било страх от тях.
     В града живеело стара жена на име Русалия със сина си и неговото семейство с малка дъщеричка, което носело името на баба си Русалия. Бабата била добра жена можела да лекува, да бабува и всички в града я уважавали. Когато някой се разболеел веднага идвали при баба Русалия за помощ и лек. Тя поглеждала болния побутвала тук там по болното място и започвала да си мърмори нещо под носа. Никой не разбирал какво си говори, накрая давала на близките на болния нужните билки. Упътвала ги как да приготвят лек и ги изпращала. Имало и болни, които още като ги погледнела, разбирала, че вече е много късно, там давала друга билка и предупреждавала роднините. Така живеели в този град хората и благославяли Русалия.
Един ден при бабата пристигнала една жена живееща в далечния край на селището с молба да помогне на мъжа и. Той бил ковач,  много работен, но от два дни само лежал не се хранел и вода не пиел само кашлял. Не можела да го доведе и помолила лечителката да дойде до у тях и да го прегледа. Съгласила се старата жена, нали такава и била орисията да помага, взела си вързопче с няколко от нейните билки и тръгнала с жената. Повървяли доста и стигнали до къщата на ковача, бяла спретната с красива градинка с дъхави цветя отпред. Влезли двете жени и наистина млад мъж лежал на леглото отпаднал и кашлял. Поогледала го Русалия пипнала на едно две места и разбрала какво се случило, започнала да си мърмори под носа и обиколила леглото с болния три пъти. После двете жени излезли и бабата дала на жената от билките и поръчала точно как да ги приготви и как да ги дава. Похвалила младата жена за градинката и заръчала, когато мъжът и се оправи да започне да слага във всяко ядене от една билка, която разтяла в нейната градинка. Накрая помолила след два дни да дойде при нея и да и каже как е болния. Минал един ден и на втория при баба Русалия дощъл самият болен вече на крака и се чувсвал много добре. Младият мъж попитал тя ли е Русалия, която лекувала болните. Жената отговорила утвърдително. Тогава той казал, че се казва Слави, поклонил и се , целунал и ръката и и подал прекрасен букет от тяхната градина. Нямал думи Слави с които да изкаже благодарността си. Започнал ковача често да се отбива при лечителката, да и носи цветя  и да си говорат. Така станали приятели Слави и на Русалия.
Като дошло лятото, бабата решила, че е време малката и внучка да бере и познава лековитите треви в техния край. Искало и се да я научи на всичко и да и предаде занаята си преди да си отиде. Ходили  двете по поляните по цал ден и събирали омайни билки. Малкото момиче бързо научило имената на всичките и се справяло удивително с лечебните им свойства. Дошла зимата и двете вече не излизали така често. Когато дойдел някой болен бабата го преглеждала  и изпълнявала своето мърморене под нос, а когато трябвало да даде билката пращала внучката си. Малката нито веднъж не сбъркала и това много зарадвало Русалия. Дошла пролетта със зеленината и новия живот. Замирисало навсякъде на цъфнали дървета и люляка, птичките зачуроликали и пчеличките зажужали. Неусетно дошло и лятото и двете жени се застягали да събират билки. Било преди петдесетница след Великден, излезли двете на полянка край голямата река. По някое време от реката излазла чудно красива жена с дълги руси коси и бяла рокля и тръгнала направо към малката Русалия. Бабата мигом разбрала какво става и препречила пътя на жената от водата. Нимфата заговорила на бабата, че детето е избрано за русалия те ще го научат на билкарство и лечителство. Старата жена казала, че това няма да се случи. Разказала на нимфата, че тя самата е русалия и че един ден като дошла на тази поляна стъпала на криво и си наранила крака, не можела да ходи и тогава нейните сестрици я оставили, за да си я приберат на другата година. Оставили я бе дом и близки. Намерил я един момък, харесал я и се оженил за нея. Така тя изкарала зимата, но напролет родила мъжко дете и тогава решила да остане при хората и при детето си да ги лекува както нимфите. Сега можела вече да се върне при тях, но помолила за една година време да обучела своята малка внучка в лечителството. Да и предадяла своите знания и умения и чак тогава можела да се върне при сестриците си. Нимфата и отговорила, че сега или после пак ще дойдат за внучката и защото е най-красивата и носи техните черти. Тогава голямата Русалия нарекла, че ако детето до двадесет години не било омъжено си дава благословията, но ако имало мъж, да я вемели след като отгледа децата си. Съграсила се речната нимфа и се върнала там от където била дошла.
    Прибрали се в къщи двете Русалии. Малкото дете исало да разпита баба си, но тя не желаела даговори за станалото на поляната. Пременила се и отишла при Слави. Стигнала до ковачницата и го намери да кове колела на каруци. Помолила го да си почине и да поговорят. Съгласил се младият мъж, та нима можел да откаже нещо на Русалия. Жената говорила за билкарството  за лечителството и накрая му разказала днешната случка при реката и срещата с русалията. Разказала му и за уговорката за малката си внучка. Казала му още, че ако в града не останел лечител не се знаело какви болести ще ги сполетят и нямало да има кой да ги лекува. Тогава оставало само последната възможност той да стане русалия при мъжете се казвало ватафин, да събере дружина от още шест човека та да станат седем и да лекуват всички в града. Стреснал се Слави, как ще лекува хората, та той нищо не знаел. Тогава Русалия му казала, че има малко време само година за която тя трябвало да го обучи да му разкрие някои тайни и да се подготви за дългият си път. Оставила му два дни да си помисли, но го предупредила да не казва на никого, дори и на жена си, на нея щял да каже по-късно когато е подготвен. Обърнала се и си тръгнала и оставила младия мъж замислен. Не могъл да спи две нощи Слави а на втората сутрин сънувал странен сън. При него идват болни и го молят за помощ. Той ги обикал, мърморел си нещо под носа и тропал с дебела тояга. Чувала се песен на кавал мелодична и игрива и много мистична. Дружината му играела ръченица, накрая той давал на всички и болни и здрави да пият от една стомна и счупвал стомната. А болния става и си тръгва здрав. Събудил се Слави плувнал в пот преоблякъл се и бързо отишъл при Русалия да и разкаже съня си. Изслушала го старата жена и се усмихнала, разбрала, че отговорът му е утвърдителен и го успокоила, че е сънувал лечението на болни. Така започнало обучението на мъжа всеки ден намирали време да се срещат и да говорят. Показвала му билките наричала ги с имената им и показвала къде да ги намира. Започнали да излизат в полето, край рекаята и да берат билки. Учил Слави бързо. Стигнали до дружината и тогава Русалия му показала как да си избере верни другари. Как да ги изпитал и го научила на клетвата, как да закълне всеки. Дошло време и танца да раучават. Тогава старата жена му разказала за танците по тези места, за лечебната сила на хорото и още по-лечебната ръченица. Обяснила защо трябва да е бърз танца и с подскоци и как да изгонват болестите от хората. Разказала му за лечебната сила на водата с нейната кристали, за оцета, за меда. Показала му как да си направи тояга и знаме, какви билки да им върже, какво да носи със себе си. Предупредила го, че тези русалиски игри си играят само през кратко време от Спасовден до задушница. И заръчала да не ходят без път по полетто, защото ако някой стъпи на трапезата на русалиите ще се разболее. През това време всички да носели треви със силен аромат пелин, орехова шума или лепка, жените да не работят къшна работа.
    Когато приключило обучението на Слави чак тогава Русалия му казала за уговорката с русалията, че ако не се омъжи до двайстата си година Русалия ще я вземат за тяхна сестрица нимфа от реката. Помолила го старата жена той да се погрижел за внучката и да си намери достоен мъж и да остане тук при родителите си. Обещал и ковача, че ще се погрижи за детето.
Неусетно се изтърколила годината и Русалия знаела, че трябва да напусне града и любимите си близки. Сбогувала се с тях и със Слави и без да им казва къде отива поела към реката. Само малкото момиче и младия мъж усещали със сърцата си, че тя не ги напуска завинаги а ще идва да им помага в нужда.
Събрал мъжът дружина както го е учила Русалия и започнали да ходят в близките села да лекуват хората през русалийската седмица. Лекувал и болните от града, но ги извеждали на поляните до реката. Започнали да идват хора при него и да се оплакват. Преценявал Слави колко е тежко болен и дали ще издържи до Спасовден. Ако преценял, че било спешно, го пращал за билка при Русалия. Пораснала тя красива и гиздава, започнали да заглеждат ергените, но тя била решила друго. Един ден Слави отишъл при девойката и я помолил заради баба и да си избере момък, това било нейното последно желание. Тогава момичето му отговорило, че знаело какво се е случило онзи ден на поляната и много искало да иде при русалиите и баба си и да стане водна нимфа. Нито молбите на близките и, нито сълзите могли да променят решението на девойката.
Един летен ден тя излязла на разходка до поляната край реката направила си венец от билки и от тогава никой нито я и виждал нито чувал. Слави отишъл при родителите и и им разказал приказката за нимфите русалии как идвали като пеперуди и пак като пеперуди си отивали след седмица.
Градът се разраствал и ставал все по-голям. На пристанището постоянно пристигали кораби. Засилила се търговията и управителя решил  да дадат ново име на града. Направили допитване и всички,  които попитали искали той да носи името на Русалия. Нарекли го Русе. Да се знае и да се помни, че тука са живели и всяка година идват па макар и само за една седмица русалии като бели и жърти пеперуди, като водни нимфи да лекуват болните, да носят надежда и вяра на всички хора.

Ненка Георгиева Михайлова

изготвил: Мартина  Петрова

В поречието на река Баниски Лом, сред гористи хълмове, се е сгушило китното село Чилнов. В него, преди около шест поколения, израснала хубавицата Койка. Нейната хубост, стройното й тяло, златистите й коси, бялото и румено лице се усещали като пролетен полъх, наситен с омайващия мирис на горски билки. Някои сравнявали походката й с тая на кошута, гласа й - с песента на гугутка, а сините й игриви очи - с бистротата на небето. Мълвата за хубостта и се понесла по поречието на Ломовете, чак до белия Дунав. Ергените християни търсели погледа й по тлаки и по седенки, по сенокос и гроздобер. Мюсюлманите се заканвали - такава хубост не може да краси християнска къща, а само турски харем. Старите хора клатели глави и думали, че Койка няма да дочака старини.

Носели се слухове, че когато Койка се родила, ято врани цял ден се вили над селото. По-голямата сестра на хубавицата твърдяла, че видяла в мутвака пред огнището сред полунощ три орисници, които шепнели съдбата на новороденото. Първата казала: " Да расне, да порасне, гиздава мома да стане, в друго село да се омъжи и да добие мъжка рожба. "Втората продумала: "Хубостта й да се прочуе чак до Цариград!" А третата допълнила: "Мъжът й да я погуби. " След всяка изречена орисия, те хвърляли в огъня прах, който горял буйно и осветявал цялата стая.

Мълвата като есенна мъгла запълзяла из поречието на Ломовете. Батинският ерген, който учил дотогава за свещеник в Троянския манастир, пратил сватовници, ако има такава мома да я искат за жена. Това, което говорели хората се оказало истина. Вдигнала се голяма сватба. Завел Мартин красивата Койка в село Батин. Година след сватбата му родила син, на когото дали царското име Асен. След раждането Койка станала още по-хубава. Това карало турците от селото и аскерът от близкия граничен пост да станат все по-несдържани. Попът със семейството си бил принуден да изостави новата си къща и да потърси спокой-твие сред роднини в село Сливо поле. След година, по същата причина се наложило да се преместят в село Пиргово.

* * *

Русчушкият първенец, приелият исляма арменец Манук бей, с мълчаливото съгласие на властта устроил жестока "шега" на отец Мартин. Поканил го да му гостува с цялото си семейство. Тридневното угощение било богато. Обещанията на бея следвали едно след друго. Дошло време да си ходят. Попът поискал да доведат жена му с детето, които още от първия час били въведени в харема. Гавазите на първенеца обаче го наругали: "Тая жена вече не е твоя, а на бея. Тя не иска да дойде с тебе. " Сепнал се българинът, но било вече късно. Изхвърлили го на улицата, према-зан от бой. Седмица чакал пред портата да зърне сина си и майка му, но усилията били напразни. Цяла година чукал по вратите на първенци, кадии, паши - търсел правда. Стигнал и до султана в Цариград. В душата му покълнало семето на гняв и отмъщение, които чакали сгоден случай. Отчаян, се принудил да напусне роден край и да потърси спасение в Еленския балкан.

След потушаването на селското въстание в Странджанския край и раняването на Индже войвода, който отишъл във Влашко, с част от другарите си Вълчан преминал в Стара планина. Той започнал отново хайдутство, за да събере пари, с които да откупи войска и да освободи България. Със завързани очи забели при войводата поп Мартин. Той разкрил мъката си и помолил Вълчан за помощ. Със своята тактичност и храброст скоро успял да спечели доверието на другарите си. Вълчан войвода се съгласил да отдели няколко четници, които да отидат с поп Мартин да отмъстят за поруганата му чест. Дълго бродила разраствалата се дружина из горите, клисурите и пещерите на Североизточна България, които още разказват легенди за хайдутите, които търсели сгоден момент за отмъщение. Накрая прибягнали до хитрост. Един от хайдутите успял да се глави коняр при бея. Койка дълго молила бея да я пусне да види родителите си на село. Най-после той склонил. Побратимът-коняр известил на поп Мартин деня на пътуването. Богато украсената каляска напуснала укрепения град, придружавана от охрана. С Койка пътували първородния й син Асен и детето й от бея. Пътят, преминаващ през гористата местност Перестица, бил блокиран от хайдутите. Схватката била кратка и кървава.

Един от хайдутите отворил вратата на каретата. Това било покана пътниците да я напуснат. Наредени в полукръг, те чакали с широко отворени очи да видят пътуващите. През отворената врата бавно и страхливо слезли две богато облечени деца. По-голямото хванало братчето си за ръка, което било готово да заплаче. Спрели пред въоръжената човешка стена. Хайдутите гледали децата без злоба, чудели се защо майка им се бави да слезе от каретата. Само най-възрастният - войводата, който не се различавал по облекло и въоръжение от останалите едва се въздържал да не направи няколко крачки и да прегърне сина си. Възпирал го страхът, че след тяхната раздяла образът му е изтрит в детската глава. Детето било само на три години. "Ще ме приеме ли за баща, като му обясня кой съм" - се питал той. - Години наред се мъчих да го забравя, а с него и майка му, но не успях да пропъдя образите им от съзнанието си. Вечер, когато лягах върху горската шума, или върху твърдата земя в някоя пещера, увит в расото, мислено ги прегръщах и заспивах с тях. Сутрин, с целувки ги карах да отворят сънени очи. След страшната, позорна случка съм се стремил всеки ден с всяко действише да си върна отнетото и да заживея мирен и щастлив живот. "

След децата като бяла гълъбица слязла майка им. Лявата й ръка държала леко, прозрачно фередже, което я покривало до кръста. Под челото й се очертавал тесен отвор, през който се виждали две свели поглед очи. С отмерени, горди крачки, като жена знаеща цената си и убедена,че може да се измъкне невредима от сложната ситуация, тя застанала зад децата. Леко повдигнала глава и с презрение погледнала по-силните. "Със злато ще ги нахраня" - си помислила.

Заместникът на войводата нарушил напрегнатата тишина:

- Круме, махни пердето!

Левент момък пристъпил и дръпнал силно покривалото. Жената се сепнала. Но хубостта й блеснала с пълна сила. Цветът на кожата й се слял със слънчевите лъчи и отблясъка на златния наниз, който покривал част от бялата й гръд. Уплашеното й бяло, румено лице, на което трептели две сини маниста, се спрели върху човека, издал заповедта. Въоръжените млади мъже, забравили прелестите на женската плът, се смаяли от видяното. Погледите им се плъзгали по летните дрехи, по очерталото се стройно тяло, сочни устни и бяла шия. Гледката възбуждала притъпената от времето страст.

Койка погрешно изтълкувала действията на въоръжените мъже. Тя ги изгледала с подигравателно злобни очи, замахнала с ръка като при удар, разтворила пръсти и от дланта и полетели няколко жълти монети.

- Вземете, голтаци. След седмица мъжът ми ще ви избеси! - извикала яростно тя.

Над любопитно благосклонните лица на хайдутите легнала сянката на обидата и подигравката. Те раздвижили тела и ръце, но не да събират разпилените жълтици, а за да хванат ножовете, готови с кръв да измият страшната обида.

- Ние не сме райзбойници, жадни за злато. Събраните пари раздаваме на бедните. Злато ни трябва да прогоним турците от нашите земи - отговорил заместник-войводата.

След това се обърнал към другарите си, които гледали кръв-нишки омразната жена, готови да я съсекат, забравили възхищението си от нея.

- Какво наказание заслужава този, който е забравил дом и семейство, приел е друга вяра и ни заплашва с бесило?

- Най-тежкото! - извикали всички и стеснили кръга, готови да пролеят кръв.

Войводата, който досега само мълчал и въздишал, а цветът на лицето му се променил от напрежение извикал:

- Спрете, спрете!

- След като всички се обърнали към него, бавно продължил: Тази жена, доброволно приела чуждата вяра и потурчила сина ми, не заслужава такава чест да цапаме ръцете си с кръвта и. Предлагам с второто си дете да легне на дъното в близкото блато.

Чак сега Койка се вгледала в мъжа, изрекъл присъдата, в когото познала бащата на първото си дете. Била смазана от своята постъпка, от алчност и убеждение, че със злато всичко може да се купи. Чак сега осъзнала, че цялата е изцапана с нещо кално, срамно, мръсно. Свила се над рожбите си и заплакала жално. Някои от хайдутите погледнали със съчувствие поп Мартин, но той бил достатъчно коравосърдечен, за да не отмени присъдата.

Определените да извършат екзекуцията се бавели. С треперещи ръце те смъкнали наниза жълтици и на негово място завързали тежък камък. В най-дълбокото място хвърлили майката с малкото дете, това на бея. Застоялата, жабунясала вода погълнала два живота.

След няколко дни синът на поп Мартин, Асен, бил прехвърлен във Влашко. Оттогава легендата за Койка се мълви от уста на уста, предава се от поколение на поколение. В народната памет падината живее с името Койкин гьол, местността и спирката преди преименуването й - КОЙКАТА.

Цвятко РАЙКОВ

Изготвил: Десислава Костадинова

 Град Русе е град с богата история и минало.Времената и перипетите през които минава са оставили своята следа и до днес.Запазвайки своя дух,той успява да съхрани и предава тази история на нас,както и на идните поколения.Всеки един етап от неговото развитие носи със себе си и вижданията и представите на своето време.Ролята която е изпълнявал град Русе през османското владичество е от значителна важност.Но в сърцето си,градът крие своята мистична и загадъчна страна.Страна,която освен че ни разтърсва,кара ни дори да настръхнем,събужда чувства на гордост и възхищение.
  Една от множеството легенди които и до днес будят именно тези чувства описани по-горе,е легендата за Влад трети.
През 15 век Влад трети и неговият брат са били дадени като заложници от своя баща на турския султан.Прекарали 2г.в Басарбовския манастир,който бил получен като зестра от цар Иван Александър,при сватбата му с принцеса Теодора.След края на своето заточение през 1462г. ,Влад трети превзема град Русе проявявайки нечувана жестокост.Той разорява града и побива 6000 османци на кол.Този жесток метод не е християнска практика,и точно това уплашило враговете.Според легендата  успява да влезе в града през таен проход,намиращ се под река Дунав.Единия вход се е намирал в центъра днешния град Гюргево,а другият на сегашния площад 19 февруари,до завод Арда.В края на 18 век двата входа на тайния тунел били замаскирани,като се построяват часовникови кули.Русенската часовникова кула била съборена през 1919г, като от нея остава само плоча с надпис на турски език,запазена и до днес.Тази битка се е провела на Гергьовден,защото се смята че светеца е покровител на Русе и Гюргево.В герба на Гюргево има два символа – Св.Георги,който убива змея и часовникова кула. Влад трети има много силно присъствие в района на Русе и Гюргево, и не случайно в Гюргево има негов паметник като защитник  от османските турци.
  Не е ли редно да построим негов паметник и в Русе?
Именно тук той придобива мрачното си име цепещ,за да може по-късно да се превърне в литературния образ на Брам Строкъл „Дракула“.
  За това че Русе и Гюргево имат обща история,което е час от европейската история,поради което ги очаква добро бъдеще в Европа на регионите.

Регионална библиотека Русе

изготвил: Галя Додева

Село Чилнов се намира от лявата страна на река Баниски лом, южно от общински център Две могили и областен гр. Русе на разстояние от общината 12км., а от Русе на 49км.

Историята на селището се крие някъде в античността. Местната легенда разказва, че селището е възникнало като римско поселение под името гр. Чил и се е намирало на изток от река Баниски лом. В местността „Селендян” са намерени каменни лъвове, които се пазят днес в Софийския исторически музей. Предполага се наводнения и други природни бедствия, които са принудили жителите да преместят селището на по-високия ляв бряг на реката. Новото селище получило името Нов Чил и от там Чилнов.

Една легенда разказва, че преди 6-7 поколения в Чилнов се ражда и израства красивата девойка Койка. Мълвата за нейната красота се разнесла. Поп Мартин от Батин пратил сватове в Чилнов да я иска за жена. Отвел той хубавата Койка, но забелязана била от бея и отведена в харема. Един ден Койка тръгва към Чилнов да посети родителите си, придружена от слугите на бея. С нея са първородния й син Асен и второто дете от бея. Хайдутите завардват пътя в гората „Перестите” до село Батишница. Придружителите са избити. Поп Мартин поставя на Койка само един въпрос, „Защо не избяга от харема”? Нейните оправдания не отменят определената смъртна присъда. Хайдутите свалят наниза от жълтици и връзват тежък камък след което хвърлят Койка във водоема. Към водоема полита и второто дете. Легендата за хубавата българка Койка се мълви от уста на уста, предава се от поколение на поколение, а местността и до днес остава да живее с името „Койката”.

Калин Цанев Георгиев, книгата Чилнов село край реката

изготвил: Мартина Милкова

Повече от век, най-европейският град на България не може да забрави и не престава да се вълнува и вдъхновява от историята на една любов, колкото романтична, толкова и драматична.
Дали Юрдан и Саафет могат да се нарекат русенските Ромео и Жулиета – не знам, но любовта между двамата отдавна се е превърнала в легенда, достойна за сюжет на филм или литературен роман.
“Злокобна любов", "Кървава баня", "Любовна комедия" са заглавия от периодичния печат в началото на ХХ век, отразили сватбата на българин и туркиня в Русе. С подобни заглавия, навяващи алюзии за мелодрама, излизат множество произведения на българската литература през Възраждането и десетилетията след Освобождението. В тривиалната литература заглавието има "съблазнителна" функция, която се осъществява чрез заявки в него - за правдивост, сензационност, достъпност, познатост (Протохристова 1991: 35). Такива заглавия са описателни или тематични, затова внушават достъпност. Те предразполагат или провокират читателите, и с това ги привличат. Един от сполучливите ходове спрямо читателския интерес е уловката, че се предлага "нещо истинско", задоволява се стръвта по действителни житейски истории. Например в изданието "РУСЕНСКАТА КЪРВАВА БАНЯ, София, 1910" има подзаглавие - "бележки на очевидец". В разглеждания от нас случай съществуват множество текстове - брошури, репортажи, пощенски картички, спомени, песни, чиято стилистика ги характеризира като сензационни четива, продукт на масовата култура.
Ето и самата история:
Влюбените Саафет и Юрдан решават да се венчеят. На 21.02. Саафет пристава на Юрдан. Родителите й искат връщането й от административните власти. На 24.02. двамата са привикани при градоначалника, Саафет е прегледана от лекари, които установяват "нормалност" в умствено отношение и възраст 18 години. Следователно можело да се ожени. На 25.02. баща й, който е ходжа, заедно с други мюсюлмани отиват при градоначалника, а пред площада се събира тълпа, чакаща развръзката. "От тоя именно момент заговориха патриотическите чувства у масата, която искаше да увеличи нацията с едно влюбено туркинче", разказват очевидците.
На 27.02. Русенският окръжен съд, въз основа на твърденията на родителите, че Саафет е на възраст 15 г. и 9 месеца, разпорежда връщането й. Вечерта на 27-ми Саафет е в къщата на родителите си. През нощта около къщата се събира "тълпа от македонстващи и авантюристи", които решават да я откраднат. Към 3 ч. след полунощ властите преместват Саафет във Втори полицейски участък.
На 28.02. около 10 ч. на градската пиаца се събират около 200 души - "развалени, буйстващи и македонстващи авантюристи", които, начело с музика, се запътват към полицейския участък, за да вземат Саафет. Заповедта на окръжния управител е категорична - да се употреби и оръжие, но да се разпръсне тълпата. Събират се близо 1000 души. Освобождават момичето, музиката свири "Шуми Марица" и пред къщата на Юрдан Стефанов започва голямо хоро. Влюбените и техните приятели междувременно си тръгват. Празнуващите стават все по-много, защото денят 28.02. е Сирни заговезни. На този ден в Русе, както навсякъде в Европа по това време, се прави карнавал. Карнавалното шествие - "маскена сватба", се движело по ул. "Александровска" в посока към днешните Хали. Към 14 ч. се появява полицейският пристав Петков, комуто се подиграват за отвличането на Саафет. Раздразнен, приставът си отива и след половин час се връща с кавалерията на Девети полк (с командващ полк. Кацаров) и рота от Втори Искърски полк (с командващ кап. Пошев). След поредица от взаимни обиди и словесни предизвикателства започва "кървавата баня", която отнема живота на 24 човека, а ранените са около 70.
Първоначално полицията се опитва да потули събитието, ограничавайки телефонните разговори извън Русе. Събитие, което различни обществени групи интерпретират съобразно собствените си интереси, извличайки полза от това - партиите с лява ориентация - срещу класовия си враг, опозицията срещу управляващите, пацифистите срещу армията. Народното събрание приема резолюция против действията на правителството, а студентите провеждат в столицата демонстрация. Разпространяват се "фотографически карти" на русенските жертви.
Вестник “Вечерна поща” опровергава и изнася в броя си от 3 март, че няма убит нито един войник. Ранен е само един кон. Междувременно в Русе има още починали. Така общото число на жертвите става 26, а 30 тежко ранени се борят за живота си. По-леко посечените със саби и контузени граждани са стотина на брой. Гневни българи казват иронично, че от полицията също има хора за прибиране, но… за психиатрическото отделение на болниците. В лудницата трябвало да се прати и целият министерски кабинет.
Аферата “Саафет”, наречена още Кървавите Заговезни, не би се случила, ако Фердинанд не бе поканен от султан Абдул Хамид ІІ да отиде в Цариград. Заради аферата царят е закичен там с най-високия турски орден, обсипан с любимите му брилянти. След завръщането му се забравят пречките пред брака на Саафет и Стефанов.
Всъщност, докато хората смятат, че Саафет е в Румъния, виновничката за кървавата баня се покрива в русенското село Рахово. Там на 10 март туркинчето приема християнската вяра и се прекръства на Руска.
Фаталният човек – Михаил Такев, същият, който през 1897 г. примамва Алеко Константинов в Пещера, за да бъде убит, е леко “наказан”. Вместо министър на вътрешните работи, той става министър на железниците, пощите и телеграфите. Никой не може да каже със сигурност дали го застигат клетвите на русенките. Факт е обаче, че десет години след погрома Такев е застрелян.
Но съдбата не е благосклонна и към влюбените, които свиват семейно гнездо в Свищов. Според сведенията от онова време през Балканската война Юрдан е убит, а Руска (Саафет) заболява и умира от охтика.

http://liternet.bg/folklor/sbornici/ruse/rusenskata_karvava_svatba.htm
http://e-vestnik.bg/8496

изготвил: Гинка Димитрова

Разбрали караманчани, че в близкия град Свищов майсторите на Колю Фичето нов храм съградили. По седянки, по дюкяни белите глави заподхвърляли - защо наше село църква си няма, пари - дал господ, камъне в съседното село Кривина колкото щеш, мераклии да помагат много, дюлгери от самия Уста Колю ще поискаме. Замечтали час по-скоро храм да издигнат, в който Господу да се молят за здравето и добруването си.
     Изпратил им Колю Фичето едни от най-добрите си майстори - и седмината от Брациговската тайфа. Подочул бил, че вече залюбили моми от селото, та да ги сбере.
     Избрали караманчани най-подходящото място за строежа - най-високото, та отдалече храмът да се вижда, хората им да привлича, че и до селския мегдан, на който по празници се сбирали, да е.
     Работата потръгнала, кой с каквото и когато можел помагал. Камък по камък редили, денем градили, а до късна вечер глъч и смях огласяли селото.
     Седмица-две минали, усетили майсторите, че нощем злосторна ръка труда им похабява. Замислили се какво ще е това чудо и що да сторят, та изграденото навеки да остане. Поверието си спомнили. Спорове помежду си подели - чия младост да погубят, чия тънка снага на караманчанка в храма да вградят, кого от тях вдовец да оставят, а рожбите му - без майчица свидна.
     Погледите им към Никола се устремили. Единствено той още бил годеник. Евгеница, изгората му, наминавала всеки ден, все по нещичко им носела: водица - устата си да разквасят, с вкуснотии и сладки плодове от градината ги глезела, на златните им ръце се възхищавала.
     Решението било взето. Евгеница ще е изкупителната жертва. Ето я. Задава се тя гиздава, пременена. Усмивка на лице и грее, зер не знае горката какво я чака: с бял свят скоро ще се раздели, на свекър и свекърва ръка не ще целуне, на мъжко рамо няма нощем да полегне, мъжки ласки няма да усети, рожба в ръце не ще залюлее. Ех, съдба!
     Минали няколко дни. Залиняла Евгеница, а покрай нея и Никола - гузен, притеснен, виноват заради стореното. Що знахари и билкари майчицата й обиколила, лек да дири, чедото си да спаси.
     На четиридесетия ден тялото й младо в черната земя заровили, цялото село се стекло до последния й дом да я проводи. След време не станал и Никола, мъката го разяжда, снагата му стопява. До гроба на Евгеница зейнал още един. В смъртта си младите влюбени легнали редом. Денем, седнали под сенките на дърветата в гробището, те ще виждат как деца покрай тях на криеница играят, добитъка пасат, а нощем...Нощем в прегръдка сладка сгушени двама ще заспиват...
     И до ден-днешен из селото се носи легенда: вечер, когато месечина изгрее, в църковния двор се появява млада девойка. Стъпва напето, с хурка и вретено покрай църквата обикаля. Отвреме навреме към улицата попоглежда. Млад момък от седенки в късна доба, ако се завръща, след него тръгва и тихичко го моли да поспре, в очите и тъжни да надникне, в дома си да я отведе, с любов да я приласкае.

Евгеница Иванова и Елисавета Найденова, с. Караманово, Русенско

изготвил: Гинка Димитрова

Мамо, как само ти се искаше поне за няколко часа да се озовеш в котленския Балкан, само с едното си оченце да мернеш оная скала, от която се е хвърлила обезчестената ти прабаба, да зърнеш къщурките, в които са живели тримата братя и тяхната сестрица, но не Елица, както се пее в народната песен, а Бойка – най-хубавата и лична мома на махалата.
Дългогодишната ти мечта, мамо, се сбъдна. Успя, макар и на стари години, да отидеш на екскурзия до Котел. И да видиш този стар и горд Балкан – люлката на твоите деди. И трепетна, по пътеката на спомена, да се видиш в детството си, за да чуеш отново легендата, от устата на  твоята баба: “... не могли братята да опазят Бойка от турците, погаврили се душманите с честта й и тя намерила спасение от срама сред острите зъбери на скалите. Дълго време братята дебнали насилниците, за да отмъстят за смъртта на обичаната си сетричка. Една привечер им се отдала възможност да си разчистят сметките. Пресрещнали те злодейте след поредния им гуляй – трима срещу седем-осем пияни и разюздани... Яки, млади и буйни били братята, а и дълго се подготвяли за отмъщението. Успели да убият турците, заровили телата им в шумата...
А сега накъде? Натоварили каквото могли на каруците и потеглили към равнината – по вече познатия им път към Свищов, където ходели пролет и есен за провизии. Дълъг и изморителен бил той! Единствено Иван достигнал до Караманово! Харесало му долчето и решил да остане на тази земя, която с баирчинките му напомняла за родния Балкан. Вече можели с жена си за рожбичка да помислят, времето минавало, бащата имал нужда от помощ, но не би!
Много тъга се събрала в очите на обичната му и затова той решил да я зарадва – Дунава да й покаже...Стъкмили се те, впрегнали конете.
При вида на голямата река жената ахнала, а какво било учудването им, когато в ракитака зърнали една красива кошница. И о, радост – в нея кротко си спяло детенце. Разповили го – било момченце. Кой им изпращал този дар, с какво са го заслужили!
- Найденчо, нашият Найденчо! – викнали в един глас двамата.
Изненада, но и радост, голяма радост им донесла пролетната буйна вода. Вечерта щастливото семейство се прибрало в новия си дом, който отсега нататък щял да се оглася от детски смях и плач, от детски глас и песен...”
Ето този Найденчо ще положи основите на един от най-големите родове в Караманово – Найденовци. Твоят род, мамо, и моят!

Вяра Пантелеева, с. Караманово, Русенско

изготвил: Анжелика Стефанова

Било през турското робство. Село Караманово живеело своя всекидневен живот, изпълнен с много мъка и грижи. Годините се случвали все неплодородни, за българите хлябът все не достигал, данъците били големи, трудът непосилен. Обирджийски банди нападали селото и взимали последната крина жито, последния залък.
Най-често върху Караманово и околните села връхлитала бандата на Дели Хасан. Той бил опасен разбойник – и за българи, и за турци. Нямало кой да го спре, никой не смеел да излезе насреща му.
Веднъж, привечер, Дели Хасан за пореден път нападнал селото. Всичко живо се изпокрило. Дълго вилняла бандата – взимала, каквото види. Късно през нощта, опиянена от успеха си, тя започнала да се изтегля към село Сараяр /днес Хаджидимитрово/. Последен яздел на кон Дели Хасан. След него в тъмнината го дебнел неизвестен и до днес българин. Изневиделица той се хвърлил върху разбойника и с един замах му отсякъл главата. От върха до низината конят влачил своя убит господар. Тялото не могло да падне, защото краката били яко вкопчени в стремената. Когато другите бандити разбрали какво е станало, било вече много късно за помощ. Поразени от страшната гледка – обезглавеният им главатар върху седлото на коня си – те пришпорили с викове конете си и в лудешки бяг напуснали злокобното място.
Научавайки радостната вест, селото си отдъхнало. Хората заживели с мисълта, че възмездие очаква всеки, който тръгва против народа.
За да се запомни и знае тази случка, местността, където бил убит страшният разбойник, днес носи неговото име – Дели Хасан.

Гинка Кирилова, с. Караманово, Русенско

изготвил: Любомир Божков

Поробеният ни народ мечтаел за личности, които да го спасят от мъките и теглилата. Такъв бил Крали Марко. От личност с не толкова добра характеристика, той се превръща в главен епически герой в предания, легенди, песни.
В нашата околия са разпространени две легенди за Крали Марко – „Кралимарковските стъпки” и „Марковият кръст”. Местността „Марковият кръст” се намира на левия бряг на р. Янтра, близо до с. Джулюница. Разположен е високо в скалите и представлява издълбан кръст в предварително заравнена основа.
Някои свързват появата му с дейността на Дели Марко и реални исторически събития, повдигали духа на поробените българи. Други обвързват Марковия кръст с подвизите на Крали Марко. С течение на времето се е получила приемственост между едноименните персонажи, като започва да доминира по- популярният епически герой - Крали Марко.
Ето какво гласи легендата за „Марковият кръст”: Турците измъчвали българския народ, изпращали много българи на заточение. При опит да отвлекат български девойки и да ги потурчат, турците срещат най-големия си враг – Крали Марко. Той препускал с коня Шарколия и размахвал сабя-дамаскиня. С един замах на ръката Марко спира стрелите на поробителите, вдига сабя-дамаскиня и разсича синджира, с който били завързани девойките, но ударът бил толкова силен, че разсича и скалата. Така се е образувал „Марковият кръст”. От тогава хората свързват този християнски символ с името на Крали Марко.
В тази легенда се съчетават реални исторически факти, с християнски елементи и народна фантазия.

Разкази от жители на община Ценово

изготвил: НЧ „Развитие 1899” при с. Полско Косово, община Бяла, област Русе

НЧ „Развитие 1899” при с. Полско Косово, община Бяла, област Русе с председател Иванка Стефанова Маринова, секретар/библиотекар Даринка Петкова Вълчиновска и Ивелина Георгиева Кирилова – член на читалищното настоятелство (учител по история в ОУ с. Полско Косово) изразява желанието си за участие в конкурса на СНЦ „Младежки глас”.

Историята, с която искаме да участваме в конкурса на СНЦ „Младежки глас”- клон Русе под надслов „Легендите – част от културната съкровищница на Русе”, се е случила в с. Полско Косово през 1870/1871 година по време на турското робство.

Предисловие – част от историята на селото:

Селото е разположено на 63 км. южно от град Русе, по поречието на р. Янтра върху два хълма и един дол с посока изток-запад.
За произхода на селото има две предположения: едното по името на птиците косове, дроздове/сърджита/, които на ята нападали гроздето и второто – на името на първия заселник от Балкана – дядо Косьо (Косоолу, Косову).
За историята на селото свиделстват останки от стара римска крепост, наричана от населението „Градището”, която се е намирала върху скалното образование под името „Канарата”. Градището се състояло от две крепости, отделени помежду си с дълбок ров. Голямото градище имало многоъгълна форма, а Малкото градище имало формата на неправилен петоъгълник. Около 1930 година последните крепостни стени били съборени поради използване на каменни кариери под стените. Намерени са римски монети, овъглено жито в две делви, метален кръст, каменни кръстове, останки от погребални принадлежности, скелети и др.
Предназначението на Канарата е била най-вероятно възможността за наблюдение с много добра панорамна видимост във всички посоки. Местността, на която е разположено селото и неговото землище, е било естествен кръстопът на пътища с голямо стопанско значение – Русе, В.Търново, Свищов, Шумен. От Косово е имало немалко керванджии. Като прибавим и природните условия – гора, река, ливади и плодородна земя, заселниците не закъснели, най-вече от Балкана – Търновско, Еленско, Сливенско и др.
Отначало турските къщи били повече от българските. Така например преди повече от 200 години в селото имало около 50 турски къщи и над 10 български, имало турска джамия, окончателно срината през 1929 г. През 1937 година вече имало над 500 български къщи, 540 домакинства – 2457 българи, 288 цигани, 39 турци, 2 гърци, 2 власи.
Турците наричали селото Косува хисар/кале/ крепост, най-вероятно заради римската крепост.
Отношенията между българи и турци били добри. Кметът на Косово – Мъстън яга, зет на Мехмед бей в Бяла се застъпил за българите пред черкезите след потушаване на Априлското възстание 1876 г., а когато черкезите влезли в селото и забили байрака си и искали да колят и палят селото, кметът ги възпрял. Българите избягали и се скрили вън от селото из гората /мешелика/. Черкезите се наяли, напили и се върнали обратно.
На другата година при идването на русите, българите се застъпили пред русите  за турците, да ги оставят да се изселят.

Краеведческа сбирка при НЧ „Развитие 1899” -  „Из историческото минало на родния край” – Йордан Илиев Атанасов (1966 г.), използвал материали от различни източници (стари алманаси от 1892,3,4,5 и др. г. в Окр. Нар. Библиотека – Русе, стари турски документи, исторически архив в ориенталски отдел на Нар. библиотека „Кирил и Методий” гр. София, стари доклади и мн. други)

Имало обаче и изключения.............

И тук започва историята, за която искаме да Ви разкажем:

От миналото        / Препис/

Турското злодеяние над българското население в с. Полско Косово, Беленска околия през 1870/1871 година

Дядо Руси Мандажиев имаше 18-20 годишна дъщеря - Пенка, гиздава и напета девойка, една от най-красивите моми в селото.
 През първата половина на м. април 1870 или 1871 година, през време, когато се сеят /мисирите/ кукурузите, една ранна сутрин, братът на Пенка – Димитър, впрегнал биволите в приготвената още от вечерта кола с всички принадлежности за сеитба, събужда Пенка и я помолил да отиде с него на нивата и да му пуща кукуруз след ралото. Подраняват.... Пенка, както всяка селска мома, забрадила нова бяла забрадка, тъкнала цветенце над ухото, забола на колан писана хурка, надяната с цяла къделя и ново вретено и тръгнала пред колата. Стигат на нивата и започват работа по хладина: брат й Димитър оре, а Пенка пуща кукуруз след него в браздата.
Станало пладне. Димитър разпрегнал биволите и казал на Пенка, че ще отиде да ги напои и напасе, като навръщане ще донесе студена вода. В това време тя да си почине при колатата, а като се завърне той, двамата ще пладнуват.
Подбрал Димитър биволите, нарамил бъкела и заминал. Като прела на хурката си при колата, Пенка се унесла в дрямка, подпряла главата си до колелото и заспала. Сънувала страшен сън: едри черни кучета разкъсвали месата й и я обливали с кръв. Уплашена от тоя сън, Пенка се събудила цяла трепереща, в каквото положение я сварил брат й Димитър, който се завърнал с биволите.
 Пенка разправила съня на брата си и той се помъчил да я успокои, като й казал, че сънят е дяволска работа и да не му вярва, а да сложи да се нахранят. Пенка хапнала малко и без охота. След кратка почивка пак започнали работата си. Дошла голяма икиндия. Димитър прекратил работата, пуснал биволите от ралото и казал на Пенка да си отиде напред в село, понеже буля й е сама и да прекара кравите от чардата и кобилите от кобиларя.
Тръгва Пенка за селото и пристига вкъщи.
-      Буле - обърнала се тя към братовата си жена - гладна съм! Няма ли нещо да хапна?
-    Мъилно Пенке - казала буля й - хлябът е в пещта, а манджата е на огъня. След малко всичко ще бъде готово за вечеря. Притичи се и докарай добитъка от чардата, в това време и бате ти ще си дойде и ще вечеряме всички заедно.
Нещо домъчняло на Пенка. Тя влязла в килера, сменила забрадката си с по-нова, надянала цяла каделя с ново вретено, обула новите си обувки, на които откъснала червените панделки и раздавайки ги на булините си деца, казала на последните: „Вземете, деца, да си играете и да поменувате леля си Пенка!”
Като излязла вън от селото, Пенка посрещнала кравите и ги отправила за дома, но кобилите не могла да намери наблизо. Превалила рида над селото и дочула далеко, някъде към реката, звънецът на техните кобили. Денят вече превалил. Слънцето било вече заседнало. Пенка за момент се подвоумила: дали да се върне в селото без кобилите или да продължи по-нататък. Страх я било да замръкне сама вън от селото, но през тия времена замръкналия по къра добитък ставал плячка на турците. Страхът й за кобилите надделял страха за самата нея. Тя се спуснала към реката, намерила кобилите и ги подкарала към селото.
 Като започнала да изкачва стръмнината на селото, ненадейно изскочили из трънаците тримата турци: ОсманХатибеки, Сали Хаджийски и Али Гакчийски, хванали Пенка и я вмъкнали в близката гора. За да заглушат писъците й, тримата похитители й запушили устата с къделята. От близката воденица /сега хижата/ са задали в това време Тачо Стоянов и Петър Ненов, които видели отвличането на Пенка. Към тях Пенка простирала отчаяно ръце за помощ, но турците заплашили двамата българи да ги изгорят живи, ако кажат някому за виденото и те, уплашени, с наведени глави, заминали към селото и никому нищо не съобщили.
Три дена Пенка била държана в гората и увещавана да се потурчи. Докарали я в къщата на Етим Хасан, където също била увещавана да се потурчи, но Пенка не се съгласявала. В това време диренето на на нещастната българка се засилвало.
Властта и населението обхождали навред селото и полето. Като не могли да надвият духа на нещастната Пенка, и от страх да не би да се намери тя в дома им, похитителите одушили Пенка със забрадката й, залели тялото й с вряла вода, за да изглежда, че е удавница от няколко дни и го хвърлили в реката, като оставили на брега обущата й и хурката с част от къделята.
След три дни трупът на Пенка бил намерен при Беленския мост от един овчар и докаран в селото. Пред селото излязло цялото българско население да посрещне и оплаче нещастната жертва на турската жестокост....
Властта задържала поменатите похитители, но понеже нямало кой да докаже виновността им, те били скоро освободени. Двамата българи, които видели отвличането на Пенка, не посмели да се явят като свидетели, а селските старейшини не вярвали, че Русия ще ни освободи скоро, защото те знаели, че русите са идвали много пъти на Балкана и са се връщали и от страх за по-големи злодейства и не посмели да се застъпят по-енергично за Пенка.
На много места, където турците бяха извършили жестокости, българското население си отмъсти след Освобождението. През 1878 г., когато избягалите турци се връщаха по домовете си, похитителите на Пенка изпратиха делегация, която да пита българското население в Косово, дали ще им позволи да се завърнат в селото.
 Радостта на българите, поради получената свобода, заглуши скръбта по нещастната Пенка. Необезпокоявани от никого, Пенкините похитители се завърнаха в Косово. Земната власт не ги наказа, но божието наказание не закъсня....
Главният виновник за смъртта на нещастната българска мома – Али Гакчийски ослепя наскоро с двете си очи и умря в мизерия.......

/През време на това тъжно събитие, аз съм бил на 5-6 години./  Юни 1938г. Дончо Михайлов, с. Полско Косово. Беленска околия

Преписал: Йордан Ил. Атанасов 2.04.1966 г.

Това е историята, която се превръща в легенда и се носи от уста на уста за храбростта на българката в отказа й да се потурчи.
За да увековечат историята хората от селото написали песен в нейна чест.

Песен за Пенка Русева Димитрова
(Одушена от турците 1870/71г.?     Текст: национален)

Голямо чудо станало                                                             Димитър Пенки думаше:
във село Полско Косово,                                                        - Не бой се, сестро, не бой се
долу в долната махала,                                                           сънят е дяволска работа,
у дяда Руся Димитров.                                                           то няма нищо да стане....
Той има една дъщеря,                                                              Станали пак да си орат,
нея я Пенка казваха.                                                                Пенка мисири пущала,
Пустите турци поганци,                                                          вечерта кат се мръкнало,
Че те се канят заканят                                                             Димитър Пенки думаше:
българка мома да откраднат...                                                 – Хайде си, иди, сестро ле,
че коя беше злочеста,                                                               кобили да си прибереш,
Пенка Русева е злочеста....                                                      буля ти й с дребни дечица,
Димитър Пенки думаше:                                                         не мой за коне да иде...
-    Хайде на нива да идем,                                                     И Пенка си е тръгнала.
да орем, мисир да сеем.                                                           Като си у тях отива,
И Пенка беше станала,                                                            Пенка були си думаше:
надяна бяла къделя,                                                                 - Много съм, буле, огладняла,
запреде ново вретено,                                                              сипи ми малко чорбица,
и пред колата тръгнала....                                                        да хапна да си похапна...
 Като на нива отиват,                                                                Буля на Пенка думаше:
Сеяли, мисир пущала,                                                               - Чардата ще се разпилей,
догде е пладне станало......                                                       не мож кобили намери,
Димитър Пенка думаше:                                                          кобили ша си докараш                                                     
-    Я хайде, Пенке, да седнем,                                                 и бати ти от нива ша дойде,
да седнем, да си починем                                                          ще седнем да вечеряме.
и малко хлебец да хапнем......                                                  И Пенка вече станала,                                   
Пенка Димитру думаше:                                                           надяна бяла къделя,
-    Мене не ми се пладнува,                                                     запреде ново вретено
най ми се дрямка додряма,                                                        и за кобили отиде............
ще легна да си позаспя...                                                            Чардата сей разпиляла,
 Легнала Пенка, заспала,                                                             не можа коне да види,
страшен е сън сънувала:                                                             че слезна малко надолу
три са я кучета гонили,                                                               към беглишките хармани...
на три я места ухапали,
черни я кърви обливат...                                                             Пустите турци поганци,
 Пенка от сън се събуди                                                               че от трънака излязоха
и на Димитра думаше:                                      и си я Пенка хванаха,                                                                                                                      
- Байно ле, бате Димитре,                                                            Хванаха и повлякоха........
Страшен сън сънувала,
 тоя сън не е на добро:                                                                   Почнала Пенка да вика,
три ме кучета гониха,                                                                     къделя й в уста тъпчеха,
на три ме места ухапаха,                                                                Да не мож Пенка да вика
черно ма кърви облея,                                                                    Вечерта веч се мръкнало,
те мене ще ме убият,                                                                       Те я във Бюкя завеждат,
пустите турци поганци....                                                                завеждат, там я окриват.

Три деня са я мъчили,
мъчили да се потурчи,
ала тя все отказвала....

Най-после са я удушили
 и  в Янтра са я хвърлили....

Песента е изпята от Кера Г. Дончева  - 68 годишна и записана от Йордан Ил. Атанасов – Учител /50год./ на 2.04.1966год.
Председател: Иванка Стефанова Маринова
Секретар/библиотекар: Даринка Петкова Вълчиновска
Член на читалищното настоятелство: Ивелина Георгиева Кирилова

изготвил: НЧ „Развитие 1899” при с. Полско Косово, община Бяла, област Русе

изготвил: Величка Иванова

Думата “Батма” на турски има две значения. Първото означава “потъвам, погивам”, а второто означава ниска мочурлива нива, която през есента и пролетта е наводнена, а през лятото е суха.
 И легендата е следната- в един зимен ден три турски заптиета тръгват от Червена вода за Русе. Замръкват и потъват в една такава “Батма” – мочурлива нива, край Образцов чифлик. Нападнати са и изядени от вълците. От тогава местността се нарича Батмиш, а понеже изворите на реката са от същата местност и тя поема името Батмиш.

"Местните имена в Русенско"
Изд."Фабер", ВТ 2009 г.