изготвил: Диляна Миланова
През 1932 г. българският географ и етнограф доцент Васил Маринов, открива в Стълпище интересен скален релеф. Частта от скалата, на която е изсечен релефът, била взривена от иманяри, но за щастие той е бил фотографиран и така изображението е запазено. “Един конник препуска с развята от вятъра мантия. Уплашена сърна бяга пред него, догонвана от хрътка. Тракийският герой, присвит в своя хитон, увлечен в преследването, препуска от дълбините на вековете и идва до наши дни, изваян върху една скала, за да ни развълнува, за да ни напомни за траките – древните обитатели на нашите земи, слели се с дошлите тук славяни и прабългари, изчезнали, но и едновременно оставили у нас нещо от себе си...”
Публикация на В. Маринов (уредн. на археол. сбирка, Русе) в сп. Нива, 1933 година:
"Югозападно от гр. Русе, на разстояние 25 км. от последния, до самия дунавски бряг, от двете страни на устието на р. Ореше, е разположено малкото рибарско селце Дикилиташ.
Името си селото носи от двата побити камъка (дикили-таш) пред селото, в самата делта на река Ореше, които при прииждане на Дунава се заливат от водите му – по-малкият се загубва във водите, а по-големият остава да стърчи, като остров, приличащ на огромно допотопно животно – вечният страж на селото. Легендата говори, че големият камък е донесъл тук Крали Марко под „култука” си, а малкият жена му с престилката си.
Двата камъка са дело на ерозията и декудацията на р. Ореше и р. Дунав, известни под названието земни скални пирамиди.
За старините около това село е писал у нас по-подробно Карел Шкорпил – археолог с големи заслуги за българската история и география в „ Известия на Руския архел. институт в Цариград”, т. Х, стр. 454, в „Опис на старините по течението на русенския Лом”, стр. 91, освен това, преди него ни съобщава за крепостта около селото капитан М. Ванков, в „Задружен труд”, год. ІV, а напоследък направих съобщения във в. „Русенска поща”, бр. 3664 и в. „Зора”, бр. 4005, по който случай проф. Г. И. Кацаров написа статията си „Един нов паметник на Тракийския конник” в „Литературен глас”, бр. 176.
На 22 ноември 1932 год., с група ученици посетихме селото и всички старини около него. Бяхме разведени от учителя, свещеника, капитана на заставата и стари местни жители, които дадоха ценни сведения и няколко монети, за което им изказваме голямата си благодарност.
До самото село, около местността „Пулгаря”, върху плоска скала разгледахме добре запазените 4-5 римски гробници. Гробниците са били похлупени с каменни специални капаци и споени с мъчно разрушима спойка (цимент); някои от капаците са запазени, а други строшени се търкалят около скалата – кариерата. Тези гробници-саркофази, са били открити преди около 30-32 години, при разкриването на скалата, за да бъде приспособена за кариера. При откриването на гробниците са били намерени в тях кости, амфори и пр.
Напуснахме гробниците и се отправихме по сухата долина „Ореше” нагоре, за да видим някакъв си мадарски конник, за който ми съобщи един мой ученик, че заедно с останалите си другарчета от селото и с учителя си са идвали да го рисуват.
След не повече от 500-600 крачки ход, с голямо любопитство се спираме под една отвесна скала и бързаме да разпознаем „Мадарския конник”.
Действително, пред нас на едно от ъгълчетата на скалата, на височина 3 м. от земята, в трапезоидна рамка, широка долу около 1 м., а горе 80 см. и висока 50 см, изпъква следната релефна сцена: галопиращ конник вдясно, с развяваща се мантия и облечен в къс хитон. Конят е сравнително добре запазен и живо представен с гъста и буйна опашка. Под коня малка хрътка с увиснали уши – догонва бягаща пред нея сърна. Пред коня има дърво, по ствола на което се вие змия.
Дикилиташкият конник, въпреки че на пръв поглед се схожда с Мадарския, при по-внимателно сравнение всеки ще долови, че той няма абсолютно нищо общо с него.
Дикилиташкият конник е един паметник на тракийския конник – херой, единствен в България, изваян върху отвесна скала.
Времето напредваше и трябваше да бързаме. Напущаме скалата с конника и се спираме пред една пещера-храм, на десния бряг на сухата долина. Над входа има счупен жлеб, а под него се редят, доста симетрично, четири малки ниши. Интересно е, че в тази пещера се е влизало преди 30-32 години с пълна кола, била е много висока (5 м. стена). К. Шкорпил пише, че когато я посетил (1905 г.) пещерата е била висока 1,5 м., а сега тя е почти съвършено запълнена, при входа може да има 50 см. височина. Този факт е много важен при изучаване живота на тази долина и на този край от географска гледна точка.
Минаваме по запълнената, загладена и преобърната от поройните наноси в истинско китонно шосе, долина на отсрещния бряг – баир, известен под името „Калето”.
Тук е била римската станция Фриматиум по главното римско крайдунавско шосе, развалините от което личат на много места. Използувана с местността и отвесните огради на скалите, над които са били зидани дебели стени за още по-голяма сигурност. Всичко е в развалини и покрито с миризливи полски цветя. Фрагменти от съдове, тухли, римски лампички, монети често се намират.
При слизане от крепостта в предната й част, по склона на една височина от 12 м. ни посочиха „римската чешма”.
Тази чешма ни смая по своята оригиналност. Подобна чешма от римско време няма никъде другаде в България. Съжалявам, че поради големия наклон на местността, не можах да направя снимка на тази открита чешма, с грамаден четвъртит басейн и грамаден улей, всичкото издялано на самото място, в самата скала. Личат двата отвора, от където се е изливала водата, идваща от далече по сложна водопроводна мрежа.
Огромният кървавочервен диск на залязващото слънце беше покрил околността с великолепни багри, посребрените Дунавски води ту се доближаваха, ту отдалечаваха в мрачните страхотни силуети на изправените скали-великани, природата стихваше, заспиваше когато ние крачехме замислени към големия град."
списание Нива, 1933 година
През 1932 г. българският географ и етнограф доцент Васил Маринов, открива в Стълпище интересен скален релеф. Частта от скалата, на която е изсечен релефът, била взривена от иманяри, но за щастие той е бил фотографиран и така изображението е запазено. “Един конник препуска с развята от вятъра мантия. Уплашена сърна бяга пред него, догонвана от хрътка. Тракийският герой, присвит в своя хитон, увлечен в преследването, препуска от дълбините на вековете и идва до наши дни, изваян върху една скала, за да ни развълнува, за да ни напомни за траките – древните обитатели на нашите земи, слели се с дошлите тук славяни и прабългари, изчезнали, но и едновременно оставили у нас нещо от себе си...”
Публикация на В. Маринов (уредн. на археол. сбирка, Русе) в сп. Нива, 1933 година:
"Югозападно от гр. Русе, на разстояние 25 км. от последния, до самия дунавски бряг, от двете страни на устието на р. Ореше, е разположено малкото рибарско селце Дикилиташ.
Името си селото носи от двата побити камъка (дикили-таш) пред селото, в самата делта на река Ореше, които при прииждане на Дунава се заливат от водите му – по-малкият се загубва във водите, а по-големият остава да стърчи, като остров, приличащ на огромно допотопно животно – вечният страж на селото. Легендата говори, че големият камък е донесъл тук Крали Марко под „култука” си, а малкият жена му с престилката си.
Двата камъка са дело на ерозията и декудацията на р. Ореше и р. Дунав, известни под названието земни скални пирамиди.
За старините около това село е писал у нас по-подробно Карел Шкорпил – археолог с големи заслуги за българската история и география в „ Известия на Руския архел. институт в Цариград”, т. Х, стр. 454, в „Опис на старините по течението на русенския Лом”, стр. 91, освен това, преди него ни съобщава за крепостта около селото капитан М. Ванков, в „Задружен труд”, год. ІV, а напоследък направих съобщения във в. „Русенска поща”, бр. 3664 и в. „Зора”, бр. 4005, по който случай проф. Г. И. Кацаров написа статията си „Един нов паметник на Тракийския конник” в „Литературен глас”, бр. 176.
На 22 ноември 1932 год., с група ученици посетихме селото и всички старини около него. Бяхме разведени от учителя, свещеника, капитана на заставата и стари местни жители, които дадоха ценни сведения и няколко монети, за което им изказваме голямата си благодарност.
До самото село, около местността „Пулгаря”, върху плоска скала разгледахме добре запазените 4-5 римски гробници. Гробниците са били похлупени с каменни специални капаци и споени с мъчно разрушима спойка (цимент); някои от капаците са запазени, а други строшени се търкалят около скалата – кариерата. Тези гробници-саркофази, са били открити преди около 30-32 години, при разкриването на скалата, за да бъде приспособена за кариера. При откриването на гробниците са били намерени в тях кости, амфори и пр.
Напуснахме гробниците и се отправихме по сухата долина „Ореше” нагоре, за да видим някакъв си мадарски конник, за който ми съобщи един мой ученик, че заедно с останалите си другарчета от селото и с учителя си са идвали да го рисуват.
След не повече от 500-600 крачки ход, с голямо любопитство се спираме под една отвесна скала и бързаме да разпознаем „Мадарския конник”.
Действително, пред нас на едно от ъгълчетата на скалата, на височина 3 м. от земята, в трапезоидна рамка, широка долу около 1 м., а горе 80 см. и висока 50 см, изпъква следната релефна сцена: галопиращ конник вдясно, с развяваща се мантия и облечен в къс хитон. Конят е сравнително добре запазен и живо представен с гъста и буйна опашка. Под коня малка хрътка с увиснали уши – догонва бягаща пред нея сърна. Пред коня има дърво, по ствола на което се вие змия.
Дикилиташкият конник, въпреки че на пръв поглед се схожда с Мадарския, при по-внимателно сравнение всеки ще долови, че той няма абсолютно нищо общо с него.
Дикилиташкият конник е един паметник на тракийския конник – херой, единствен в България, изваян върху отвесна скала.
Времето напредваше и трябваше да бързаме. Напущаме скалата с конника и се спираме пред една пещера-храм, на десния бряг на сухата долина. Над входа има счупен жлеб, а под него се редят, доста симетрично, четири малки ниши. Интересно е, че в тази пещера се е влизало преди 30-32 години с пълна кола, била е много висока (5 м. стена). К. Шкорпил пише, че когато я посетил (1905 г.) пещерата е била висока 1,5 м., а сега тя е почти съвършено запълнена, при входа може да има 50 см. височина. Този факт е много важен при изучаване живота на тази долина и на този край от географска гледна точка.
Минаваме по запълнената, загладена и преобърната от поройните наноси в истинско китонно шосе, долина на отсрещния бряг – баир, известен под името „Калето”.
Тук е била римската станция Фриматиум по главното римско крайдунавско шосе, развалините от което личат на много места. Използувана с местността и отвесните огради на скалите, над които са били зидани дебели стени за още по-голяма сигурност. Всичко е в развалини и покрито с миризливи полски цветя. Фрагменти от съдове, тухли, римски лампички, монети често се намират.
При слизане от крепостта в предната й част, по склона на една височина от 12 м. ни посочиха „римската чешма”.
Тази чешма ни смая по своята оригиналност. Подобна чешма от римско време няма никъде другаде в България. Съжалявам, че поради големия наклон на местността, не можах да направя снимка на тази открита чешма, с грамаден четвъртит басейн и грамаден улей, всичкото издялано на самото място, в самата скала. Личат двата отвора, от където се е изливала водата, идваща от далече по сложна водопроводна мрежа.
Огромният кървавочервен диск на залязващото слънце беше покрил околността с великолепни багри, посребрените Дунавски води ту се доближаваха, ту отдалечаваха в мрачните страхотни силуети на изправените скали-великани, природата стихваше, заспиваше когато ние крачехме замислени към големия град."
списание Нива, 1933 година