изготвил: Румен Воденичаров
Благодарността е памет на сърцето. За нас българите е свещено задължение да помним тези, които с личния си пример показаха колко много може да се обича Отечеството и как се служи „на ползу роду”. Във всички човешки дела е необходимо да има идеал. А идеалът за свободна България със сигурност е един от най-висшите. Нашите възрожденци и борци за свобода никога не са били забравени. Почитани, обичани, героизирани, дори идеализирани – те винаги са били в паметта на сърцата ни.
Идеята за построяване на Паметник-костница, който да съхранява костите на поборниците за освобождение на България се появява още през 1908 г. Един от доживелите свободата герои дава тази идея, а родолюбивите съотечественици я прегръщат горещо. „Ако има премия за добродетел, то тя трябва да се дава не на благодетеля а на признателния.” Ето такава премия заслужават русенци, които за 100-годишнината от Освобождението издигат Паметник-костница. На 28 февруари 1978 г. Пантеонът е открит. Тази монументална постройка, създадена да бъде един от символите на Русе, фокусира в себе си странна енергия. За място на Пантеона, първоначално е определена църквата „Всях Светих”, разположена в Парка на възрожденците. Самият парк пък е създаден върху стари гробища. Именно поради този факт малкият храм е изпълнявал главно ритуални дейности. Точно заради този храм се заплита и противоречивата съдба на този паметник-символ на Русе. Градският народен съвет откупва от Епархията църковния имот и решава радикално съдбата му. „Всях Светих” е разрушена до основи и изтрита от лицето на земята. На нейно място е издигнат добре обмислен, белокаменен, златокуполен „символ” на Русе – самотен и недолюбван от доста русенци.
Тогава, от уста на уста тръгва и градската легенда за проклятието на съборения храм. Никой не знае със сигурност кой се осмелява да изрече еретичните думи: „Храмове никога на се събарят, дори с добри намерения и благородни подбуди”. Можем да се питаме до безкрай защо всичко това се е случило. Но сякаш Тацит ни дава отговор с една своя мисъл относно управниците: „Неопитните наричат култура това, което е част от робството.” По време на комунизма властимащите се опитват да обединят две цели. Първата е да обезсмъртят подвига на възрожденците и героите, а втората – да останат в историята като строители и съзидатели на нещо велико, достолепно и изконно българско.
Нашите български герои поборници заслужават напълно обичта и признателността на народа. Те до болка са осъзнали максимата, че „живот без свобода е нищо”. За тях Вазов реди разтърсващите рими: „О, движение славно, о мрачно движение, дни на борба горда, о дни на падение” („Кочо”). А думите на Ботев, сякаш кодирани в сърцата ни завещават: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира.” За много от тези мъченици на националноосвободителната борба, както и възрожденски дейци вечен дом става Пантеонът – Любен Каравелов, Захари Стоянов, Стефан Караджа, Ангел Кънчев и много други.
И тук нахлуват съмненията . Точно по този начин ли трябваше да се осъществи този благороден акт на признателност към нашите герои? Не се ли оправдава клишето, че пътят към ада е постлан само с добри намерения? „Най-непоносимите хора са провинциалните величия” – иронично отбелязва Чехов. От какви подбуди са продиктувани напористите стремежи за построяване на Пантеона в град Русе? Със сигурност родовата памет е изиграла ключова роля в това отношение. Закодираната във всеки българин любов и признателност към своите герои е тласкала към активни действия тогавашните големци – градеж, място за поклон, паметник за тържествени събития. Известни писатели, архитекти, скулптори от онова време са вложили и старание, и талант в съзиданието на Пантеона. Имало е и негласно съревнование между градовете, кой да бъде с най-внушителен монумент и така да докаже най-голямата си признателност към героите. Но правилността на взетите решения, съчетана с идеология, чужда или отричаща християнството сякаш надхвърля компетентността на тогавашните ръководители на Русе. Известен е парадоксът за пиедестала, които някои се опитват да издигнат. Често този пиедестал се превръща, за съжаление, в лобно място. Събарянето на църквата, местенето на костите на поборниците, издигането на мащабния, но отчужден паметник, кара русенци да смятат, че над града тегне прокоба. Паметливи русенци с болка споделят за блясъка на крайдунавския град, за ерудираните и аристократични съграждани, за духа на града, сякаш помръкнал след построяването на Пантеона.
В една друга славянска страна подобен акт на събаряне на църква сякаш доказва до какво води кощунственото отношение към светия храм. През 1931 г. Сталин разпорежда да бъде разрушен най-високият православен храм „Христос Спасител”, построен в памет на загиналите воини в битките срещу Наполеон. На негово място, близо до река Москва е заповядано да се издигне мегаломански Дворец на съветите, с импозантна статуя на Ленин. Досещате се, нали, че това никога не се случва. Проклятието на разрушения храм застига недомислицата. Дворецът така и не се построява – честите разливи на река Москва подкопават основите на строежа. Божията промисъл, която спасява Русия от напастта Наполеон не допуска издигането на кощунствения дворец. През 1937 г. строителството започва отново, но сякаш проклятие скоро застига Русия – започва Втората световна война. И така абсурдната идея се осуетява завинаги.
Ако ние, съвременните хора, разчитаме Божиите знаци, то тогава ние ще си обясним легендите за „проклятието на съборените храмове”. Ние, младите хора, които живеем нашия високотехнологичен, забързан, тревожен и несигурен свят, трябва да спрем за малко и да попитаме самите себе си: как ще живеем? Дали по Божиите закони, или пък ще се кланяме на Мамона, лъжливи политици и реалити герои. Ако искаме светът, държавата ни и в частност любимият ни град да се възроди, не е ли редно да насочим и концентрираме енергията си в позитивизъм, усърдие и най-вече вяра. Защото е казано: „Бог помага на тези, които се трудят усърдно и имат силна вяра.” И ако искаме да пресечем проклятието на сринатия храм нека да забравим за собственото си битие, което не винаги ни носи радост и упование. Просто спасението е в това да се захванем с нещо, което е по-висше от нас. Дори това да е възстановяването или строежът на един храм. Тогава всеки ще потърси и ще намери собствен път към този храм.
1. „Русе 1950-1975”, Петър Данаилов
2. http://www.museumruse.com/expositions/panteon_bg.htm
3. http://pochivka.com/muzei/n71-10678
4. Wikipedia – Христос Спасител
Благодарността е памет на сърцето. За нас българите е свещено задължение да помним тези, които с личния си пример показаха колко много може да се обича Отечеството и как се служи „на ползу роду”. Във всички човешки дела е необходимо да има идеал. А идеалът за свободна България със сигурност е един от най-висшите. Нашите възрожденци и борци за свобода никога не са били забравени. Почитани, обичани, героизирани, дори идеализирани – те винаги са били в паметта на сърцата ни.
Идеята за построяване на Паметник-костница, който да съхранява костите на поборниците за освобождение на България се появява още през 1908 г. Един от доживелите свободата герои дава тази идея, а родолюбивите съотечественици я прегръщат горещо. „Ако има премия за добродетел, то тя трябва да се дава не на благодетеля а на признателния.” Ето такава премия заслужават русенци, които за 100-годишнината от Освобождението издигат Паметник-костница. На 28 февруари 1978 г. Пантеонът е открит. Тази монументална постройка, създадена да бъде един от символите на Русе, фокусира в себе си странна енергия. За място на Пантеона, първоначално е определена църквата „Всях Светих”, разположена в Парка на възрожденците. Самият парк пък е създаден върху стари гробища. Именно поради този факт малкият храм е изпълнявал главно ритуални дейности. Точно заради този храм се заплита и противоречивата съдба на този паметник-символ на Русе. Градският народен съвет откупва от Епархията църковния имот и решава радикално съдбата му. „Всях Светих” е разрушена до основи и изтрита от лицето на земята. На нейно място е издигнат добре обмислен, белокаменен, златокуполен „символ” на Русе – самотен и недолюбван от доста русенци.
Тогава, от уста на уста тръгва и градската легенда за проклятието на съборения храм. Никой не знае със сигурност кой се осмелява да изрече еретичните думи: „Храмове никога на се събарят, дори с добри намерения и благородни подбуди”. Можем да се питаме до безкрай защо всичко това се е случило. Но сякаш Тацит ни дава отговор с една своя мисъл относно управниците: „Неопитните наричат култура това, което е част от робството.” По време на комунизма властимащите се опитват да обединят две цели. Първата е да обезсмъртят подвига на възрожденците и героите, а втората – да останат в историята като строители и съзидатели на нещо велико, достолепно и изконно българско.
Нашите български герои поборници заслужават напълно обичта и признателността на народа. Те до болка са осъзнали максимата, че „живот без свобода е нищо”. За тях Вазов реди разтърсващите рими: „О, движение славно, о мрачно движение, дни на борба горда, о дни на падение” („Кочо”). А думите на Ботев, сякаш кодирани в сърцата ни завещават: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира.” За много от тези мъченици на националноосвободителната борба, както и възрожденски дейци вечен дом става Пантеонът – Любен Каравелов, Захари Стоянов, Стефан Караджа, Ангел Кънчев и много други.
И тук нахлуват съмненията . Точно по този начин ли трябваше да се осъществи този благороден акт на признателност към нашите герои? Не се ли оправдава клишето, че пътят към ада е постлан само с добри намерения? „Най-непоносимите хора са провинциалните величия” – иронично отбелязва Чехов. От какви подбуди са продиктувани напористите стремежи за построяване на Пантеона в град Русе? Със сигурност родовата памет е изиграла ключова роля в това отношение. Закодираната във всеки българин любов и признателност към своите герои е тласкала към активни действия тогавашните големци – градеж, място за поклон, паметник за тържествени събития. Известни писатели, архитекти, скулптори от онова време са вложили и старание, и талант в съзиданието на Пантеона. Имало е и негласно съревнование между градовете, кой да бъде с най-внушителен монумент и така да докаже най-голямата си признателност към героите. Но правилността на взетите решения, съчетана с идеология, чужда или отричаща християнството сякаш надхвърля компетентността на тогавашните ръководители на Русе. Известен е парадоксът за пиедестала, които някои се опитват да издигнат. Често този пиедестал се превръща, за съжаление, в лобно място. Събарянето на църквата, местенето на костите на поборниците, издигането на мащабния, но отчужден паметник, кара русенци да смятат, че над града тегне прокоба. Паметливи русенци с болка споделят за блясъка на крайдунавския град, за ерудираните и аристократични съграждани, за духа на града, сякаш помръкнал след построяването на Пантеона.
В една друга славянска страна подобен акт на събаряне на църква сякаш доказва до какво води кощунственото отношение към светия храм. През 1931 г. Сталин разпорежда да бъде разрушен най-високият православен храм „Христос Спасител”, построен в памет на загиналите воини в битките срещу Наполеон. На негово място, близо до река Москва е заповядано да се издигне мегаломански Дворец на съветите, с импозантна статуя на Ленин. Досещате се, нали, че това никога не се случва. Проклятието на разрушения храм застига недомислицата. Дворецът така и не се построява – честите разливи на река Москва подкопават основите на строежа. Божията промисъл, която спасява Русия от напастта Наполеон не допуска издигането на кощунствения дворец. През 1937 г. строителството започва отново, но сякаш проклятие скоро застига Русия – започва Втората световна война. И така абсурдната идея се осуетява завинаги.
Ако ние, съвременните хора, разчитаме Божиите знаци, то тогава ние ще си обясним легендите за „проклятието на съборените храмове”. Ние, младите хора, които живеем нашия високотехнологичен, забързан, тревожен и несигурен свят, трябва да спрем за малко и да попитаме самите себе си: как ще живеем? Дали по Божиите закони, или пък ще се кланяме на Мамона, лъжливи политици и реалити герои. Ако искаме светът, държавата ни и в частност любимият ни град да се възроди, не е ли редно да насочим и концентрираме енергията си в позитивизъм, усърдие и най-вече вяра. Защото е казано: „Бог помага на тези, които се трудят усърдно и имат силна вяра.” И ако искаме да пресечем проклятието на сринатия храм нека да забравим за собственото си битие, което не винаги ни носи радост и упование. Просто спасението е в това да се захванем с нещо, което е по-висше от нас. Дори това да е възстановяването или строежът на един храм. Тогава всеки ще потърси и ще намери собствен път към този храм.
1. „Русе 1950-1975”, Петър Данаилов
2. http://www.museumruse.com/expositions/panteon_bg.htm
3. http://pochivka.com/muzei/n71-10678
4. Wikipedia – Христос Спасител