изготвил: Теодора Минчева
700-годишният бряст беше свидетел не на години, а на епохи. Връстник на Иван-Александър, той се извисяваше, събрал надеждите и вярата в доброто на хората. За жалост през април 2013 година "Дървото на желанията" спря да разказва своята 7-вековна история.
Най-вълнуващата легенда разказва за внучката на хаджи Добрил. Чумата му отнела всичко освен малката Златица и воденицата му. Момичето пораснало и се превърнало в красива девойка с пъргава и гъвкава снага. Кадир Кърджията много я харесал и я отвел в Русчук, където Златица забавлявала ханъмите с танците си и станала истинска одалиска. Но един ден до хаджи Добрил достигнала ужасна вест– внучката му ослепяла и трябвало да се върне в родното място. Хората идвали във воденицата не само, за да смелят брашното, но и да погледат сляпата танцьорка, за която се говорело из цялата околия. Златица танцувала като самодива, а разпилените й черни коси подчертавали кръшното й тяло. Тя танцувала своя див и неудържим танц, който възпламенявал сърцата на българите.
На Гергьовден след танца си Златица легнала да си почине край вековния бряст. От разранената, от въжетата на гергьовденската люлка, кора потекъл сок. Чиракът на дядо Добрил - Яно, събрал „сълзите” на дървото и намокрил с тях незрящите очи на девойката. Златица я пробола пареща болка, но не се оплакала. На сутринта щастливата Златица обгърнала ствола на величественото дърво и цялата долина заехтяла от нейния радостен глас: „Виждам! Виждам!”.
http://www.bepf-bg.org/page/%D0%A4%D0%98%D0%9D%D0%90%D0%9B%D0%98%D0%A1%D0%A2%D0%98-2011/112.html
700-годишният бряст беше свидетел не на години, а на епохи. Връстник на Иван-Александър, той се извисяваше, събрал надеждите и вярата в доброто на хората. За жалост през април 2013 година "Дървото на желанията" спря да разказва своята 7-вековна история.
Най-вълнуващата легенда разказва за внучката на хаджи Добрил. Чумата му отнела всичко освен малката Златица и воденицата му. Момичето пораснало и се превърнало в красива девойка с пъргава и гъвкава снага. Кадир Кърджията много я харесал и я отвел в Русчук, където Златица забавлявала ханъмите с танците си и станала истинска одалиска. Но един ден до хаджи Добрил достигнала ужасна вест– внучката му ослепяла и трябвало да се върне в родното място. Хората идвали във воденицата не само, за да смелят брашното, но и да погледат сляпата танцьорка, за която се говорело из цялата околия. Златица танцувала като самодива, а разпилените й черни коси подчертавали кръшното й тяло. Тя танцувала своя див и неудържим танц, който възпламенявал сърцата на българите.
На Гергьовден след танца си Златица легнала да си почине край вековния бряст. От разранената, от въжетата на гергьовденската люлка, кора потекъл сок. Чиракът на дядо Добрил - Яно, събрал „сълзите” на дървото и намокрил с тях незрящите очи на девойката. Златица я пробола пареща болка, но не се оплакала. На сутринта щастливата Златица обгърнала ствола на величественото дърво и цялата долина заехтяла от нейния радостен глас: „Виждам! Виждам!”.
http://www.bepf-bg.org/page/%D0%A4%D0%98%D0%9D%D0%90%D0%9B%D0%98%D0%A1%D0%A2%D0%98-2011/112.html