изготвил: Диляна Миланова
Боилът Тобан управляваше с твърда ръка Замъка и цяла Ломея.
Навсякъде почитаха него и неговата нежна съпруга Аглика като знатни и богати люде. Защото истинското им богатство беше тяхното голямо семейство. А украшението на това семейство беше най-малката им щерка Люляна...
Люляна растеше здрава и силна, красива и умна, благородна и добра под зоркото око на цялата челяд. Възпитаваха я и я учеха в духа на най-добрите български обичаи, утвърдени от хилядолетия.
През дългите зимни вечери тя заспиваше с приказните разкази за отколешни времена – за богатури и самодиви, за люти битки и далечни страни. Виеше венчета от полски цветя. Слушаше песента на птиците. Научи се да язди неоседлан кон и да стреля с лък. Хвърляше нож. Учеше се да познава билките, да приготвя мехлеми и да вари отвари. Ходеше често до града на Дядо Руси и Баба Руска, а понякога – и до столицата.
Люляна израстна стройна и пъргава като тетива на лък, със златни коси и дълбоки тъмни очи. Мома за женене.
И когато спря учудения си поглед на Кубер, природното тайнство се извърши.
Кубер служеше в свитата на Тобан. Наскоро беше посветен в богатурско звание.
И един слънчев преди-обед, застанали на горната площадка на източната кула, където Кубер беше на стража, те се врекоха пред Всевишния във вярност и обич. Когато смяната на Кубер свърши, младите отидоха пред Аглика и Тобан, и им съобщиха решението си. Старите не бяха изненадани. Радост и тъга сплетоха ръцете им. Птичето се готвеше да отлети и да свие свое гняздо.
Кубер беше кръгъл сирак. Майка му почина при раждането, а баща му загина достойно в една схватка по северните граници на Държавата. Многолюдният му род го пое, и тъй като всички мъже от този род бяха бойци в отряда на Тобан, съвсем естествено Кубер стана дете на Замъка. Там отрасна, там се изучи, там си избра и попрището на воин. За него Аглика и боилът бяха почти родители. Неотдавна Тобан лично го представи на Владетеля. Последва внушителен обряд, на който отбрани момци от цялата страна получиха богатурска сабя и шлем лично от Великия кан. На главния площад пред Двореца те положиха клетва пред Бога за вярност към Народа, Отечеството и Престола.
След това, пред многохилядно множество, придошло и от най-далечните предели на България, младите богатури показаха своите воински умения. Кубер спечели няколко награди: по джигитовка, по бой без оръжие и по незабелязано придвижване в разположението на противника. /Бойните упражнения се провеждаха на обширно поле край столичния град/. И тъй като схватките бяха съвсем истински, на Кубер не му се размина без нищо, но се отърва само с няколко синини и повърхностна рана от стрела. /Все пак, стрелите и копията бяха с тъпи върхове, а сабите и мечовете не бяха наточени/.
Съвсем естествено, тържеството завърши с всенародно пиршество.
Случайно или не, в неговия разгар пристигнаха вестоносци, които съобщиха, че от запад към българските граници се придвижват полудиви пълчища с явното намерение да нахлуят в страната.
С одобрението на Тобан, Кубер веднага се записа като доброволец в отряда, който още същата вечер замина за застрашената област. Тя беше надеждно защитена от войските, разположени в нея, но присъединяването на избраните воини на Великия кан – всичките – млади богатури, имаше по-скоро предназначение да повдигне бойния дух.
Нападателите бяха спряни отвъд границата, разбити и отхвърлени дълбоко в своите земи. Кубер спечели няколко не много тежки рани. Получил бойното кръщение, придобил вече самочувствие на воин, той се завърна в Замъка, радушно посрещнат от млади и стари.
В началото на зимата направиха годеж. Хубав годеж. Всички роднини, приятели, воински другари.
Очертаваше се лятна сватба.
Кубер и Люляна бяха през по-голямата част от времето заедно.
Не можеха да се нарадват един на друг. Най-често сами, но и с връстници и другари, и всеки ден, за малко или повече – при Тобан и Аглика.
Зимата със своите преспи и виелици, със седенките и вихрения бяг на шейните, с вълнуващия лов на снежните гори – отмина.
Снегът потъмня. Идваше засмяна пролет.
Но ето, от североизток към Държавата на българите се надигна сериозна опасност.
По него време източната граница на България минаваше от брега на Черно море нагоре по течението на Днепър.
Полуостров Крим, плътно заселен с българи, също беше част от нашата държава, но сухопътната връзка с него беше несигурна, тъй като земите на изток от Днепър и на север от Крим тогава се владееха от хазарите. А мирът с хазарите беше нетраен. Ето, сега те пак бяха дигнали глава и напираха да превземат Крим. Държавното ръководство прецени, че в Крим незабавно трябва да се изпрати експедиционен корпус по море, който да отплува от пристанищата на юг от Дунава. Същевременно войските на Лявото крило преминаха Днепър и се насочиха във фланг и тил на хазарите.
Кубер отново беше доброволец. Раздялата с Люляна беше кратка, сдържана.
Корабите прекосиха морето по най-прекия път.
С част от войските беше стоварен десант непосредствено зад предните линии на хазарите. Врагът стръвно атакуваше тесния провлак, който свързваше полуострова с материка. Крим яростно се защитаваше.
Десантът беше извършен през нощта. Крим удари от юг. Хазарите попаднаха в менгеме. Фронтът им се разпадна. Въпрос на няколко дни беше отделните, разпръснати вражески групи да бъдат сломени и обезвредени. Българите запазиха Крим. Хазарите поискаха мир. Мирът възстанови предвоенното положение, обаче те трябваше да заплатят грамадна контрибуция.
Но! В нощната битка, в първата нощ на десанта, Кубер загина. Беше се сражавал храбро. Под него бяха паднали два коня. Шлемът му беше подбит, щитът – продупчен, а сабята – нащърбена. След като проникнаха в укрепения щаб на хазарите, заедно със своя побратим Онега те отстояха своята воинска чест гръб до гръб в последната си битка. Около тях имаше камари сразени врагове.
Отнесоха шлема, щита и сабята на Кубер и на неговите убити земляци в Замъка. Тъжната вест беше изпреварила печалния товар.
Люляна посрещна скръбта със сухи очи. Мъжки.
Но от този ден тя се промени.
Почти не говореше. Ядеше съвсем малко. Спеше кой знае кога.
Ходеше облечена в бяло. С разпуснати коси. С венче от свежи цветя на главата.
Често се заседяваше на върха на източната кула.
Погледът й беше зареян някъде далеч – може би в други светове.
Когато лятото напредна, започна да ходи често на една поляна, надвесена над скарите на един от завоите на Лома. /После хората казваха, че преди често идвала тук с Кубер/.
Поляната беше оградена отзад с гора. В нея се криеха няколко богатури, на които Тобан беше наредил да охраняват Люляна незабелязано.
Люляна се разхождаше безмълвно по поляната, някой път - с часове. Тревата на места достигаше до кръста й. понякога се навеждаше, за да откъсне цветче. От време на време някоя птичка прелиташе край нея, и даже се осмеляваше да кацне на рамото й. На богатурите им се струваше, че тя си шепне нещо с птичката. На богатурите почна да им се струва, че птичката е една и съща.
Един ден, към залез слънце, Люляна беше застанала близо до ръба на скалите. Изведнъж на богатурите им се привидя, че от ниско склонилото се слънце над девойката рукна огнен водопад, който я обгърна отвсякъде, и я погълна. Всичко стана мигновено. Ослепени от блясъка, те забелязаха, как от канарата се откъсна златист облак, който се разсея в припадащите над реката вечерни сенки.
Стражите тичешком обходиха скалния венец. От Люляна нямаше следа. Слязоха долу, под скалите. Също.
Препуснаха към Замъка и докладваха веднага всичко на Тобан и на Аглика. Двамата се спогледаха и си пошепнаха нещо. Тобан нареди да оседлаят два коня. Яхнаха ги с Аглика и в тръс потеглиха надолу по реката. Стражата яздеше след тях на почетно разстояние.
Стигнаха до пещерите Водна. В една от тях живееше отшелникът Тарим. Той като че ли ги чакаше. Те почтително се приближиха до него.
Тарим каза: „Не тъгувайте за нея. Той си я прибра. Сега и двамата са на хубаво място. И са много щастливи.”
Беше четиридесетия ден от юначната гибел на Кубер.
По Ломовете тръгна мълва : „Загиналият богатур се е превърнал в змей, а годеницата му – в самодива. Мястото е змейско и самодивско. По мястото има магия за обич и вярност.”
На следващата година на поляната започнаха да никнат храсти.
Храстите израснаха в дръвчета.
Дръвчетата се оказаха люлякови.
И пак тръгна мълва по Ломовете: „Люлякът е поникнал от неизплаканите сълзи на Люляна.”
Всяха пролет люляците цъфтят на самодивската и змейска поляна.
Всяка пролет гората ухае на люляк.
Всяка пролет, когато люлякът цъфне и залее с вълшебното си ухание околността, мало и голямо ходи на Люляче, за да черпи сили за обич и вярност.
Текст: Росен Минев.
Легендата е написана и ми е предоставена от Росен Минев, жител на село Табачка, обл. Русе. Той ми предостави ръкописите си на тези легенди, с цел да ги разпространя. Публикувала съм ги като администратор в сайта history.rodenkrai.com. За съжаление, г-н Минев почина преди няколко години.
Боилът Тобан управляваше с твърда ръка Замъка и цяла Ломея.
Навсякъде почитаха него и неговата нежна съпруга Аглика като знатни и богати люде. Защото истинското им богатство беше тяхното голямо семейство. А украшението на това семейство беше най-малката им щерка Люляна...
Люляна растеше здрава и силна, красива и умна, благородна и добра под зоркото око на цялата челяд. Възпитаваха я и я учеха в духа на най-добрите български обичаи, утвърдени от хилядолетия.
През дългите зимни вечери тя заспиваше с приказните разкази за отколешни времена – за богатури и самодиви, за люти битки и далечни страни. Виеше венчета от полски цветя. Слушаше песента на птиците. Научи се да язди неоседлан кон и да стреля с лък. Хвърляше нож. Учеше се да познава билките, да приготвя мехлеми и да вари отвари. Ходеше често до града на Дядо Руси и Баба Руска, а понякога – и до столицата.
Люляна израстна стройна и пъргава като тетива на лък, със златни коси и дълбоки тъмни очи. Мома за женене.
И когато спря учудения си поглед на Кубер, природното тайнство се извърши.
Кубер служеше в свитата на Тобан. Наскоро беше посветен в богатурско звание.
И един слънчев преди-обед, застанали на горната площадка на източната кула, където Кубер беше на стража, те се врекоха пред Всевишния във вярност и обич. Когато смяната на Кубер свърши, младите отидоха пред Аглика и Тобан, и им съобщиха решението си. Старите не бяха изненадани. Радост и тъга сплетоха ръцете им. Птичето се готвеше да отлети и да свие свое гняздо.
Кубер беше кръгъл сирак. Майка му почина при раждането, а баща му загина достойно в една схватка по северните граници на Държавата. Многолюдният му род го пое, и тъй като всички мъже от този род бяха бойци в отряда на Тобан, съвсем естествено Кубер стана дете на Замъка. Там отрасна, там се изучи, там си избра и попрището на воин. За него Аглика и боилът бяха почти родители. Неотдавна Тобан лично го представи на Владетеля. Последва внушителен обряд, на който отбрани момци от цялата страна получиха богатурска сабя и шлем лично от Великия кан. На главния площад пред Двореца те положиха клетва пред Бога за вярност към Народа, Отечеството и Престола.
След това, пред многохилядно множество, придошло и от най-далечните предели на България, младите богатури показаха своите воински умения. Кубер спечели няколко награди: по джигитовка, по бой без оръжие и по незабелязано придвижване в разположението на противника. /Бойните упражнения се провеждаха на обширно поле край столичния град/. И тъй като схватките бяха съвсем истински, на Кубер не му се размина без нищо, но се отърва само с няколко синини и повърхностна рана от стрела. /Все пак, стрелите и копията бяха с тъпи върхове, а сабите и мечовете не бяха наточени/.
Съвсем естествено, тържеството завърши с всенародно пиршество.
Случайно или не, в неговия разгар пристигнаха вестоносци, които съобщиха, че от запад към българските граници се придвижват полудиви пълчища с явното намерение да нахлуят в страната.
С одобрението на Тобан, Кубер веднага се записа като доброволец в отряда, който още същата вечер замина за застрашената област. Тя беше надеждно защитена от войските, разположени в нея, но присъединяването на избраните воини на Великия кан – всичките – млади богатури, имаше по-скоро предназначение да повдигне бойния дух.
Нападателите бяха спряни отвъд границата, разбити и отхвърлени дълбоко в своите земи. Кубер спечели няколко не много тежки рани. Получил бойното кръщение, придобил вече самочувствие на воин, той се завърна в Замъка, радушно посрещнат от млади и стари.
В началото на зимата направиха годеж. Хубав годеж. Всички роднини, приятели, воински другари.
Очертаваше се лятна сватба.
Кубер и Люляна бяха през по-голямата част от времето заедно.
Не можеха да се нарадват един на друг. Най-често сами, но и с връстници и другари, и всеки ден, за малко или повече – при Тобан и Аглика.
Зимата със своите преспи и виелици, със седенките и вихрения бяг на шейните, с вълнуващия лов на снежните гори – отмина.
Снегът потъмня. Идваше засмяна пролет.
Но ето, от североизток към Държавата на българите се надигна сериозна опасност.
По него време източната граница на България минаваше от брега на Черно море нагоре по течението на Днепър.
Полуостров Крим, плътно заселен с българи, също беше част от нашата държава, но сухопътната връзка с него беше несигурна, тъй като земите на изток от Днепър и на север от Крим тогава се владееха от хазарите. А мирът с хазарите беше нетраен. Ето, сега те пак бяха дигнали глава и напираха да превземат Крим. Държавното ръководство прецени, че в Крим незабавно трябва да се изпрати експедиционен корпус по море, който да отплува от пристанищата на юг от Дунава. Същевременно войските на Лявото крило преминаха Днепър и се насочиха във фланг и тил на хазарите.
Кубер отново беше доброволец. Раздялата с Люляна беше кратка, сдържана.
Корабите прекосиха морето по най-прекия път.
С част от войските беше стоварен десант непосредствено зад предните линии на хазарите. Врагът стръвно атакуваше тесния провлак, който свързваше полуострова с материка. Крим яростно се защитаваше.
Десантът беше извършен през нощта. Крим удари от юг. Хазарите попаднаха в менгеме. Фронтът им се разпадна. Въпрос на няколко дни беше отделните, разпръснати вражески групи да бъдат сломени и обезвредени. Българите запазиха Крим. Хазарите поискаха мир. Мирът възстанови предвоенното положение, обаче те трябваше да заплатят грамадна контрибуция.
Но! В нощната битка, в първата нощ на десанта, Кубер загина. Беше се сражавал храбро. Под него бяха паднали два коня. Шлемът му беше подбит, щитът – продупчен, а сабята – нащърбена. След като проникнаха в укрепения щаб на хазарите, заедно със своя побратим Онега те отстояха своята воинска чест гръб до гръб в последната си битка. Около тях имаше камари сразени врагове.
Отнесоха шлема, щита и сабята на Кубер и на неговите убити земляци в Замъка. Тъжната вест беше изпреварила печалния товар.
Люляна посрещна скръбта със сухи очи. Мъжки.
Но от този ден тя се промени.
Почти не говореше. Ядеше съвсем малко. Спеше кой знае кога.
Ходеше облечена в бяло. С разпуснати коси. С венче от свежи цветя на главата.
Често се заседяваше на върха на източната кула.
Погледът й беше зареян някъде далеч – може би в други светове.
Когато лятото напредна, започна да ходи често на една поляна, надвесена над скарите на един от завоите на Лома. /После хората казваха, че преди често идвала тук с Кубер/.
Поляната беше оградена отзад с гора. В нея се криеха няколко богатури, на които Тобан беше наредил да охраняват Люляна незабелязано.
Люляна се разхождаше безмълвно по поляната, някой път - с часове. Тревата на места достигаше до кръста й. понякога се навеждаше, за да откъсне цветче. От време на време някоя птичка прелиташе край нея, и даже се осмеляваше да кацне на рамото й. На богатурите им се струваше, че тя си шепне нещо с птичката. На богатурите почна да им се струва, че птичката е една и съща.
Един ден, към залез слънце, Люляна беше застанала близо до ръба на скалите. Изведнъж на богатурите им се привидя, че от ниско склонилото се слънце над девойката рукна огнен водопад, който я обгърна отвсякъде, и я погълна. Всичко стана мигновено. Ослепени от блясъка, те забелязаха, как от канарата се откъсна златист облак, който се разсея в припадащите над реката вечерни сенки.
Стражите тичешком обходиха скалния венец. От Люляна нямаше следа. Слязоха долу, под скалите. Също.
Препуснаха към Замъка и докладваха веднага всичко на Тобан и на Аглика. Двамата се спогледаха и си пошепнаха нещо. Тобан нареди да оседлаят два коня. Яхнаха ги с Аглика и в тръс потеглиха надолу по реката. Стражата яздеше след тях на почетно разстояние.
Стигнаха до пещерите Водна. В една от тях живееше отшелникът Тарим. Той като че ли ги чакаше. Те почтително се приближиха до него.
Тарим каза: „Не тъгувайте за нея. Той си я прибра. Сега и двамата са на хубаво място. И са много щастливи.”
Беше четиридесетия ден от юначната гибел на Кубер.
По Ломовете тръгна мълва : „Загиналият богатур се е превърнал в змей, а годеницата му – в самодива. Мястото е змейско и самодивско. По мястото има магия за обич и вярност.”
На следващата година на поляната започнаха да никнат храсти.
Храстите израснаха в дръвчета.
Дръвчетата се оказаха люлякови.
И пак тръгна мълва по Ломовете: „Люлякът е поникнал от неизплаканите сълзи на Люляна.”
Всяха пролет люляците цъфтят на самодивската и змейска поляна.
Всяка пролет гората ухае на люляк.
Всяка пролет, когато люлякът цъфне и залее с вълшебното си ухание околността, мало и голямо ходи на Люляче, за да черпи сили за обич и вярност.
Текст: Росен Минев.
Легендата е написана и ми е предоставена от Росен Минев, жител на село Табачка, обл. Русе. Той ми предостави ръкописите си на тези легенди, с цел да ги разпространя. Публикувала съм ги като администратор в сайта history.rodenkrai.com. За съжаление, г-н Минев почина преди няколко години.