изготвил: Томина Атанасова
Старите русенци все още пазят спомена за колоритни личности на града ни, които са били част от неговата уникалност. Те са един допълнителен щрих към облика на Русе през 40-те, 50-те и 60-те години на 20. век. Много от тях са развеселявали градското общество със странностите си или пък са предизвиквали неговото възхищение с умението си да създават уникати. Разказвали са ми различни случки, които днес, във времето на Негово Величество Компютъра предизвикват умилението ми и ме карат мъничко да завиждам на техните съвременници – сегашните 75-80 годишни хора. Все пак забавленията по онова време са били къде-къде по-човешки!
Ето една любопитна и смешна случка, която може и да е била поукрасена малко от хората, но как иначе ще се превърне в легенда?! Става дума за Лудия Цанко, когото след тази случка започнали да наричат Цанко на витрина. Влязъл въпросният Цанко в един мебелен магазин (днес на негово място е бар „Стената“). Било към края на работното време. Докато последните купувачи напускали един по един магазина, Той успял незабелязано да влезе в един гардероб. Продавачката заключила и си отишла. На Цанко му писнало да стои в гардероба, излязъл от там и тъй като било вече нощем, доспало му се. Най-удобното място, което намерил, било леглото на витрината на магазина. Минаващите по улицата хора гледали спящия Цанко и умирали от смях. Аз си мисля обаче, че той, ако живееше днес, би могъл да претендира за част от печалбата на производителя на мебели – все пак прави реклама он лайн на легла и матраци!
Друга колоритна личност е бай Денчо Сладкаря. Преди 9 септември 1944 г. той имал сладкарница на мястото на днешния ресторант „Ла страда“. Наричала се „Швейцария“. Бай Денчо предлагал изключително вкусни неща, приготвени без днешните набухватели, консерванти, оцветители и други, които ние сме свикнали да наричаме Е-та. Но още по-уникални били фигурите, които той извайвал през зимата от сняг и лед. Изпод сръчните му ръце излизали фигури на животни, предмети от бита и дори исторически личности и политици, които хората веднага разпознавали – толкова много си приличали! И макар да знаел, че творенията му са бързопреходни, бай Денчо не щадял труда си. Може би заради това от десетките сладкарнички, съществували някога, се е запазил споменът само за тази.
Бай Пеньо Гужгула пък бил книжар. Неговата книжарничка се намирала до днешното училище „Хр. Ботев“, на мястото на банка „Сосиете женерал“. Учениците от бившата Мъжка гимназия обичали да си правят майтап с него. Под книжарницата си имал склад за стоката. За да влезе там, отварял дървения капак, изрязан на пода. Учениците го издебвали в такъв момент, затваряли капака и слагали отгоре котлона, който съвсем не бил с керамично покритие като днешните, нито бил вграден в термоплота, а бил на въглища. Бай Пеньо надигал капака, за да излезе, котлонът се преобръщал, а горящите въглени се разпилявали по пода. Е, поне сме спокойни, че днешните солени шегички на учениците не са техен патент, а са съществували много преди тях.
Нито един панаир не минавал без Стефан Цончев – укротителя на змии. Най-често той събирал множеството около себе си и започвал своята игра с влечугите. Чудно, нямало ли е тогава Дружество за защита на животните?
Георги Мечката пък бил вестникопродавач. Неговият глас се носел сутрин по чаршията: „Сто измамени за един ден!“ След като поредният човек си купел вестника, Мечката продължавал така: „99 измамени за един ден!“ Разбира се, никой не му се сърдел, а хората се смеели на неговата шега.
Мисля си: кои ли ще са след време русенците, за които хората с усмивка или с благодарност ще си спомнят. Убедена съм, че ги има. Трябва само да отворим очите си за тях и да популяризираме онова, което те вършат.
Тодор Мартинов Цветков
Старите русенци все още пазят спомена за колоритни личности на града ни, които са били част от неговата уникалност. Те са един допълнителен щрих към облика на Русе през 40-те, 50-те и 60-те години на 20. век. Много от тях са развеселявали градското общество със странностите си или пък са предизвиквали неговото възхищение с умението си да създават уникати. Разказвали са ми различни случки, които днес, във времето на Негово Величество Компютъра предизвикват умилението ми и ме карат мъничко да завиждам на техните съвременници – сегашните 75-80 годишни хора. Все пак забавленията по онова време са били къде-къде по-човешки!
Ето една любопитна и смешна случка, която може и да е била поукрасена малко от хората, но как иначе ще се превърне в легенда?! Става дума за Лудия Цанко, когото след тази случка започнали да наричат Цанко на витрина. Влязъл въпросният Цанко в един мебелен магазин (днес на негово място е бар „Стената“). Било към края на работното време. Докато последните купувачи напускали един по един магазина, Той успял незабелязано да влезе в един гардероб. Продавачката заключила и си отишла. На Цанко му писнало да стои в гардероба, излязъл от там и тъй като било вече нощем, доспало му се. Най-удобното място, което намерил, било леглото на витрината на магазина. Минаващите по улицата хора гледали спящия Цанко и умирали от смях. Аз си мисля обаче, че той, ако живееше днес, би могъл да претендира за част от печалбата на производителя на мебели – все пак прави реклама он лайн на легла и матраци!
Друга колоритна личност е бай Денчо Сладкаря. Преди 9 септември 1944 г. той имал сладкарница на мястото на днешния ресторант „Ла страда“. Наричала се „Швейцария“. Бай Денчо предлагал изключително вкусни неща, приготвени без днешните набухватели, консерванти, оцветители и други, които ние сме свикнали да наричаме Е-та. Но още по-уникални били фигурите, които той извайвал през зимата от сняг и лед. Изпод сръчните му ръце излизали фигури на животни, предмети от бита и дори исторически личности и политици, които хората веднага разпознавали – толкова много си приличали! И макар да знаел, че творенията му са бързопреходни, бай Денчо не щадял труда си. Може би заради това от десетките сладкарнички, съществували някога, се е запазил споменът само за тази.
Бай Пеньо Гужгула пък бил книжар. Неговата книжарничка се намирала до днешното училище „Хр. Ботев“, на мястото на банка „Сосиете женерал“. Учениците от бившата Мъжка гимназия обичали да си правят майтап с него. Под книжарницата си имал склад за стоката. За да влезе там, отварял дървения капак, изрязан на пода. Учениците го издебвали в такъв момент, затваряли капака и слагали отгоре котлона, който съвсем не бил с керамично покритие като днешните, нито бил вграден в термоплота, а бил на въглища. Бай Пеньо надигал капака, за да излезе, котлонът се преобръщал, а горящите въглени се разпилявали по пода. Е, поне сме спокойни, че днешните солени шегички на учениците не са техен патент, а са съществували много преди тях.
Нито един панаир не минавал без Стефан Цончев – укротителя на змии. Най-често той събирал множеството около себе си и започвал своята игра с влечугите. Чудно, нямало ли е тогава Дружество за защита на животните?
Георги Мечката пък бил вестникопродавач. Неговият глас се носел сутрин по чаршията: „Сто измамени за един ден!“ След като поредният човек си купел вестника, Мечката продължавал така: „99 измамени за един ден!“ Разбира се, никой не му се сърдел, а хората се смеели на неговата шега.
Мисля си: кои ли ще са след време русенците, за които хората с усмивка или с благодарност ще си спомнят. Убедена съм, че ги има. Трябва само да отворим очите си за тях и да популяризираме онова, което те вършат.
Тодор Мартинов Цветков