изготвил: Гинка Димитрова
Разбрали караманчани, че в близкия град Свищов майсторите на Колю Фичето нов храм съградили. По седянки, по дюкяни белите глави заподхвърляли - защо наше село църква си няма, пари - дал господ, камъне в съседното село Кривина колкото щеш, мераклии да помагат много, дюлгери от самия Уста Колю ще поискаме. Замечтали час по-скоро храм да издигнат, в който Господу да се молят за здравето и добруването си.
Изпратил им Колю Фичето едни от най-добрите си майстори - и седмината от Брациговската тайфа. Подочул бил, че вече залюбили моми от селото, та да ги сбере.
Избрали караманчани най-подходящото място за строежа - най-високото, та отдалече храмът да се вижда, хората им да привлича, че и до селския мегдан, на който по празници се сбирали, да е.
Работата потръгнала, кой с каквото и когато можел помагал. Камък по камък редили, денем градили, а до късна вечер глъч и смях огласяли селото.
Седмица-две минали, усетили майсторите, че нощем злосторна ръка труда им похабява. Замислили се какво ще е това чудо и що да сторят, та изграденото навеки да остане. Поверието си спомнили. Спорове помежду си подели - чия младост да погубят, чия тънка снага на караманчанка в храма да вградят, кого от тях вдовец да оставят, а рожбите му - без майчица свидна.
Погледите им към Никола се устремили. Единствено той още бил годеник. Евгеница, изгората му, наминавала всеки ден, все по нещичко им носела: водица - устата си да разквасят, с вкуснотии и сладки плодове от градината ги глезела, на златните им ръце се възхищавала.
Решението било взето. Евгеница ще е изкупителната жертва. Ето я. Задава се тя гиздава, пременена. Усмивка на лице и грее, зер не знае горката какво я чака: с бял свят скоро ще се раздели, на свекър и свекърва ръка не ще целуне, на мъжко рамо няма нощем да полегне, мъжки ласки няма да усети, рожба в ръце не ще залюлее. Ех, съдба!
Минали няколко дни. Залиняла Евгеница, а покрай нея и Никола - гузен, притеснен, виноват заради стореното. Що знахари и билкари майчицата й обиколила, лек да дири, чедото си да спаси.
На четиридесетия ден тялото й младо в черната земя заровили, цялото село се стекло до последния й дом да я проводи. След време не станал и Никола, мъката го разяжда, снагата му стопява. До гроба на Евгеница зейнал още един. В смъртта си младите влюбени легнали редом. Денем, седнали под сенките на дърветата в гробището, те ще виждат как деца покрай тях на криеница играят, добитъка пасат, а нощем...Нощем в прегръдка сладка сгушени двама ще заспиват...
И до ден-днешен из селото се носи легенда: вечер, когато месечина изгрее, в църковния двор се появява млада девойка. Стъпва напето, с хурка и вретено покрай църквата обикаля. Отвреме навреме към улицата попоглежда. Млад момък от седенки в късна доба, ако се завръща, след него тръгва и тихичко го моли да поспре, в очите и тъжни да надникне, в дома си да я отведе, с любов да я приласкае.
Евгеница Иванова и Елисавета Найденова, с. Караманово, Русенско
Разбрали караманчани, че в близкия град Свищов майсторите на Колю Фичето нов храм съградили. По седянки, по дюкяни белите глави заподхвърляли - защо наше село църква си няма, пари - дал господ, камъне в съседното село Кривина колкото щеш, мераклии да помагат много, дюлгери от самия Уста Колю ще поискаме. Замечтали час по-скоро храм да издигнат, в който Господу да се молят за здравето и добруването си.
Изпратил им Колю Фичето едни от най-добрите си майстори - и седмината от Брациговската тайфа. Подочул бил, че вече залюбили моми от селото, та да ги сбере.
Избрали караманчани най-подходящото място за строежа - най-високото, та отдалече храмът да се вижда, хората им да привлича, че и до селския мегдан, на който по празници се сбирали, да е.
Работата потръгнала, кой с каквото и когато можел помагал. Камък по камък редили, денем градили, а до късна вечер глъч и смях огласяли селото.
Седмица-две минали, усетили майсторите, че нощем злосторна ръка труда им похабява. Замислили се какво ще е това чудо и що да сторят, та изграденото навеки да остане. Поверието си спомнили. Спорове помежду си подели - чия младост да погубят, чия тънка снага на караманчанка в храма да вградят, кого от тях вдовец да оставят, а рожбите му - без майчица свидна.
Погледите им към Никола се устремили. Единствено той още бил годеник. Евгеница, изгората му, наминавала всеки ден, все по нещичко им носела: водица - устата си да разквасят, с вкуснотии и сладки плодове от градината ги глезела, на златните им ръце се възхищавала.
Решението било взето. Евгеница ще е изкупителната жертва. Ето я. Задава се тя гиздава, пременена. Усмивка на лице и грее, зер не знае горката какво я чака: с бял свят скоро ще се раздели, на свекър и свекърва ръка не ще целуне, на мъжко рамо няма нощем да полегне, мъжки ласки няма да усети, рожба в ръце не ще залюлее. Ех, съдба!
Минали няколко дни. Залиняла Евгеница, а покрай нея и Никола - гузен, притеснен, виноват заради стореното. Що знахари и билкари майчицата й обиколила, лек да дири, чедото си да спаси.
На четиридесетия ден тялото й младо в черната земя заровили, цялото село се стекло до последния й дом да я проводи. След време не станал и Никола, мъката го разяжда, снагата му стопява. До гроба на Евгеница зейнал още един. В смъртта си младите влюбени легнали редом. Денем, седнали под сенките на дърветата в гробището, те ще виждат как деца покрай тях на криеница играят, добитъка пасат, а нощем...Нощем в прегръдка сладка сгушени двама ще заспиват...
И до ден-днешен из селото се носи легенда: вечер, когато месечина изгрее, в църковния двор се появява млада девойка. Стъпва напето, с хурка и вретено покрай църквата обикаля. Отвреме навреме към улицата попоглежда. Млад момък от седенки в късна доба, ако се завръща, след него тръгва и тихичко го моли да поспре, в очите и тъжни да надникне, в дома си да я отведе, с любов да я приласкае.
Евгеница Иванова и Елисавета Найденова, с. Караманово, Русенско