изготвил: Ивона Маринова
Поземлената реформа ме принуди да посетя село Острица, откъдето беше родът на майка ми. Като започнахме да делим нивите, ливадите, градините, свако спомена, че гората зад Хълма на влюбените е опожарена. След споразумението го помолих да разкаже какво събитие е дало името на височината. Той се съгласи и започна така:
- Събитието, което ще ви разкажа, се случи много, много отдавна. Годината не се знае. Помни се, че беше напориста, влажна пролет. Обширните гори, поляни и ниви бяха залети от пъстроцветна растителност. Хората се молеха и вярваха, че годината ще бъде берекетлия. Освен грижи за насъщния имаше и хубави неща. Те идваха от къщите и големите дворове и градини, многото цветя и плодни дървета, с големите пространства за игра на децата. По пасбищата пълзяха стада от едър и дребен добитък, а пастирите с кавалите си се надпяваха с птиците. По жътва, вършитба и гроздобер просторът беше тесен за мелодичните гласове на моми и ергени, на млади и стари. Вечер, на седенки, беленки, или чукане слънчогледови пити гъдулари, гайдари и пеВци свиреха и пееха за вярност, другарство и вехти войводи. Какви хора се виеха по дворове и мегдани! - каза свако с носталгия по изминалото време и млъкна. Поиска чаша вода, накваси гърлото си и продължи:
- Най-много земя и добитък имаха Хасан ага и Добри чорбаджи. Години наред двете семейства живееха мирно, но не тихо. Тайно си завиждаха, но не със зверска злоба, която пали плевни, къщи и мори добитък. Дебнеха се и Всеки искаше пръв да произведе разсад, да получи най-много зърно, да има най-много добитък. Семействата се уважаваха, въпреки че се молеха в различни храмове. Много пъти сядаха на една маса. Жените се търсеха и си услужва-ха, разменяха рецепти за ястия, туршии, мармалади. Децата от двете семейства по цял ден играеха заедно или се къпеха тайно в реката. Те даваха тон и в селото нямаше младежки лудории и големи зулуми. Колкото земята и стадата им се увеличаваха, толкова те ставаха все по-самостоятелни, по-горди, по-властни.
Къщите им бяха на два ката, с големи дворове, с много стопански постройки, градини, които се допираха и стигаха до реката.
Селяните гледаха на двамата първенци с уважение, поздравяваха ги отдалече, даваха им стол, когато влизаха В кръчмата, правеха им път при посещения на тържества и празници. Думите им тежаха като воденични камъни. В тях се вслушваше цялото село, даже и властта. Всичко, каквото притежаваха - ниви, гори, добитък - се беше удвоило, после утроило с упорит труд. При тях добивите на зърно бяха с няколко крини повече от другите, смъртността при животните - по-малка.
Йълдъз, най-малката рожба на Хасан ага, беше галеното дете на голямото богато семейство. Майка й трепереше като орлица над единствената си дъщеря, понеже често се оплакваше, че я боли ту глава, ту стомах, че не и се яде. Не я пускаше да отиде на нива, не я караше да помага в домакинската работа, даже не знаеше да плете. Правеше забележки на синовете и на снахите си, когато я караха да донесе от чешмата стомна прясна вода. Съседките често поучаваха майката, като й думаха: "Лошо правиш. Детето мина десет лета, научи я поне да готви. " Майката се усмихваше и отговаряше: - Слабичка, болничка е, има време. - Така крехката млада фиданка растеше на воля, свободна от задължения и по цял ден играеше с децата от махалата и най-много със съседа Христо. Към края на десетото си лято момичето започна да се променя. Лицето й се удължи, очите и станаха по-големи, по-неспокойни, а косата, сякаш по-черна. Тялото и, особено бедрата и гърдите започнаха да набъбват, да наедряват. Дрехите й бързо умаляваха и се налагаше всяка пролет да шият нови. Шамията криеше лицето й, а дрехите - снагата, но походката, движенията ставаха все по-гъвкави, силни, по-привлекателни. Тя забрави думите: "Не съм гладна", "Боли ме глава". Всичко, каквото хапнеше, се превръщаше в плът и хубост. Започна да се интересува от домакинство, да помага при къпането на братовите си деца, наблюдаваше с интерес кърменето на бебетата. Питаше младите майки за някои свои и техни телесни изменения.
Майка й постоянно й напомняше, че е задължително всяка мохамеданка да носи шамия, особено когато излиза на улицата, kaтo xogu go чешмата, или go някоя дружка. Жените от рода все no-често започнаха да й говорят за семейните си отношения и че след като прехвърли петнадесетото лято Коранът разрешава да се омъжи. Забраняваха й всякакъв контакт с момчета. Учеха я, че жената трябва да е загадка за мъжа, докато не получи бащината и на ходжата благословия.
Тя слушаше поученията на жените и вътрешно се усмихваше, понеже разрешаваше на Христо да й смъква шамията, да я целува и да я гали по тялото. Снагата й незабелязано трепваше от удоволствие, когато си спомняше за съседа, за прекараните щастливи мигове с него и за предстоящата среща. Хората нямат представа на какво са способни влюбените. За да не събудят подозрение, двамата измислиха сигнали, които им помагаха да се видят и да разменят по някоя дума. Когато Христо блее като агне - отива на къшлата, при кукуригане - бере плодове в градината, при свирене с уста, или с листо - отива на реката. Ако вечер, преди да падне мрак, отнякъде се обади бухал - среща на междата под ореха. Дружбата на двамата млади не секна, срещите се разредиха, но станаха по-сладки, по-желани.
Свако изведнъж млъкна и се загледа някъде между нас, както пастирът гледа широкото поле между редки круши. Сред настъпилата тишина сякаш се чуваше шума на изминалите десетилетия, които бяха оставили дълбоки бразди по лицето и следи в душата му. Започна отново да разказва, само че по-бавно:
- Чорбаджи Добри реши да ожени най-малкия си син. Момите от селото не му харесваха, а и синът му не подсказваше, че някоя му е на сърце. Неделен ден и в празник, когато на мегдана писне гайда, застърже гъдулка, задумка тъпан, той все си намираше работа в градината или отиваше на Лома риба и раци да лови. Бащата се чудеше и питаше защо страни от младежите и девойките. Наблюдаваше го, проверяваше работата му, от която беше доволен, но се тревожеше, че характерът му ще отдалечи сватбата. Виждаше го като ходи по улицата да свири с уста, с листо, да блее като агне, да кукурига като петел. "Още е с детския си акъл" - си думаше той и все повече си внушаваше, че след като му намери невяста ще се промени и ще стане мъж. Обиколи първо близките села, разговаря с приятели, които му посочваха лични моми, но той все не ги одобряваше. Едната имала малко чеиз, друга била без зестра, а трета - мудна в работата. Губи се два дни и накрая се прибра недоволен.
Изминаха две седмици. Една вечер, след храна, когато другите членове на семейството се оттеглиха за сън, бащата спря поглед върху Христо, който преди залез слънце се беше върнал от къш-лата. Видя му се, че има промяна в него, че е закоравял, възмъжал. В погледа му прочете някаква радост, мечта, като човек, който е видял близък, обичан човек, от когото е получил уверение, подкрепа в някаква обща работа. "Ще му кажа, нека да знае" - си каза той и с тих, но властен глас се обърна към сина си:
- Утре с кръстника тръгваме да ти търсим жена. На твоите години станах баща. Ти какво чакаш?
Христо побледня, засмените му очи се свиха, тялото му се огъна, като че ли го затисна лавина, помъчи се да каже нещо, но от устата му излезе само мучене, неясни, объркани звуци, от които можеше да се разбере само едно: - Ама, тате...
- Какво, ама, тате? - каза сопнато, с повишен тон бащата и продължи:
- Канара мъж, мечка може да завали, а бяга от момите!
- Тате чакай, не бързай - твърдо каза синът, съвзел се от тежките бащини думи. Той познаваше баща си, щом намисли и реши да върши някаква работа, никой не може да го отклони от начер-тания план. Затова стана, но преди да излезе чу думите:
- Мен работна ръка ми трябва.
Този път им провървя. Във второто посетено село бащата и кръстника откриха хубава, работна и заможна мома. След като чуха добри думи за нея и за родителите й, чорбаджията реши веднага да изпрати сватовници. Домакинът, на когото гостуваха, се съгласи да участва в сгледата. Двамата зрели мъже, знаещи изискванията на бащата, спокойно почукаха на чуждата порта, а Добри чорбаджи остана да ги чака в дома на приятеля си. Той беше неспокоен, при все че взе чутото за чиста монета.но си спомни бащините думи: "Хорските приказки са дървесна пепел, nog която често лежат живи въглени. "
Кръстникът им беше тих, скромен човек, но малко дяволит, с голям и богат житейски опит. Набитото му око безпогрешно познаваше коя коза ще близни, дава ли много и хубаво мляко, на които качества разчиташе кумеца.
Гостът не се застоя в стаята. Възглавницата му убиваше, върху тялото му връхлитаха горещи вълни, а и разговорът с домакинята не потече. Мислите му бяха в другата къща. Излезе на двора и започна да преглежда каруцата.
Пред портата се чу кашлица и сватовниците влязоха в двора. Чорбаджията спря и погледна сериозните им лица с питащи очи. Те го наблюдаваха как гори от любопитство, минута-две, без да продумат, после повдигнаха вежди и с усмивка казаха:"Готово!" Той се обиди, устата му трепна, понеже не разбра смисъла на думата и с малко повишен тон бързо попита:
- Кое е готово?
Домакинът го хвана под ръка и тримата влязоха 6 собата. Седнаха на миндера и чак тогава започна разговора. Завършиха с думите: - След седмица се стягай да посрещнеш сватове! - Чак след тия думи бащата отпусна снага и дълбоко и радостно въздъхна.
След седмица голямата порта се отбори и в двора на Добри чорбаджи влезе изписана пееща каруца, пълна с хора, теглена от два охранени коня с пискюли на челата. Нагиздени, весели, гостите слязоха, посрещнати от цялото семейство. Изкачиха се на втория кат и влязоха в гостната. Насядаха на възглавници и трикраки столчета. Гостите се оглеждаха и се радваха, че ще се сродят с богати хора. Разговорът се плъзна за времето, за полската работа и за добитъка. Домакините отрупаха приближените синии с манджи и вино, а гостите подадоха ракия. Преди да докоснат домашното ястие и разлятото вино, някой попита:
- Къде е момъка? Нека дойде да го видим.
Домакините се сепнаха от казаните думи и започнаха да се питат с очи къде е Христо. Преди да отворят портата, те го видяха да ходи по двора, край мутвака, но оттогава никой не беше го виждал. Братята му започнаха да го търсят. Питаха децата, жените, всички повдигаха отрицателно рамене с учудени лица. Надникнаха в плевнята, в дама, претърсиха градината. Изпратиха конник до къшлата - беше се стопил, като късен пролетен сняг.
Гостите оставиха разсипаната манджа, разлятото вино, качиха се на каруцата и огорчени си отидоха. Стопанинът обикаляше двора, стаите, караше се на всички, размахваше, въртеше бастун и люто се заканваше на сина си. Той се задушаваше от ярост, защото виждаше, че неговият и на кръстника му труд, старание, средства вятърът ги издухва, разпилява, а си ценеше времето и трепереше над всеки грош, въпреки че не беше скъперник. От силното вълнение лицето му се беше сгърчило, беше променило цвета си, беше станал човек с друг образ.
След три дни бащата го откри на къшлата. Посегна да го удари за причинения срам, но младостта и любовната клетва се i опълчиха. Те хванаха вдигнатата ръка и я принудиха да пусне бастуна.
- Не по този начин, тате! - каза синът, който защищаваше достойно любовта си.
Чорбаджи Добри се вкамени. Той не знаеше какво да прави, някой му беше вързал краката и ръцете. Порозовялото му лице изпитваше такава болка, каквато не беше изпитвал никога досега. Но бързо се овладя и с треперещи устни и свити вежди изгледа сина си отдолу догоре. Погледите им се срещнаха и той чак сега разбра, че петелът, който понякога кукуригаше на двора, иска сам да си избере ярка. Въздъхна дълбоко като човек, губещ власт над жребец; сърцето му се затопли и той тръгна към пейката. Седна, извади пунгията, натъпка лулата си с тютюн и зачатка с чакмака. Изпусна няколко кълба дим, погледна ги и ги сравни с родителското сърце, което разпилява, строшава причинената от рожбите им мъка. След това погледна сина си, който стоеше на същото място, забил поглед в гората. Погледът му беше смутен, като на човек, осъзнаващ че е извършил нещо, което можеше да прерасне в голяма кавга; нещо което ще се помни дни наред, ще тежи цял живот. Той се усмихна и мек, загрижен глас каза:
- Ела, ела тука.
Христо отпусна юмруци, изви се, хвърли поглед върху баща си и пейката, поколеба се и се приближи с бавни крачки. Седна на другия край, като обиден, че не го признават за мъж и сведе виновно глава.
- Кажи сега, защо избяга от село? - запита бащата с тих, предразполагащ за откровен разговор глас и погледна сина си с тежък, замислен поглед, сякаш искаше веднага да разбере какъв ще е отговорът.
Христо се смути. Обърка се и измънка нещо, но нищо не се разбра. Повдигна глава, погледна небето, откъдето очакваше да получи просветление, кураж и смелост да разкрие своята тайна. После погледна крака си, който нервно ровеше пръстта и каза с половин уста: - Ние с Йълдъз се обичаме.
- Дъщерята на Хасан ага ли? - попита бързо бащата.
- Да. - отговори синът с малко по-твърд глас.
Добри чорбаджи се наклони напред, като човек, търсещ опора, със свито от яд лице, подпря лакти на масата, хвана с две ръце главата си и потъна в тежко мълчание. Той не очакваше такъв отговор. Кръвта нахлу в главата му и тя зашумя като водопад. По някое време хаотичните мисли се успокоиха и той започна да се самообвинява: "Аз съм виновен! - думаше си той. - Мислех че е още зелена тиква, а то..." Повдигна изведнъж глава, погледна сина си с укор и яд и извика:
-- Като си решил да се жениш, нашите моми свършиха ли, че ще вземеш мохамеданка?
- Какво като е от другата вяра. Важното е, че ме обича. - каза Христо, като изчака яростта на баща му да спадне, но като даскал, който иска думите му да се помнят.
- Баща й знае ли за намеренията ви? - попита той с още ядосан тон.
_?
- Къде ще живеете?
Добри рязко стана и с бърза крачка тръгна към каруцата. Без да се обърне се качи на капрата. Камшикът нервно изплющя по гърбовете на конете и шум от колела и конски копита огласи дола.
Родителите на Христо дни наред се чудеха как да отклонят мислите и желанията му в друга посока. Умуваха къде ще ги венчаят - в църква, или в джамия, кръстниците четворица ли да бъдат, кои празници ще празнуват, децата им какви имена ще носят и много други трудни въпроси
При остър разговор между баща и син, Христо накрая каза:
- Аз се клех пред нея и пред иконата на Света Дева Мария с младенеца, в моя и вашия живот, че за нея ще се оженя.
След това признание, което беше най-голямата му тайна, той въздъхна дълбоко и надеждата му се върна. Не се съмняваше в Йълдъз, понеже u тя се беше клела, че няма да стане клетвона-рушителка, въпреки че храмът беше християнски. Неведнъж си повтаряха, че Бог е един, само че под различни имена и жестоко ще накаже нарушителя на клетвата.
Преди този разговор бащата ръмжеше, не отговаряше на запитвания, караше се на синовете и жените, най-много на ратаите. Не жалеше и децата. Караше се за незначителни неща, които по-рано не му правеха впечатление.
След тази новина бурята в семейството утихна и бащата започна да мисли как най-безболезнено да разреши този сложен въпрос. Съветва се с роднини и приятели, със свещеника. Стигна до владиката в града. "Да изпратя по християнския обичай сватове не става. Агата ще се обиди, че не зачитам вярата му. " - си думаше чорбаджията. Наканиха се с кръстника си на другия ден да отидат за съвет при техния духовен водач, но на сутринта чорбаджи Добри не се почувства добре. Тресе го цяла седмица.
След като сватлъкът с другоселците се развали, из селото плъзна слух, че Христо люби Йълдъз и иска да се ожени за нея. За тайните им срещи, за които се досещаха единици, а знаеха само двама, сега разказваха почти всички, като всичко се беше уголемило, разширило, добило невероятни размери. Народът, зажаднял за новини, обичаше да разказва, да коментира и да слуша такива, даже невероятни неща. Разказваха я селяни, пътници, безделници, млади и стари. По няколко пъти на ден я слушаха същите хора по улиците, пътищата, домовете, или в кръчмите. Откъде дойде тази мълва, никой не знаеше. Но тя се носеше и разказваше от човек на човек. Някой я беше казал, но кой, никой не знаеше, име не се споменаваше.
Така, в изчакване, дните растяха и ставаха все по-дълги. Кошарите се изпълниха с шарени агнета. За радост или за беда в стадото на Добри чорбаджи се роди агне, бяло като сняг, с черна точка на челото, но с пет крака. Новината бързо обходи селото, даже прескочи и в съседните села. Селяните го вземаха за добър знак и повярваха че поличбата ще препълни хамбарите, стадата ще се увеличат, сърдитите - ще се сдобрят. Само баба Деша клатеше глава и фъфлеше с беззъбата си уста: - До жътва в селото ще се случи нещо, което ще разплаче майки. Съседите и близките я слушаха, не одобряваха това, което казваше, не искаха да повярват, понеже скръбта свива тялото, ограничава мечтите, гаси огъня в очите.
Хасан ага чу за знамението, говори със съседи-мюсюлмани, с ходжата и накрая реши и той да види играта на природата. Облече нови дрехи, взе бастуна, броеницата и похлопа на съседската порта. Кучетата лавнаха и отвътре се обади някой. Резето тъпо изохка и вратата се отвори. Показа се гологлав, с мръсни ръце ратай.
- Тука ли е Добри чорбаджи? - попита остро агата.
- В къщи е, ефенди.
- Извести го, че съм дошъл да видя агнето.
Стопанинът чу ударите по портата, лаенето на псетата и тръгна да види кой идва. Като видя съседа, го обзе радост. Усмивка озари лицето му, очите му светнаха и той с мек глас каза:
- Буюр ага. С какво мога да помогна? - и направи лек поклон.
- Не ми е нужна твоята помощ - каза гордо с твърд глас гостът и замълча, като човек, досетил се че със съседа има да разрешава много важен въпрос и продължи меко:
- Дойдох да видя агнето.
Малко обиден, домакинът хвана под ръка съседа си и го въведе в кошарата. Гостът обиколи няколко пъти майката и агнето, наведе се, помилва петия крак, поклати няколко пъти глава, цъкна с език и каза:
- Дано да е за добро - и погледна домакина с питащи очи: "Ти как мислиш?"
Размениха в кошарата още няколко думи, влязоха В двора и до портата домакинът учтиво каза:
- Да вярваме, че знамението ще тласне нашите отношения 8 нова посока.
Погледите им се срещнаха и усмивка огря лицата им, като хора, които мислят едно и също.
- Да вярваме - каза гостът и повдигна бавно, неохотно ръка да отбори портата с мисъл, че не си е свършил работата, но гласът на домакина го спря:
- Чакай! Ела да почерпя.
Агата с достойнство смъкна ръката си и без колебание прие поканата.
- Може - каза той и доволство озари лицето, а очите му заиграха.
Двамата се насочиха към къщата. На прага ги посрещна стопанката и едно: - Йош гялдин - накара госта да помисли, че са очаквали това посещение.
Влязоха в голямата и светла соба, постлана с нови черги. Седнаха на шарени възглавници в средата около кръгла синия. Старата излезе и след малко влезе една от снахите с табла в ръка, на която имаше две чаши с кафе, а други две - със студена Вода. Тя поздрави, погледна с любопитство госта, Внимателно освободи таблата и излезе на пръсти.
- Буюр, Хасан ага - обърна се домакинът към госта с тих поглед. Взе чашата с димящата тъмна течност и отпи със звучно сърбане.
- Тешеккюр - отбърна със задоволство агата и също отпи. Замълчаха. Тишината ги притисна, но раздвижи мислите им.
Домакинът пръв наруши тягостното мълчание с въпроса:
- Леко ли презимуваха стадата, комшу? - и спря погледа си върху него.
- Зимата, знаеш, беше тежка. С много сняг и голям студ. Но благодарим на Аллах, че дочакахме топлите дни здрави и с пълни кошари с агнета и ярета - каза гостът и усмивка лъсна на лицето му.
- От моите шилета само осем се обагниха. Как е при теб?
- Също както и при тебе. - отговори лаконично агата, като че мислите му бяха заети с други, по-важни въпроси.
- Млякото тази година на коя мандра ще даваш? На Юмера ли, или ще го караш в Каран Върбовка при чолак Съби?
- Чолак Съби прави хубаво сирене, но в кашкавала е слаб. Още не съм решил.
В това време същата снаха донесе тава с баница, полята обилно с яйце, което се белееше и криеше част от зачервените листи. Домакинът я разряза на парчета и каза:
- Баницата е вкусна, когато е топла. - Взе с ръка парче и сладко го захапа. В стаята се чуваше само тихото мляскане. След като си избърсаха ръцете, агата наруши тишината:
- Машалла! Такава вкусна баница не съм ял скоро. Чорбаджията чу похвалата, но не отговори. Мислите му бяха
тръгнали в друга посока. Той повдигна глава, сви вежди и бавно, като че се страхуваше да не сгреши, попита:
- Как са младите, слушат ли?
- Идва време да уважаваме словата и делата им.
- Говориш, като че ти създават главоболия.
- Дъщерята е болнава,та за нея мислим.
- Да не е урочасана от някой момък? Велико чувство е да действаш, да строиш, да създаваш със собствените си ръце и ум и да гледаш как сътвореното расте, множи се. Ще ми бъде приятно, ако създаденото от мен и моето семейство наследниците разширят. Да обогатят започнатото с новостите на времето. И ако приживе чуя оценка от тях, че съм живял достойно, тогава, когато тялото и мисълта ми са отстъпили на младото, по-жизнено наследство и заживея със спомените си, ще се къпя в аромата на признателността и щастието, че съм оценен - каза гостът и накваси засъхналите си устни.
Домакинът с внимание изслуша мъдрите слова, остана доволен, обърна се към него и го попита:
- Нашите деца В състояние ли са да създадат или да възприемат новостите, сътворени от по-мъдрите, или имат подража-телски, не виждащ прогреса ум? Притежават ли куража да застанат начело и да понесат белезите на новото или ще останат в стадното развитие, което не върви, а пълзи по своя път? - Спря, пое дъх, погледна госта и с корава решителност продължи:
- Нашите изтърсаци пораснаха и искат да свият гнездо. Аз не съм против, но не мога да си обясня как членовете на семейство с различни религиозни убеждения и възпитание могат да съжителстват. Обичта им ще бъде ли достатъчна да преодолее различията? - каза чорбаджията и избърса потното си чело.
Хасан ага слушаше с наведена глава словата и от време навреме поглеждаше домакина със злостна усмивка. Мисълта, че дъщеря му ще краси християнски дом го сгърчи, задуши и се сви от мъка, която той се мъчеше да не показва. Гневът му още не беше затихнал. Той погледна със свито сърце домакина и като че ли някак весело, тържествено, но с нотка на злост, заяви:
- Ще дам дъщеря си на този жених, който я изнесе на върха на онзи баир - и го посочи през прозореца.
Добри чорбаджи се сепна от предложението на агата, но остана привидно спокоен, макар да чувстваше как кръвта нахлува в главата му. Лицето му се затопли, зачерви, а възглавницата започна да го боцка. По снагата му минаха тръпки на негодувание, но той овладя гнева си. Облада го някакво силно, почти злобно вълнение, понеже разбра, че съседът не е склонен да даде дъщеря си в християнски дом, затова предлага трудно, едва ли не неосъществимо условие.
Хасан ага стана бавно, взе бастуна, който го чакаше до входната врата и доволен, с тежки стъпки тръгна към портата. Кучетата заръмжаха, но домакинът ги сгълча и те подбиха опашки. Вървежът му по улицата беше с къса, но лека, весела крачка. Като разбра, че дъщеря му е виновна съседът да върне сватовете, гостът се сепна. Не знаеше какво да прави. Започна да сънува лоши сънища. Безизходицата, която дни наред го смущаваше, притискаше, мачкаше, ги остави в съседа. Ходжата му предложи и го убеди, че този вариант е най-добрия, чрез който с достойнство ще излезе от мълвата.
" - Момъкът няма да приеме, а ако се реши, няма да успее, понеже хълмът е висок и стръмен" - разсъждаваше духовния водач пред агата. Накрая на разговора ходжата тихо, като че на себе си, каза:
- Съдбата човешка е в ръцете на Аллах - и вдигна очи към небето.
Чорбаджи Добри се върна 8 стаята и седна на същото място. Погледна през прозореца на изток и видя голия, стръмен, висок хълм. Спомни си че като юноша с другари беше се качвал на най-високото. Докато го разглеждаше, вратата скръцна, стопанката надникна и влезе в стаята. Тя спря пред мъжа си, погледна го, после отправи поглед към прозореца. Не Видя нищо непознато, седна до него, побутна го и възмутено попита:
- Какво гледаш като омагьосан?
- Хълма. - отговори той.
- Подиграваш ли ми се? - каза с обидна нотка в гласа си тя.
- Съседът каза, че ще даде дъщеря си на този жених, който я изнесе на върха.
- Ах, загина ми чедото! - завайка се майката и очите й овлаж-няха.
- Чакай. Не плачи. Да чуем мнението на Христо. - и прегърна съпругата си.
Добри чорбаджи не изпрати хабер Христо да си дойде от къш-лата. Искаше с майка му добре да обмислят как и какво да го посъветват, понеже мислеха че предложението на съседа е невъзможно. В края на седмицата, по икиндия синът им слезе от коня и влезе в двора. Върза животното в дама, даде му сено, взе празните торби и тръгна към къщата. Майка му го посрещна на прага със сдържана, кротка усмивка. Погледна го с изморени очи, кимна на поздрава, взе празните торби и двамата влязоха в мутвака. Синът започна да разказва как с ратая и кучетата спасили стадото от глутница вълци, след като го изкарали на паша в совата. Майката слушаше с внимание, без да го прекъсва, като понякога поглеждаше с топъл поглед и кимаше одобрително с глава.
Христо постави синията в средата на мутвака и две възглавници. Той не ги признаваше за удобни, затова сядаше по турски на рогозката. Старият, който току-що се беше върнал от нивата, измъкна от пояса си нож. Прегърна самуна с още влажните си ръце и започна да реже големи филии. Крайчето сложи пред сина си, погледна го с уморен, но закачлив поглед и каза;
- С внук да ме зарадваш - и намигна на жена си. После пръв отчупи залък и бръкна с дървената лъжица в паницата.
Храненето премина тихо, спокойно. Само майката понякога въздишаше тежко. Накрая попита:
- Искате ли кисело мляко?
Отсипа от делвата в пръстени купички гъсто мляко и ги сложи пред тях. Преди години пътешественик- чужденец, който преспа у тях, го беше посъветвал: "Никога не започвай сериозен разговор преди и по време на хранене!"
Бащата преглътна последния залък, пи вода от стомната, след което спря поглед върху Христо. Опънатото му, опърлено от априлското слънце лице беше придобило цвета на бакъра, от което лъхаше свежест, енергия, воля. После погледна жена си, почеса се по брадата, дръпна възглавницата и започна да говори тихо:
- Преди два дни съседът - бащата на Йълдъз идва да види агнето.
Бащата спря за секунда, погледна сина си, който трепна при споменаването името на любимата му, с която преди вечеря се бяха видели в градината и продължи:
- Поканих го на кафе. Разговаряхме за времето, за добитъка, какъв ще бъде добивът от есенниците.
После замълча. Лицето му трепна, веждите му се свиха, погледът му стана по-решителен, но колебанието му идваше не от това да каже или не за предложението на съседа, а как да го каже, за да го накара да се откаже от неизпълнимото предложение и като не намери най-правилните думи, бързо каза:
- Баща й иска да я изнесеш на върха на хълма, който е отвъд реката.
Майката и бащата гледаха детето си с трепет и страх в очите, които сякаш се молеха да не приема предложението, понеже тo можеше да го погуби. Те изпитваха някакъв суеверен страх, че ще се случи нещо зло, непредвидено, и ще покрие къщата със скръб. Страхуваха се от буйната, необуздана младежка обич, която е в състояние да поеме товар, който е извън силите му.
Христо изслуша думите на баща си и въздишките на майка си с наведена глава, спокойно. Само свитият му крак подскачаше в коляното. Той се зарадва, че родителите им дават съгласието си и възможността да докажат, че се обичат и желаят да свият семейно гнездо, въпреки че са друговерци. Представи си тази вечерна среща с любимата в мрачината под клоните на ореха, когато тя протегна нежните си ръце и обви врата му, а устните и мълвяха:
- Обичам те! - след което се съединиха в сладка целувка. Под дървото, в тъмнината, сред тишината и песента на щурците, те създаваха сладки, незабравими спомени, които подхранват тялото, мисълта със свежа струя, когато тялото се умори да твори, а духът загуби смисъл в живота. Христо изведнъж трепна, сякаш се събуди от опияняващ любовен сън, разкърши снага, повдигна глава, погледна родителите си с радостен, щастлив поглед и прошепна:
- Йълдъз е мило и нежно създание и тежи колкото двумесечно агне, което заслужава внимание, грижи и обич. Аз я обичам толкова много, че не мога да си представя живота без нея и затова съм съгласен да приема всички изпитания, за да я спечеля.
Изведнъж майка му прежълтя, трепна, очите й се напълниха със сълзи. Тя изхлипа, стана и като пияна влезе в другата стая.
Добри чорбаджи придружи жена си с мисъл и поглед. Лицето му се сви, очите му потъмняха и той изпита нужда да говори, за да намали болката, която го пронизваше:
- Ти се съгласи да изпълниш коварното предложение, но знай, че много пот ще излезе от теб, докато стигнеш върха. Погледът ти ще се умори да гледаш ситните,бели камъчета, които ще играят под краката ти, и синьото небе, докато кракът ти стъпи горе. Товарът ти с всеки изминат аршин ще става все по-тежък, а краката и ръцете ти ще омекнат.
- Тя е лека като перце! Ще я грабна и за бързо ще сме горе! - каза въодушевено синът, с което искаше да каже:"Не се тревожете, ще се справя!"
Любовната клетва, сладките целувки и младежкият порив му даваха кураж и той мислеше, че е в състояние да повдигне планина.
Свако спря да разказва. Накваси засъхналото си гърло, изгледа хълма, сякаш че той ще се качва, отпусна чело, като човек, събрал и избистрил това, което на млади години е слушал от стари хора и продължи:
Добри чорбаджи духна пламъка на вощеницата, мракът стана по-гъст и чрез напипване той се мушна под юргана при жена си. Тя се размърда и му обърна гръб. Напипа влага по възглавницата, ослуша се, чу дишането й и си каза: "Не спи!"Спомни си при съгласието на сина им, как тя изведнъж пребледня и стенеща влезе 6 собата. Съжали я и обвини сина си за душевното смущение. Той я уважаваше, даже обичаше, понеже тя го зарадва с трима сина и една дъщеря. С добрия си характер и работливост, тя създаваше и задържаше топлината в семейното огнище. Даже на животно не беше казвала лоша дума. Често се допитваше до нея, понеже в думите й имаше мъдрост. Обърна се надясно, после по гръб. Стисна очи, но сънят не идваше. Допуши му се. Измъкна се леко от постелята, наметна шубата, върху която се беше спрял лунен лъч, открехна вратата и влезе в мутвака. Седна на трикрако столче до оджака, напълни лулата с тютюн и започна да рови из пепелта за въглен. В мрачината някой го побутна. Помисли че е котката, но щом седна до него, разбра че е спътничката му. Помъчи се да каже: " Защо не спиш?", но думите заседнаха 6 гърлото му. Погледна я мило, прегърна я, а тя сложи глава на гърдите му и така дочакаха първи петли.
Мълвата за любовта на друговерците, предложението на агата, съгласието на Христо и уговорения ден, се понесе отново из Поречието. Първо завладя селото, нагази в ниви, поля и гори-пълзеше като пролетна мъгла и за кратко време покри всички села от Русчук до Попово. Колкото мълвата се отдалечаваше от селото, тя се обогатяваше, украсяваше с невероятни сцени от живота на младите. По-драматичен ставаше разговорът между бащите, и как ще стане изнасянето на момата на върха. По-любопитните се подготвяха шумно с кого и как ще пътуват.
Едва ли има човек, който да не е пял, или слушал прекрасната песен на любовта. Но да я доказваш, да я защищаваш чрез носене по стръмен скат, такова чудо не се помнеше от хората в този край. Коментарите бяха разнообразни. Някои виняха младите, други родителите, трети - хвалеха момъка и сравняваха неговата обич, смелост и воля със своята.
Ето че настъпи уговореният от бащите ден. Тихата слънчева утрин канеше хората от Поречието да присъстват на събитието.
В двете къщи цареше оживление, далеч по-голямо от това след проливен дъжд и изядена от вълк овца. Съседи, приятели, роднини близаха и излизаха от къщите и всеки се стараеше да даде съвет, напътствие, да бъде полезен и да помогне с нещо.
Слънцето току-що се беше изкачило на копраля височина и хората започнаха да обсаждат хълма. Идваха с шарени, пеещи каруци, теглени от охранени коне с пискюли на челата и маниста на хаму-тите; коли, теглени от волове, магарешки каручки,но най-много бяха пешаците. Като на пазар пристигаха весели, с подвиквания, закачки, богати и бедни, турци, българи, цигани, власи, млади и стари. Някои пристигаха след това да се видят с приятели, роднини, да уредят някой алъш-вериш, а трети от любопитство, за да разказват на познати, внуци и правнуци. Разнообразното множество, обхванало дъгообразно основите на височината се беше групирало по верски, селищен и роднински признак и изглеждаше външно спокойно. Някои от присъстващите с омраза гледаха християните и говореха, че е срамно и недостойно мюсюлманка да се люби и жени за друговерец.
Докато хората чакаха уговореното време, откъм селото дойде вихрушка. Тя премина реката, вдигна няколко шапки, заля народа и животните с прах и хладен въздух.
- Това е лоша поличба - каза баба Деша на дъщеря си, която я беше докарала с магарешка каручка да види зрелището. Около хълма настана тягостна тишина, като пред буря.
Йълдъз гледаше с любопитство разнородното по език и облекло множество.
От групата българи се отдели левент момък със загоряло волево лице, светещи като звезди очи, с бяла везана риза, нови потури и цървули. Тялото му беше като на борец, погледът - орлов, стъпката - бавна, отмерена, твърда. Той се спря пред родителите на Йълдъз. Направи дълбок поклон пред бащата, след което му целуна ръката. Същото направи и пред майката. След като Христо се спря пред девицата и я погледна с весели, препълнени с обич очи, които я питаха: "Готова ли си за трудното изпитание?" - тя забрави за лошите очи на хората. Душата и сърцето й се изпълниха с дълбоко вълнение, с възторжена радост, каквато не беше изпитвала никога досега, понеже Христо потвърждаваше смелите думи, които шепнеше тихо, че е готов да докаже любовта си при най-тежкото изпитание, уговорено от родителите им.
Слънцето, облаците спряха движението си, а вятърът се скри в близката гора, откъдето очакваше да види и да се радва на истинската любов, която движи живота.
Христо светкавично вдигна ръка и дръпна бялата шамия, която криеше главата и бюста й. Тя се стресна от това, че започна да я разсъблича пред толкова много хора. Тялото й се огъна. Очите й се разшириха, устните й потрепнаха. Лицето й поруменя чак до корените на черните й коси, които се разпиляха като разбързай сноп жито и покриха гърба й чак до кръста. Набъбналите й гърди се очертаваха и подскачаха от вълнение, повдигаха пори-висто бялата копринена блузка, украсена покрай врата и ръкавите с интересни фигури, които вероятно имаха някакво семейно, родово, или религиозно значение и придаваха по-свеж, по-весел вид на дрехата и на момата.
Тази дръзка, не почиваща на никакви правила постъпка на Христо смая присъстващите. Такава решителност, такава смелост не се помнеше в Поломието. Народът онемя, изтръпна в очакване да се случи нещо непредвидено.
Йълдъз като че ли усети тяхното вълнение, негодуването на сънародниците си и преди вълните да достигнат брега, се хвърли в обятията на любимия си. Ръцете й като бяло шалче обвиха опърления му от слънцето брат. Две корави ръце я притиснаха към топлата мъжка гръд, прегърна я като агне, целуна я и тръгна с едри крачки към върха на любовта и щастието.
Христо понесе кръста към своята Голгота. Всичко в него трептеше, лудуваше, гореше от щастие, че скоро ще получат благословията на родителите си, а духовните водачи ще узаконят брака им.
С възторжени, поощрителни викове, по-голямата част от присъстващите изразяваха възхищението си от дързостта, смелостта на младите и тяхната любов, устремили се да разчупят религиозните канони.
След като влюбените побягнаха към върха ходжата се приближи до агата и започна да му шепне в ухото: "Той няма да я изнесе до Върха, започна да се поти, подхлъзна се, намали крачката, скоро ще се изтощи."
Чорбаджи Добри беше дошъл с цялото си семейство и заедно с роднини, приятели и съседи образуваха голяма група, която се различаваше от другите по това, че беше по-сдържана. Те не шумяха, не ръкомахаха въодушевено. По движенията и по лицата им се четеше загриженост. Страхуваха се, че при несполука позорът ще падне върху цялото семейство. Съселяните им с остри, подигравателни думи ще им напомнят за събитието, а могат и да ги нарекат "хвалипръцковци". Лицето на бащата беше сериозно като на пълководец пред генерално сражение. Само очите му следяха всяка стъпка на Христо, а устата му тихо шепнеше: "По-бавно, сине, по-бавно!" За две-три седмици майката се беше стопила, смалила и сега само ронеше едри сълзи.
Тревистият участък постепенно изчезна и по-нагоре склонът беше напръскан с дребни, валчести и ръбести бели камъчета, които започнаха да шават под ходилата на Христо. Крачката стана къса, несигурна. Приплъзването отнемаше двойна енергия. Той се прегърби още повече. Ръцете му - железни лостове - започнаха да изтръпват и омекват. Пот ороси челото и започна да дразни погледа му. Йълзъз извади бяла везана кърпичка и започна да бърше мокрото лице и да го окуражава: "Половината минахме. Още малко остана!" Някакъв страх се появи в него да не се подхлъзне. да се спъне u дa изтърве любимата си, с което губеше облога, а не можеше да си представи бъдещето без нея. Няколко метра твърда скала са голяма благодат. Тя го окуражи,но това бяха само пет-шест крачки и пак тези дребни отломки, които се плъзгаха и танцуваха под стъпалата му. Той погледна нагоре към заветната мечта, видя синьото небе и му се стори че хълмът е пораснал и разстоянието до върха не е намаляло. Помисли си че никога няма да стъпи горе. Цялото му тяло се залюля в колеблива люлка, отчаян дъх напълни гърдите му и той започна да губи сили. Обля го обилна пот. Жажда пресуши гърлото му, устните му се напукаха до кръв. Злокобна мисъл прелетя в главата му - да спре, да си почине... Но мигновено я отхвърли. "Нагоре, нагоре!" - започна да си повтаря. А сърцето му биеше в гърдите като тъпан и той го усещаше с цялото си тяло. Краката и ръцете му бяха се изтощили, бяха загубили пъргавината, силата си. Той направи няколко бавни, несигурни крачки и падна, някак бавно, внимателно, сякаш пазеше да не се нарани, да не се удари, с вик: "Вода, вода!"
Йълдъз изохка при допира с белите ръбести камъчета, но никой не я чу. Чехлите й се изхлузиха от краката, изтърва кърпичката. С бавни, леки движения започна да се измъква от прегръдката на мокрото, горещо, стенещо тяло, като се стремеше да не увеличава страданието му. Погледна го с болка, сърцето й се сви от мъка. Заплака. Но бързо се овладя и започна с очи да търси каменна вдлъбнатина, пълна с дъждовна вода и след като не откри такава, погледна надолу. Реката, която тихо течеше в подножието на хълма, блесна като спасителен лъч, която я ободри и тя се зарадва, понеже чу думи: "Аз нося животворна течност, ела!" Мигновено грабна чехлите си и тръгна - не, полетя, разперила ръце като бяла лястовичка, която носи кураж, здраве, живот. Тя летеше по наклона и от движението на въздуха, който свиреше като сирена, стресна, зачуди, спря, придвижващите се нагоре хора, понеже това беше чудната, сладка, не забравяща се песен на обичта. Краката й се движеха механично, сякаш някаква чужда воля, някаква непонятна сила и нареждаше и я движеше към водата, към любовта към живота. Присъстващите я гледаха като омагьосани. Всички следяха летежа и се отдръпваха, правеха й път. Някои помислиха, че тя бяга от смъртта и ще се спре при родителите си изплашена, посърнала. Но тя прелетя покрай тях, без да ги забележи и нагази в хладната речна вода. Напълни чехлите и полетя обратно, носеща живот на любимия, изпреварваща всички, устремили се нагоре. Със сетни сили стигна до момъка и като ударена в сърцето птичка падна върху безжизнения труп.
Трагичният завършек на любовта между двамата млади, извървели земния си път в ранна младост потресе родителите и множеството, които с восъчни, тъжни лица пълзяха по стръмния склон. Плачеше младо и старо, християни и мюсюлмани. Риданията им огласяха долината.
На другия ден съселяни изкопаха вечния им дом в подножието на хълма, близо до реката, и положиха В един ковчег двете тела. След месец родителите им поставиха два различни по форма, но прегърнати знака, сочещи къде почива любовта. А народът наименува височината "Хълма на влюбените","Къз баир", "Момино бърдо".
Свако бавно каза последното изречение. Личеше, че беше изтощен. Бях смаян от двамата млади, от тяхната саможертва в името на любовта. След Време написах това, що чух.
„Легенди“ на Цвятко Райков
Поземлената реформа ме принуди да посетя село Острица, откъдето беше родът на майка ми. Като започнахме да делим нивите, ливадите, градините, свако спомена, че гората зад Хълма на влюбените е опожарена. След споразумението го помолих да разкаже какво събитие е дало името на височината. Той се съгласи и започна така:
- Събитието, което ще ви разкажа, се случи много, много отдавна. Годината не се знае. Помни се, че беше напориста, влажна пролет. Обширните гори, поляни и ниви бяха залети от пъстроцветна растителност. Хората се молеха и вярваха, че годината ще бъде берекетлия. Освен грижи за насъщния имаше и хубави неща. Те идваха от къщите и големите дворове и градини, многото цветя и плодни дървета, с големите пространства за игра на децата. По пасбищата пълзяха стада от едър и дребен добитък, а пастирите с кавалите си се надпяваха с птиците. По жътва, вършитба и гроздобер просторът беше тесен за мелодичните гласове на моми и ергени, на млади и стари. Вечер, на седенки, беленки, или чукане слънчогледови пити гъдулари, гайдари и пеВци свиреха и пееха за вярност, другарство и вехти войводи. Какви хора се виеха по дворове и мегдани! - каза свако с носталгия по изминалото време и млъкна. Поиска чаша вода, накваси гърлото си и продължи:
- Най-много земя и добитък имаха Хасан ага и Добри чорбаджи. Години наред двете семейства живееха мирно, но не тихо. Тайно си завиждаха, но не със зверска злоба, която пали плевни, къщи и мори добитък. Дебнеха се и Всеки искаше пръв да произведе разсад, да получи най-много зърно, да има най-много добитък. Семействата се уважаваха, въпреки че се молеха в различни храмове. Много пъти сядаха на една маса. Жените се търсеха и си услужва-ха, разменяха рецепти за ястия, туршии, мармалади. Децата от двете семейства по цял ден играеха заедно или се къпеха тайно в реката. Те даваха тон и в селото нямаше младежки лудории и големи зулуми. Колкото земята и стадата им се увеличаваха, толкова те ставаха все по-самостоятелни, по-горди, по-властни.
Къщите им бяха на два ката, с големи дворове, с много стопански постройки, градини, които се допираха и стигаха до реката.
Селяните гледаха на двамата първенци с уважение, поздравяваха ги отдалече, даваха им стол, когато влизаха В кръчмата, правеха им път при посещения на тържества и празници. Думите им тежаха като воденични камъни. В тях се вслушваше цялото село, даже и властта. Всичко, каквото притежаваха - ниви, гори, добитък - се беше удвоило, после утроило с упорит труд. При тях добивите на зърно бяха с няколко крини повече от другите, смъртността при животните - по-малка.
Йълдъз, най-малката рожба на Хасан ага, беше галеното дете на голямото богато семейство. Майка й трепереше като орлица над единствената си дъщеря, понеже често се оплакваше, че я боли ту глава, ту стомах, че не и се яде. Не я пускаше да отиде на нива, не я караше да помага в домакинската работа, даже не знаеше да плете. Правеше забележки на синовете и на снахите си, когато я караха да донесе от чешмата стомна прясна вода. Съседките често поучаваха майката, като й думаха: "Лошо правиш. Детето мина десет лета, научи я поне да готви. " Майката се усмихваше и отговаряше: - Слабичка, болничка е, има време. - Така крехката млада фиданка растеше на воля, свободна от задължения и по цял ден играеше с децата от махалата и най-много със съседа Христо. Към края на десетото си лято момичето започна да се променя. Лицето й се удължи, очите и станаха по-големи, по-неспокойни, а косата, сякаш по-черна. Тялото и, особено бедрата и гърдите започнаха да набъбват, да наедряват. Дрехите й бързо умаляваха и се налагаше всяка пролет да шият нови. Шамията криеше лицето й, а дрехите - снагата, но походката, движенията ставаха все по-гъвкави, силни, по-привлекателни. Тя забрави думите: "Не съм гладна", "Боли ме глава". Всичко, каквото хапнеше, се превръщаше в плът и хубост. Започна да се интересува от домакинство, да помага при къпането на братовите си деца, наблюдаваше с интерес кърменето на бебетата. Питаше младите майки за някои свои и техни телесни изменения.
Майка й постоянно й напомняше, че е задължително всяка мохамеданка да носи шамия, особено когато излиза на улицата, kaтo xogu go чешмата, или go някоя дружка. Жените от рода все no-често започнаха да й говорят за семейните си отношения и че след като прехвърли петнадесетото лято Коранът разрешава да се омъжи. Забраняваха й всякакъв контакт с момчета. Учеха я, че жената трябва да е загадка за мъжа, докато не получи бащината и на ходжата благословия.
Тя слушаше поученията на жените и вътрешно се усмихваше, понеже разрешаваше на Христо да й смъква шамията, да я целува и да я гали по тялото. Снагата й незабелязано трепваше от удоволствие, когато си спомняше за съседа, за прекараните щастливи мигове с него и за предстоящата среща. Хората нямат представа на какво са способни влюбените. За да не събудят подозрение, двамата измислиха сигнали, които им помагаха да се видят и да разменят по някоя дума. Когато Христо блее като агне - отива на къшлата, при кукуригане - бере плодове в градината, при свирене с уста, или с листо - отива на реката. Ако вечер, преди да падне мрак, отнякъде се обади бухал - среща на междата под ореха. Дружбата на двамата млади не секна, срещите се разредиха, но станаха по-сладки, по-желани.
Свако изведнъж млъкна и се загледа някъде между нас, както пастирът гледа широкото поле между редки круши. Сред настъпилата тишина сякаш се чуваше шума на изминалите десетилетия, които бяха оставили дълбоки бразди по лицето и следи в душата му. Започна отново да разказва, само че по-бавно:
- Чорбаджи Добри реши да ожени най-малкия си син. Момите от селото не му харесваха, а и синът му не подсказваше, че някоя му е на сърце. Неделен ден и в празник, когато на мегдана писне гайда, застърже гъдулка, задумка тъпан, той все си намираше работа в градината или отиваше на Лома риба и раци да лови. Бащата се чудеше и питаше защо страни от младежите и девойките. Наблюдаваше го, проверяваше работата му, от която беше доволен, но се тревожеше, че характерът му ще отдалечи сватбата. Виждаше го като ходи по улицата да свири с уста, с листо, да блее като агне, да кукурига като петел. "Още е с детския си акъл" - си думаше той и все повече си внушаваше, че след като му намери невяста ще се промени и ще стане мъж. Обиколи първо близките села, разговаря с приятели, които му посочваха лични моми, но той все не ги одобряваше. Едната имала малко чеиз, друга била без зестра, а трета - мудна в работата. Губи се два дни и накрая се прибра недоволен.
Изминаха две седмици. Една вечер, след храна, когато другите членове на семейството се оттеглиха за сън, бащата спря поглед върху Христо, който преди залез слънце се беше върнал от къш-лата. Видя му се, че има промяна в него, че е закоравял, възмъжал. В погледа му прочете някаква радост, мечта, като човек, който е видял близък, обичан човек, от когото е получил уверение, подкрепа в някаква обща работа. "Ще му кажа, нека да знае" - си каза той и с тих, но властен глас се обърна към сина си:
- Утре с кръстника тръгваме да ти търсим жена. На твоите години станах баща. Ти какво чакаш?
Христо побледня, засмените му очи се свиха, тялото му се огъна, като че ли го затисна лавина, помъчи се да каже нещо, но от устата му излезе само мучене, неясни, объркани звуци, от които можеше да се разбере само едно: - Ама, тате...
- Какво, ама, тате? - каза сопнато, с повишен тон бащата и продължи:
- Канара мъж, мечка може да завали, а бяга от момите!
- Тате чакай, не бързай - твърдо каза синът, съвзел се от тежките бащини думи. Той познаваше баща си, щом намисли и реши да върши някаква работа, никой не може да го отклони от начер-тания план. Затова стана, но преди да излезе чу думите:
- Мен работна ръка ми трябва.
Този път им провървя. Във второто посетено село бащата и кръстника откриха хубава, работна и заможна мома. След като чуха добри думи за нея и за родителите й, чорбаджията реши веднага да изпрати сватовници. Домакинът, на когото гостуваха, се съгласи да участва в сгледата. Двамата зрели мъже, знаещи изискванията на бащата, спокойно почукаха на чуждата порта, а Добри чорбаджи остана да ги чака в дома на приятеля си. Той беше неспокоен, при все че взе чутото за чиста монета.но си спомни бащините думи: "Хорските приказки са дървесна пепел, nog която често лежат живи въглени. "
Кръстникът им беше тих, скромен човек, но малко дяволит, с голям и богат житейски опит. Набитото му око безпогрешно познаваше коя коза ще близни, дава ли много и хубаво мляко, на които качества разчиташе кумеца.
Гостът не се застоя в стаята. Възглавницата му убиваше, върху тялото му връхлитаха горещи вълни, а и разговорът с домакинята не потече. Мислите му бяха в другата къща. Излезе на двора и започна да преглежда каруцата.
Пред портата се чу кашлица и сватовниците влязоха в двора. Чорбаджията спря и погледна сериозните им лица с питащи очи. Те го наблюдаваха как гори от любопитство, минута-две, без да продумат, после повдигнаха вежди и с усмивка казаха:"Готово!" Той се обиди, устата му трепна, понеже не разбра смисъла на думата и с малко повишен тон бързо попита:
- Кое е готово?
Домакинът го хвана под ръка и тримата влязоха 6 собата. Седнаха на миндера и чак тогава започна разговора. Завършиха с думите: - След седмица се стягай да посрещнеш сватове! - Чак след тия думи бащата отпусна снага и дълбоко и радостно въздъхна.
След седмица голямата порта се отбори и в двора на Добри чорбаджи влезе изписана пееща каруца, пълна с хора, теглена от два охранени коня с пискюли на челата. Нагиздени, весели, гостите слязоха, посрещнати от цялото семейство. Изкачиха се на втория кат и влязоха в гостната. Насядаха на възглавници и трикраки столчета. Гостите се оглеждаха и се радваха, че ще се сродят с богати хора. Разговорът се плъзна за времето, за полската работа и за добитъка. Домакините отрупаха приближените синии с манджи и вино, а гостите подадоха ракия. Преди да докоснат домашното ястие и разлятото вино, някой попита:
- Къде е момъка? Нека дойде да го видим.
Домакините се сепнаха от казаните думи и започнаха да се питат с очи къде е Христо. Преди да отворят портата, те го видяха да ходи по двора, край мутвака, но оттогава никой не беше го виждал. Братята му започнаха да го търсят. Питаха децата, жените, всички повдигаха отрицателно рамене с учудени лица. Надникнаха в плевнята, в дама, претърсиха градината. Изпратиха конник до къшлата - беше се стопил, като късен пролетен сняг.
Гостите оставиха разсипаната манджа, разлятото вино, качиха се на каруцата и огорчени си отидоха. Стопанинът обикаляше двора, стаите, караше се на всички, размахваше, въртеше бастун и люто се заканваше на сина си. Той се задушаваше от ярост, защото виждаше, че неговият и на кръстника му труд, старание, средства вятърът ги издухва, разпилява, а си ценеше времето и трепереше над всеки грош, въпреки че не беше скъперник. От силното вълнение лицето му се беше сгърчило, беше променило цвета си, беше станал човек с друг образ.
След три дни бащата го откри на къшлата. Посегна да го удари за причинения срам, но младостта и любовната клетва се i опълчиха. Те хванаха вдигнатата ръка и я принудиха да пусне бастуна.
- Не по този начин, тате! - каза синът, който защищаваше достойно любовта си.
Чорбаджи Добри се вкамени. Той не знаеше какво да прави, някой му беше вързал краката и ръцете. Порозовялото му лице изпитваше такава болка, каквато не беше изпитвал никога досега. Но бързо се овладя и с треперещи устни и свити вежди изгледа сина си отдолу догоре. Погледите им се срещнаха и той чак сега разбра, че петелът, който понякога кукуригаше на двора, иска сам да си избере ярка. Въздъхна дълбоко като човек, губещ власт над жребец; сърцето му се затопли и той тръгна към пейката. Седна, извади пунгията, натъпка лулата си с тютюн и зачатка с чакмака. Изпусна няколко кълба дим, погледна ги и ги сравни с родителското сърце, което разпилява, строшава причинената от рожбите им мъка. След това погледна сина си, който стоеше на същото място, забил поглед в гората. Погледът му беше смутен, като на човек, осъзнаващ че е извършил нещо, което можеше да прерасне в голяма кавга; нещо което ще се помни дни наред, ще тежи цял живот. Той се усмихна и мек, загрижен глас каза:
- Ела, ела тука.
Христо отпусна юмруци, изви се, хвърли поглед върху баща си и пейката, поколеба се и се приближи с бавни крачки. Седна на другия край, като обиден, че не го признават за мъж и сведе виновно глава.
- Кажи сега, защо избяга от село? - запита бащата с тих, предразполагащ за откровен разговор глас и погледна сина си с тежък, замислен поглед, сякаш искаше веднага да разбере какъв ще е отговорът.
Христо се смути. Обърка се и измънка нещо, но нищо не се разбра. Повдигна глава, погледна небето, откъдето очакваше да получи просветление, кураж и смелост да разкрие своята тайна. После погледна крака си, който нервно ровеше пръстта и каза с половин уста: - Ние с Йълдъз се обичаме.
- Дъщерята на Хасан ага ли? - попита бързо бащата.
- Да. - отговори синът с малко по-твърд глас.
Добри чорбаджи се наклони напред, като човек, търсещ опора, със свито от яд лице, подпря лакти на масата, хвана с две ръце главата си и потъна в тежко мълчание. Той не очакваше такъв отговор. Кръвта нахлу в главата му и тя зашумя като водопад. По някое време хаотичните мисли се успокоиха и той започна да се самообвинява: "Аз съм виновен! - думаше си той. - Мислех че е още зелена тиква, а то..." Повдигна изведнъж глава, погледна сина си с укор и яд и извика:
-- Като си решил да се жениш, нашите моми свършиха ли, че ще вземеш мохамеданка?
- Какво като е от другата вяра. Важното е, че ме обича. - каза Христо, като изчака яростта на баща му да спадне, но като даскал, който иска думите му да се помнят.
- Баща й знае ли за намеренията ви? - попита той с още ядосан тон.
_?
- Къде ще живеете?
Добри рязко стана и с бърза крачка тръгна към каруцата. Без да се обърне се качи на капрата. Камшикът нервно изплющя по гърбовете на конете и шум от колела и конски копита огласи дола.
Родителите на Христо дни наред се чудеха как да отклонят мислите и желанията му в друга посока. Умуваха къде ще ги венчаят - в църква, или в джамия, кръстниците четворица ли да бъдат, кои празници ще празнуват, децата им какви имена ще носят и много други трудни въпроси
При остър разговор между баща и син, Христо накрая каза:
- Аз се клех пред нея и пред иконата на Света Дева Мария с младенеца, в моя и вашия живот, че за нея ще се оженя.
След това признание, което беше най-голямата му тайна, той въздъхна дълбоко и надеждата му се върна. Не се съмняваше в Йълдъз, понеже u тя се беше клела, че няма да стане клетвона-рушителка, въпреки че храмът беше християнски. Неведнъж си повтаряха, че Бог е един, само че под различни имена и жестоко ще накаже нарушителя на клетвата.
Преди този разговор бащата ръмжеше, не отговаряше на запитвания, караше се на синовете и жените, най-много на ратаите. Не жалеше и децата. Караше се за незначителни неща, които по-рано не му правеха впечатление.
След тази новина бурята в семейството утихна и бащата започна да мисли как най-безболезнено да разреши този сложен въпрос. Съветва се с роднини и приятели, със свещеника. Стигна до владиката в града. "Да изпратя по християнския обичай сватове не става. Агата ще се обиди, че не зачитам вярата му. " - си думаше чорбаджията. Наканиха се с кръстника си на другия ден да отидат за съвет при техния духовен водач, но на сутринта чорбаджи Добри не се почувства добре. Тресе го цяла седмица.
След като сватлъкът с другоселците се развали, из селото плъзна слух, че Христо люби Йълдъз и иска да се ожени за нея. За тайните им срещи, за които се досещаха единици, а знаеха само двама, сега разказваха почти всички, като всичко се беше уголемило, разширило, добило невероятни размери. Народът, зажаднял за новини, обичаше да разказва, да коментира и да слуша такива, даже невероятни неща. Разказваха я селяни, пътници, безделници, млади и стари. По няколко пъти на ден я слушаха същите хора по улиците, пътищата, домовете, или в кръчмите. Откъде дойде тази мълва, никой не знаеше. Но тя се носеше и разказваше от човек на човек. Някой я беше казал, но кой, никой не знаеше, име не се споменаваше.
Така, в изчакване, дните растяха и ставаха все по-дълги. Кошарите се изпълниха с шарени агнета. За радост или за беда в стадото на Добри чорбаджи се роди агне, бяло като сняг, с черна точка на челото, но с пет крака. Новината бързо обходи селото, даже прескочи и в съседните села. Селяните го вземаха за добър знак и повярваха че поличбата ще препълни хамбарите, стадата ще се увеличат, сърдитите - ще се сдобрят. Само баба Деша клатеше глава и фъфлеше с беззъбата си уста: - До жътва в селото ще се случи нещо, което ще разплаче майки. Съседите и близките я слушаха, не одобряваха това, което казваше, не искаха да повярват, понеже скръбта свива тялото, ограничава мечтите, гаси огъня в очите.
Хасан ага чу за знамението, говори със съседи-мюсюлмани, с ходжата и накрая реши и той да види играта на природата. Облече нови дрехи, взе бастуна, броеницата и похлопа на съседската порта. Кучетата лавнаха и отвътре се обади някой. Резето тъпо изохка и вратата се отвори. Показа се гологлав, с мръсни ръце ратай.
- Тука ли е Добри чорбаджи? - попита остро агата.
- В къщи е, ефенди.
- Извести го, че съм дошъл да видя агнето.
Стопанинът чу ударите по портата, лаенето на псетата и тръгна да види кой идва. Като видя съседа, го обзе радост. Усмивка озари лицето му, очите му светнаха и той с мек глас каза:
- Буюр ага. С какво мога да помогна? - и направи лек поклон.
- Не ми е нужна твоята помощ - каза гордо с твърд глас гостът и замълча, като човек, досетил се че със съседа има да разрешава много важен въпрос и продължи меко:
- Дойдох да видя агнето.
Малко обиден, домакинът хвана под ръка съседа си и го въведе в кошарата. Гостът обиколи няколко пъти майката и агнето, наведе се, помилва петия крак, поклати няколко пъти глава, цъкна с език и каза:
- Дано да е за добро - и погледна домакина с питащи очи: "Ти как мислиш?"
Размениха в кошарата още няколко думи, влязоха В двора и до портата домакинът учтиво каза:
- Да вярваме, че знамението ще тласне нашите отношения 8 нова посока.
Погледите им се срещнаха и усмивка огря лицата им, като хора, които мислят едно и също.
- Да вярваме - каза гостът и повдигна бавно, неохотно ръка да отбори портата с мисъл, че не си е свършил работата, но гласът на домакина го спря:
- Чакай! Ела да почерпя.
Агата с достойнство смъкна ръката си и без колебание прие поканата.
- Може - каза той и доволство озари лицето, а очите му заиграха.
Двамата се насочиха към къщата. На прага ги посрещна стопанката и едно: - Йош гялдин - накара госта да помисли, че са очаквали това посещение.
Влязоха в голямата и светла соба, постлана с нови черги. Седнаха на шарени възглавници в средата около кръгла синия. Старата излезе и след малко влезе една от снахите с табла в ръка, на която имаше две чаши с кафе, а други две - със студена Вода. Тя поздрави, погледна с любопитство госта, Внимателно освободи таблата и излезе на пръсти.
- Буюр, Хасан ага - обърна се домакинът към госта с тих поглед. Взе чашата с димящата тъмна течност и отпи със звучно сърбане.
- Тешеккюр - отбърна със задоволство агата и също отпи. Замълчаха. Тишината ги притисна, но раздвижи мислите им.
Домакинът пръв наруши тягостното мълчание с въпроса:
- Леко ли презимуваха стадата, комшу? - и спря погледа си върху него.
- Зимата, знаеш, беше тежка. С много сняг и голям студ. Но благодарим на Аллах, че дочакахме топлите дни здрави и с пълни кошари с агнета и ярета - каза гостът и усмивка лъсна на лицето му.
- От моите шилета само осем се обагниха. Как е при теб?
- Също както и при тебе. - отговори лаконично агата, като че мислите му бяха заети с други, по-важни въпроси.
- Млякото тази година на коя мандра ще даваш? На Юмера ли, или ще го караш в Каран Върбовка при чолак Съби?
- Чолак Съби прави хубаво сирене, но в кашкавала е слаб. Още не съм решил.
В това време същата снаха донесе тава с баница, полята обилно с яйце, което се белееше и криеше част от зачервените листи. Домакинът я разряза на парчета и каза:
- Баницата е вкусна, когато е топла. - Взе с ръка парче и сладко го захапа. В стаята се чуваше само тихото мляскане. След като си избърсаха ръцете, агата наруши тишината:
- Машалла! Такава вкусна баница не съм ял скоро. Чорбаджията чу похвалата, но не отговори. Мислите му бяха
тръгнали в друга посока. Той повдигна глава, сви вежди и бавно, като че се страхуваше да не сгреши, попита:
- Как са младите, слушат ли?
- Идва време да уважаваме словата и делата им.
- Говориш, като че ти създават главоболия.
- Дъщерята е болнава,та за нея мислим.
- Да не е урочасана от някой момък? Велико чувство е да действаш, да строиш, да създаваш със собствените си ръце и ум и да гледаш как сътвореното расте, множи се. Ще ми бъде приятно, ако създаденото от мен и моето семейство наследниците разширят. Да обогатят започнатото с новостите на времето. И ако приживе чуя оценка от тях, че съм живял достойно, тогава, когато тялото и мисълта ми са отстъпили на младото, по-жизнено наследство и заживея със спомените си, ще се къпя в аромата на признателността и щастието, че съм оценен - каза гостът и накваси засъхналите си устни.
Домакинът с внимание изслуша мъдрите слова, остана доволен, обърна се към него и го попита:
- Нашите деца В състояние ли са да създадат или да възприемат новостите, сътворени от по-мъдрите, или имат подража-телски, не виждащ прогреса ум? Притежават ли куража да застанат начело и да понесат белезите на новото или ще останат в стадното развитие, което не върви, а пълзи по своя път? - Спря, пое дъх, погледна госта и с корава решителност продължи:
- Нашите изтърсаци пораснаха и искат да свият гнездо. Аз не съм против, но не мога да си обясня как членовете на семейство с различни религиозни убеждения и възпитание могат да съжителстват. Обичта им ще бъде ли достатъчна да преодолее различията? - каза чорбаджията и избърса потното си чело.
Хасан ага слушаше с наведена глава словата и от време навреме поглеждаше домакина със злостна усмивка. Мисълта, че дъщеря му ще краси християнски дом го сгърчи, задуши и се сви от мъка, която той се мъчеше да не показва. Гневът му още не беше затихнал. Той погледна със свито сърце домакина и като че ли някак весело, тържествено, но с нотка на злост, заяви:
- Ще дам дъщеря си на този жених, който я изнесе на върха на онзи баир - и го посочи през прозореца.
Добри чорбаджи се сепна от предложението на агата, но остана привидно спокоен, макар да чувстваше как кръвта нахлува в главата му. Лицето му се затопли, зачерви, а възглавницата започна да го боцка. По снагата му минаха тръпки на негодувание, но той овладя гнева си. Облада го някакво силно, почти злобно вълнение, понеже разбра, че съседът не е склонен да даде дъщеря си в християнски дом, затова предлага трудно, едва ли не неосъществимо условие.
Хасан ага стана бавно, взе бастуна, който го чакаше до входната врата и доволен, с тежки стъпки тръгна към портата. Кучетата заръмжаха, но домакинът ги сгълча и те подбиха опашки. Вървежът му по улицата беше с къса, но лека, весела крачка. Като разбра, че дъщеря му е виновна съседът да върне сватовете, гостът се сепна. Не знаеше какво да прави. Започна да сънува лоши сънища. Безизходицата, която дни наред го смущаваше, притискаше, мачкаше, ги остави в съседа. Ходжата му предложи и го убеди, че този вариант е най-добрия, чрез който с достойнство ще излезе от мълвата.
" - Момъкът няма да приеме, а ако се реши, няма да успее, понеже хълмът е висок и стръмен" - разсъждаваше духовния водач пред агата. Накрая на разговора ходжата тихо, като че на себе си, каза:
- Съдбата човешка е в ръцете на Аллах - и вдигна очи към небето.
Чорбаджи Добри се върна 8 стаята и седна на същото място. Погледна през прозореца на изток и видя голия, стръмен, висок хълм. Спомни си че като юноша с другари беше се качвал на най-високото. Докато го разглеждаше, вратата скръцна, стопанката надникна и влезе в стаята. Тя спря пред мъжа си, погледна го, после отправи поглед към прозореца. Не Видя нищо непознато, седна до него, побутна го и възмутено попита:
- Какво гледаш като омагьосан?
- Хълма. - отговори той.
- Подиграваш ли ми се? - каза с обидна нотка в гласа си тя.
- Съседът каза, че ще даде дъщеря си на този жених, който я изнесе на върха.
- Ах, загина ми чедото! - завайка се майката и очите й овлаж-няха.
- Чакай. Не плачи. Да чуем мнението на Христо. - и прегърна съпругата си.
Добри чорбаджи не изпрати хабер Христо да си дойде от къш-лата. Искаше с майка му добре да обмислят как и какво да го посъветват, понеже мислеха че предложението на съседа е невъзможно. В края на седмицата, по икиндия синът им слезе от коня и влезе в двора. Върза животното в дама, даде му сено, взе празните торби и тръгна към къщата. Майка му го посрещна на прага със сдържана, кротка усмивка. Погледна го с изморени очи, кимна на поздрава, взе празните торби и двамата влязоха в мутвака. Синът започна да разказва как с ратая и кучетата спасили стадото от глутница вълци, след като го изкарали на паша в совата. Майката слушаше с внимание, без да го прекъсва, като понякога поглеждаше с топъл поглед и кимаше одобрително с глава.
Христо постави синията в средата на мутвака и две възглавници. Той не ги признаваше за удобни, затова сядаше по турски на рогозката. Старият, който току-що се беше върнал от нивата, измъкна от пояса си нож. Прегърна самуна с още влажните си ръце и започна да реже големи филии. Крайчето сложи пред сина си, погледна го с уморен, но закачлив поглед и каза;
- С внук да ме зарадваш - и намигна на жена си. После пръв отчупи залък и бръкна с дървената лъжица в паницата.
Храненето премина тихо, спокойно. Само майката понякога въздишаше тежко. Накрая попита:
- Искате ли кисело мляко?
Отсипа от делвата в пръстени купички гъсто мляко и ги сложи пред тях. Преди години пътешественик- чужденец, който преспа у тях, го беше посъветвал: "Никога не започвай сериозен разговор преди и по време на хранене!"
Бащата преглътна последния залък, пи вода от стомната, след което спря поглед върху Христо. Опънатото му, опърлено от априлското слънце лице беше придобило цвета на бакъра, от което лъхаше свежест, енергия, воля. После погледна жена си, почеса се по брадата, дръпна възглавницата и започна да говори тихо:
- Преди два дни съседът - бащата на Йълдъз идва да види агнето.
Бащата спря за секунда, погледна сина си, който трепна при споменаването името на любимата му, с която преди вечеря се бяха видели в градината и продължи:
- Поканих го на кафе. Разговаряхме за времето, за добитъка, какъв ще бъде добивът от есенниците.
После замълча. Лицето му трепна, веждите му се свиха, погледът му стана по-решителен, но колебанието му идваше не от това да каже или не за предложението на съседа, а как да го каже, за да го накара да се откаже от неизпълнимото предложение и като не намери най-правилните думи, бързо каза:
- Баща й иска да я изнесеш на върха на хълма, който е отвъд реката.
Майката и бащата гледаха детето си с трепет и страх в очите, които сякаш се молеха да не приема предложението, понеже тo можеше да го погуби. Те изпитваха някакъв суеверен страх, че ще се случи нещо зло, непредвидено, и ще покрие къщата със скръб. Страхуваха се от буйната, необуздана младежка обич, която е в състояние да поеме товар, който е извън силите му.
Христо изслуша думите на баща си и въздишките на майка си с наведена глава, спокойно. Само свитият му крак подскачаше в коляното. Той се зарадва, че родителите им дават съгласието си и възможността да докажат, че се обичат и желаят да свият семейно гнездо, въпреки че са друговерци. Представи си тази вечерна среща с любимата в мрачината под клоните на ореха, когато тя протегна нежните си ръце и обви врата му, а устните и мълвяха:
- Обичам те! - след което се съединиха в сладка целувка. Под дървото, в тъмнината, сред тишината и песента на щурците, те създаваха сладки, незабравими спомени, които подхранват тялото, мисълта със свежа струя, когато тялото се умори да твори, а духът загуби смисъл в живота. Христо изведнъж трепна, сякаш се събуди от опияняващ любовен сън, разкърши снага, повдигна глава, погледна родителите си с радостен, щастлив поглед и прошепна:
- Йълдъз е мило и нежно създание и тежи колкото двумесечно агне, което заслужава внимание, грижи и обич. Аз я обичам толкова много, че не мога да си представя живота без нея и затова съм съгласен да приема всички изпитания, за да я спечеля.
Изведнъж майка му прежълтя, трепна, очите й се напълниха със сълзи. Тя изхлипа, стана и като пияна влезе в другата стая.
Добри чорбаджи придружи жена си с мисъл и поглед. Лицето му се сви, очите му потъмняха и той изпита нужда да говори, за да намали болката, която го пронизваше:
- Ти се съгласи да изпълниш коварното предложение, но знай, че много пот ще излезе от теб, докато стигнеш върха. Погледът ти ще се умори да гледаш ситните,бели камъчета, които ще играят под краката ти, и синьото небе, докато кракът ти стъпи горе. Товарът ти с всеки изминат аршин ще става все по-тежък, а краката и ръцете ти ще омекнат.
- Тя е лека като перце! Ще я грабна и за бързо ще сме горе! - каза въодушевено синът, с което искаше да каже:"Не се тревожете, ще се справя!"
Любовната клетва, сладките целувки и младежкият порив му даваха кураж и той мислеше, че е в състояние да повдигне планина.
Свако спря да разказва. Накваси засъхналото си гърло, изгледа хълма, сякаш че той ще се качва, отпусна чело, като човек, събрал и избистрил това, което на млади години е слушал от стари хора и продължи:
Добри чорбаджи духна пламъка на вощеницата, мракът стана по-гъст и чрез напипване той се мушна под юргана при жена си. Тя се размърда и му обърна гръб. Напипа влага по възглавницата, ослуша се, чу дишането й и си каза: "Не спи!"Спомни си при съгласието на сина им, как тя изведнъж пребледня и стенеща влезе 6 собата. Съжали я и обвини сина си за душевното смущение. Той я уважаваше, даже обичаше, понеже тя го зарадва с трима сина и една дъщеря. С добрия си характер и работливост, тя създаваше и задържаше топлината в семейното огнище. Даже на животно не беше казвала лоша дума. Често се допитваше до нея, понеже в думите й имаше мъдрост. Обърна се надясно, после по гръб. Стисна очи, но сънят не идваше. Допуши му се. Измъкна се леко от постелята, наметна шубата, върху която се беше спрял лунен лъч, открехна вратата и влезе в мутвака. Седна на трикрако столче до оджака, напълни лулата с тютюн и започна да рови из пепелта за въглен. В мрачината някой го побутна. Помисли че е котката, но щом седна до него, разбра че е спътничката му. Помъчи се да каже: " Защо не спиш?", но думите заседнаха 6 гърлото му. Погледна я мило, прегърна я, а тя сложи глава на гърдите му и така дочакаха първи петли.
Мълвата за любовта на друговерците, предложението на агата, съгласието на Христо и уговорения ден, се понесе отново из Поречието. Първо завладя селото, нагази в ниви, поля и гори-пълзеше като пролетна мъгла и за кратко време покри всички села от Русчук до Попово. Колкото мълвата се отдалечаваше от селото, тя се обогатяваше, украсяваше с невероятни сцени от живота на младите. По-драматичен ставаше разговорът между бащите, и как ще стане изнасянето на момата на върха. По-любопитните се подготвяха шумно с кого и как ще пътуват.
Едва ли има човек, който да не е пял, или слушал прекрасната песен на любовта. Но да я доказваш, да я защищаваш чрез носене по стръмен скат, такова чудо не се помнеше от хората в този край. Коментарите бяха разнообразни. Някои виняха младите, други родителите, трети - хвалеха момъка и сравняваха неговата обич, смелост и воля със своята.
Ето че настъпи уговореният от бащите ден. Тихата слънчева утрин канеше хората от Поречието да присъстват на събитието.
В двете къщи цареше оживление, далеч по-голямо от това след проливен дъжд и изядена от вълк овца. Съседи, приятели, роднини близаха и излизаха от къщите и всеки се стараеше да даде съвет, напътствие, да бъде полезен и да помогне с нещо.
Слънцето току-що се беше изкачило на копраля височина и хората започнаха да обсаждат хълма. Идваха с шарени, пеещи каруци, теглени от охранени коне с пискюли на челата и маниста на хаму-тите; коли, теглени от волове, магарешки каручки,но най-много бяха пешаците. Като на пазар пристигаха весели, с подвиквания, закачки, богати и бедни, турци, българи, цигани, власи, млади и стари. Някои пристигаха след това да се видят с приятели, роднини, да уредят някой алъш-вериш, а трети от любопитство, за да разказват на познати, внуци и правнуци. Разнообразното множество, обхванало дъгообразно основите на височината се беше групирало по верски, селищен и роднински признак и изглеждаше външно спокойно. Някои от присъстващите с омраза гледаха християните и говореха, че е срамно и недостойно мюсюлманка да се люби и жени за друговерец.
Докато хората чакаха уговореното време, откъм селото дойде вихрушка. Тя премина реката, вдигна няколко шапки, заля народа и животните с прах и хладен въздух.
- Това е лоша поличба - каза баба Деша на дъщеря си, която я беше докарала с магарешка каручка да види зрелището. Около хълма настана тягостна тишина, като пред буря.
Йълдъз гледаше с любопитство разнородното по език и облекло множество.
От групата българи се отдели левент момък със загоряло волево лице, светещи като звезди очи, с бяла везана риза, нови потури и цървули. Тялото му беше като на борец, погледът - орлов, стъпката - бавна, отмерена, твърда. Той се спря пред родителите на Йълдъз. Направи дълбок поклон пред бащата, след което му целуна ръката. Същото направи и пред майката. След като Христо се спря пред девицата и я погледна с весели, препълнени с обич очи, които я питаха: "Готова ли си за трудното изпитание?" - тя забрави за лошите очи на хората. Душата и сърцето й се изпълниха с дълбоко вълнение, с възторжена радост, каквато не беше изпитвала никога досега, понеже Христо потвърждаваше смелите думи, които шепнеше тихо, че е готов да докаже любовта си при най-тежкото изпитание, уговорено от родителите им.
Слънцето, облаците спряха движението си, а вятърът се скри в близката гора, откъдето очакваше да види и да се радва на истинската любов, която движи живота.
Христо светкавично вдигна ръка и дръпна бялата шамия, която криеше главата и бюста й. Тя се стресна от това, че започна да я разсъблича пред толкова много хора. Тялото й се огъна. Очите й се разшириха, устните й потрепнаха. Лицето й поруменя чак до корените на черните й коси, които се разпиляха като разбързай сноп жито и покриха гърба й чак до кръста. Набъбналите й гърди се очертаваха и подскачаха от вълнение, повдигаха пори-висто бялата копринена блузка, украсена покрай врата и ръкавите с интересни фигури, които вероятно имаха някакво семейно, родово, или религиозно значение и придаваха по-свеж, по-весел вид на дрехата и на момата.
Тази дръзка, не почиваща на никакви правила постъпка на Христо смая присъстващите. Такава решителност, такава смелост не се помнеше в Поломието. Народът онемя, изтръпна в очакване да се случи нещо непредвидено.
Йълдъз като че ли усети тяхното вълнение, негодуването на сънародниците си и преди вълните да достигнат брега, се хвърли в обятията на любимия си. Ръцете й като бяло шалче обвиха опърления му от слънцето брат. Две корави ръце я притиснаха към топлата мъжка гръд, прегърна я като агне, целуна я и тръгна с едри крачки към върха на любовта и щастието.
Христо понесе кръста към своята Голгота. Всичко в него трептеше, лудуваше, гореше от щастие, че скоро ще получат благословията на родителите си, а духовните водачи ще узаконят брака им.
С възторжени, поощрителни викове, по-голямата част от присъстващите изразяваха възхищението си от дързостта, смелостта на младите и тяхната любов, устремили се да разчупят религиозните канони.
След като влюбените побягнаха към върха ходжата се приближи до агата и започна да му шепне в ухото: "Той няма да я изнесе до Върха, започна да се поти, подхлъзна се, намали крачката, скоро ще се изтощи."
Чорбаджи Добри беше дошъл с цялото си семейство и заедно с роднини, приятели и съседи образуваха голяма група, която се различаваше от другите по това, че беше по-сдържана. Те не шумяха, не ръкомахаха въодушевено. По движенията и по лицата им се четеше загриженост. Страхуваха се, че при несполука позорът ще падне върху цялото семейство. Съселяните им с остри, подигравателни думи ще им напомнят за събитието, а могат и да ги нарекат "хвалипръцковци". Лицето на бащата беше сериозно като на пълководец пред генерално сражение. Само очите му следяха всяка стъпка на Христо, а устата му тихо шепнеше: "По-бавно, сине, по-бавно!" За две-три седмици майката се беше стопила, смалила и сега само ронеше едри сълзи.
Тревистият участък постепенно изчезна и по-нагоре склонът беше напръскан с дребни, валчести и ръбести бели камъчета, които започнаха да шават под ходилата на Христо. Крачката стана къса, несигурна. Приплъзването отнемаше двойна енергия. Той се прегърби още повече. Ръцете му - железни лостове - започнаха да изтръпват и омекват. Пот ороси челото и започна да дразни погледа му. Йълзъз извади бяла везана кърпичка и започна да бърше мокрото лице и да го окуражава: "Половината минахме. Още малко остана!" Някакъв страх се появи в него да не се подхлъзне. да се спъне u дa изтърве любимата си, с което губеше облога, а не можеше да си представи бъдещето без нея. Няколко метра твърда скала са голяма благодат. Тя го окуражи,но това бяха само пет-шест крачки и пак тези дребни отломки, които се плъзгаха и танцуваха под стъпалата му. Той погледна нагоре към заветната мечта, видя синьото небе и му се стори че хълмът е пораснал и разстоянието до върха не е намаляло. Помисли си че никога няма да стъпи горе. Цялото му тяло се залюля в колеблива люлка, отчаян дъх напълни гърдите му и той започна да губи сили. Обля го обилна пот. Жажда пресуши гърлото му, устните му се напукаха до кръв. Злокобна мисъл прелетя в главата му - да спре, да си почине... Но мигновено я отхвърли. "Нагоре, нагоре!" - започна да си повтаря. А сърцето му биеше в гърдите като тъпан и той го усещаше с цялото си тяло. Краката и ръцете му бяха се изтощили, бяха загубили пъргавината, силата си. Той направи няколко бавни, несигурни крачки и падна, някак бавно, внимателно, сякаш пазеше да не се нарани, да не се удари, с вик: "Вода, вода!"
Йълдъз изохка при допира с белите ръбести камъчета, но никой не я чу. Чехлите й се изхлузиха от краката, изтърва кърпичката. С бавни, леки движения започна да се измъква от прегръдката на мокрото, горещо, стенещо тяло, като се стремеше да не увеличава страданието му. Погледна го с болка, сърцето й се сви от мъка. Заплака. Но бързо се овладя и започна с очи да търси каменна вдлъбнатина, пълна с дъждовна вода и след като не откри такава, погледна надолу. Реката, която тихо течеше в подножието на хълма, блесна като спасителен лъч, която я ободри и тя се зарадва, понеже чу думи: "Аз нося животворна течност, ела!" Мигновено грабна чехлите си и тръгна - не, полетя, разперила ръце като бяла лястовичка, която носи кураж, здраве, живот. Тя летеше по наклона и от движението на въздуха, който свиреше като сирена, стресна, зачуди, спря, придвижващите се нагоре хора, понеже това беше чудната, сладка, не забравяща се песен на обичта. Краката й се движеха механично, сякаш някаква чужда воля, някаква непонятна сила и нареждаше и я движеше към водата, към любовта към живота. Присъстващите я гледаха като омагьосани. Всички следяха летежа и се отдръпваха, правеха й път. Някои помислиха, че тя бяга от смъртта и ще се спре при родителите си изплашена, посърнала. Но тя прелетя покрай тях, без да ги забележи и нагази в хладната речна вода. Напълни чехлите и полетя обратно, носеща живот на любимия, изпреварваща всички, устремили се нагоре. Със сетни сили стигна до момъка и като ударена в сърцето птичка падна върху безжизнения труп.
Трагичният завършек на любовта между двамата млади, извървели земния си път в ранна младост потресе родителите и множеството, които с восъчни, тъжни лица пълзяха по стръмния склон. Плачеше младо и старо, християни и мюсюлмани. Риданията им огласяха долината.
На другия ден съселяни изкопаха вечния им дом в подножието на хълма, близо до реката, и положиха В един ковчег двете тела. След месец родителите им поставиха два различни по форма, но прегърнати знака, сочещи къде почива любовта. А народът наименува височината "Хълма на влюбените","Къз баир", "Момино бърдо".
Свако бавно каза последното изречение. Личеше, че беше изтощен. Бях смаян от двамата млади, от тяхната саможертва в името на любовта. След Време написах това, що чух.
„Легенди“ на Цвятко Райков